44.1. гр. Ботевград /вилна зона Зелин/-р. Ечемишка-седловина Равно буче-х. Рудината

Оценете
(0 гласа)

44.1. гр. Ботевград /вилна зона Зелин/-р. Ечемишка-седловина Равно буче-х. Рудината - качване

Денивелация – 800 м., време на движение – 3.30-4.00 часа, разстояние – 10.2 км.

Маркировка: от м. Зелин до седловина Равно буче – немаркиран, от седловина Равно буче до х. Рудината – бяло-синьо-бяло

 

2014-02-03 094447

 Изтегли: GPS-трак 

 

Град Ботевград /Зелин, Самунджиево, Орхание/

          Ботевград е застроен на около 350 м. н.в. в най-южната периферна част на разположената между склоновете на Стара планина и Предбалкана едноименна Ботевградска котловина. Жлебът или Коритището, както се нарича още това по-ниско място, е равен и плодороден, има издължена и заоблена триъгълна форма с приблизителни размери 30 км. дължина и 12 км. ширина и отстои на около 60 км. на север от българската столица София. На изток от котловината се издига страничната издънка на Етрополския дял на Балкана - Било планина, на юг е Мургаш, на югозапад е Голема планина, а на запад Ржана. Коритището се отводнява от река Бебреш, един от притоците на която е Стара река, пресичаща Ботевград приблизително през средата. В миналото при излизането си на полето този по-къс и маловоден поток се разливал постоянно, заобикалял покрай дворовете на хората на безброй меандри /ботевградчани ги наричали лъкатушки/ и причинявал големи вреди и пакости на местното население, затова се наложило коритото му да бъде коригирано и канализирано. Заради котловинното понижение в средата на заобикалящите го отвсякъде високи планини, както и заради съсредоточието тук на множество речни долини, в древността точно в този район излизали от Балкана и се вливали едно в друго трасетата на три важни прохода - Етрополски, Арабаконак и Витиня. Изгодното стратегическо, икономическо и съобщително положение на местността били високо оценени от преминалият оттук към средата на 19-и в. виден османски държавник и реформатор Ахмед Шафик Митхад паша, който нарочно избрал разположеното в нея малко по онова време село Самунджиево /в околните български селища му викали Самунджийово/ за седалище на новосъздадената Орханийска кааза /кааза - околия/ и за прокарването покрай махалите му на нов път от р. Дунав на север към гр. София и областта Македония на югозапад. В тази връзка Самунджиево било прекръстено първоначално на Орхание, а по-късно и на Ботеград, и постепенно се превърнало в днешното сравнително голямо населено място и средищен център на местната община, като днес кварталите му се обитават от около 20 000 православни християни, една десета от които цигани, а останалите българи.

       Смята се, че най-древното поселение в околностите на днешния Ботевград било тракийско селище от 5-и в. пр.н.е., което се намирало в местността Манастирището на около 1 км. на запад от съвременния край на града. От това най-старо населено място в района до днес са останали следи от каменни и бронзови оръдия на труда, части от оръжия, руини от зидове, могили и некрополи, голяма глинена делва за съхранение на зърно, както и мраморна оброчна плоча с образ на тракийски конник. Според повечето историци, през Античността котловината била обитавана от племето трибали, от което, освен руините в Манастирището, останали стените и на една по-голяма крепост на рида Чеканица в близост до съседното село Врачеш. Пак в западна посока от сегашния град, в намиращата се натам местност Рибни вир, покрай трасетата на събиращите се на това място древни старопланински проходи била открита римска пътна колона от 365 г., която показва, че, наред с траките, околните пътища били използвани и от дошлите по-късно по нашите земи римляни. При разпадът на тяхната империя обаче близостта до вървищата се оказала пагубна за селото в Манастирището, затова обитатели му се укрили в планината на около 3 км. на юг в местността Зелин /Зелен, Зелен градец, Зелинград/ и там създали ново поселение. Възможната причина за заселването на хора в точно този район вероятно били трите крепости в него, чрез които било пазено трасето на едно от спускащите се в Ботевградската котловина странични разклонения на Етрополския проход. Първата от тези твърдини се наричала Калето и била разположена на едноименния връх Калето /938/, издигащ се на североизток от местността Зелин. Втората крепост била малка наблюдателна кула, застроена на темето на връх Чешковец /Чечковец//1378 м./, намиращ се над сегашната хижа Рудината, а стените на третата били разположени до пътя в самия Зелин /и в рамките на сегашната вилна зона на града/, някъде край водослива на даващите началото на Зелинската река потоци Стубленска река и река Червена киселица /Червенокиселска река/. От тази твърдина до днес в местността е останал само един зид, който местните наричат Градище, а понякога и Гроба.  

       Според д-р Петър Романски, в древността полето край днешния град било покрито с блата, мочури, трънаци и лещаци, между които живеели само бедни колибари. Поради тези причини местният краевед смята, че първото селище в местността Зелин било разположено в езеро и било наколно, а неговото начало се губело в най-далечното минало. През Античността жителите на котловината си строели т.нар. боклукчийски колиби, наричани така, защото били направени с извлечен от блатата шавар /тръстика или острица/, който бил събиран на снопи, преплитан и измазван с кал. Тогавашното населено място в Зелин било разположено в близост до сегашния оброк Св. Спас и при водослива на образуващите Стара река нейни начални притоци - идващата от юг Ечемишка река и достигащата до това място от изток Зелинска река. Заради намерените в околността останки от шлака и следи от стари пещи за претопяване на руда, Петър Романски смята, че застроеното в Зелин селище постепенно се превърнало в център за добив и преработка на желязна руда и в средище за производство на железни съоръжения с важно икономическо и военно предназначение. Според същият автор, мястото се прочуло преди всички с изплитането на метални ризници, предназначени за бойците на гарнизона в гр. София. В околностите на ширналото се на върха на Балкана пасище Рудината /рудина - планинско пасище/ тукашните селяни сечали горите и ги преработвавали на дървени въглища в разположени по поляните пещи, след което свличали готовата продукция към Зелин. Там пък тя била използвана за обработката на руда заедно с водната сила на местните реки, която задвижвала построени от местните майстори самокови /металургични съоръжения за преработка на желязо/.

       С разпадането на Римската империя в нашите земи нахлули славяните, които постепенно завзели етнически цялата територия на Балканския полуостров и дали останалото до наши дни наименование Зелин на селището край Стара река. Според едни, населеното място било назовано с точно този славянския топоним заради буйната зеленина в околностите си, но според други, коренът на името му бил тракийската дума зия, която все още си остава с неясен смисъл и значение. Според цитираният вече автор д-р Петър Романски, по време на Първата българска държава селището в местността Зелин вероятно било резиденция на боил, но за него няма никакви други по-подробни сведения чак до периодът на превземането на България от османлиите, по време на който то попадало във владение на феодалът Севаст Огнян, управляващ Ботевградската котловина от разположената в нейния северен край крепост Боженишки Урвич. Според запазено и до днес по-старо предание, по време на управлението на севаста неговият брат Гавриил бил свещенник именно в с. Зелин. В онези години центърът на селището бил разположен в местността Комката /комка - причастие/, в която са останали до наши дни големи каменни кръстове и следи от църква и гробище. На това място всяка година ходели по Великден на причастие и празнували не само християните от Зелин, но и жителите на всички околни населени места, затова в периода 12-14-и в. там била построена и действала света духовна обител, възстановена през 1926 г. с името Ботевградски манастир „Рождество на пресвета богородица“. При завладяването на котловината от турците българското население на Зелин се пръснало по долините на околните реки и се укрило в близките гори, като от този период са запазени следи от колиби на самия връх на Балкана в местността Рудината. По-късно след настъпването на пeриод на сравнително по-голямо и дълго спокойствие хората пак слезли от планините и се събрали отново в Зелин. Първите писмени сведения за поредното ново селище в тази местност са от турските тимарски регистри от 1515 г., 1541-45 г. и 1622 г., документите от които дават пребогата информация за обликът на населението от целия район. За големината на тогавашното населено място в Зелин може да се съди и от съхранен в националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ Служебник на поп Стоян от 1726 г., който показва, че в селото по онова време имало църква и свещенослужител, който при това бил и грамотен. От същите времена в околността се намират следи и от съществуването на нови видни /пещи/ за топене на руда, които били характерни за този период и за цялата територия на Балкана, като се започне от гр. Чипровци на запад и се достигне до гр. Троян на изток. Явни следи от съществуване на селище през 18-и в. край Зелин се забелязват отново и в местността Комката, където, вероятно заради близките пътища, се образувало голямо пазарище.

     Според проф. Бистра Цветкова, веднага след завладяването на България от турците наред с поселението в местността Зелин на територията на днешния Ботевград възникнало още едно ново населено място. В онези времена Османската империя имала политика да настанява нарочно мюсюлмани край пътищата в населените предимно с неверници краища, затова след завземането на българските земи в наричаната от турците Пусто Загоре Ботевградска котловина също били създадени с доведени от албанските планини правоверни две напълно нови дервентджийски селища. Първото от тях било разположено в северния край на Жлеба и било наречено Юруклер /сега Гурково/, заради заселилите се в него юруци. Второто пък било застроено в южните предели на местността точно под кварталите на сегашния Ботевград, било населено с албанци от рода Цагарци и било наречено Самунджи /българите от околните селища му викали Самунджиево или по-точно Самунджийово/, вероятно заради самуните хляб, които местните започнали да пекат, за да ги продават на преминаващите по околните проходи пътници. Наред с това, проф. Бистра Петкова твърди и че второто селище съществувало още от 15-и в., когато било вписано в специалния доганджийски регистър като Самунджи, нахия Лофча /т.е. Ловеч/ ведно със живеещите в него двама братя-мюсюлмани чакърджии /от чакър - ястреб/. Друго доказателство за съществуването на Самунджи още от този период е споменаването на селището в Поменик на Етрополския манастир Варовитец от 17-и в. С други думи, Самунджи било основано съвсем умишлено от османските власти именно край мястото, при което се събирали трите близки прохода, а жителите му се занимавали както с охраната на пътищата и със събирането на местните данъци и такси, така и с доставката за сараите на султана на два ловни ястреба годишно. Понеже било построено покрай главен път и се ползвало с редица привилегии, в периода 15-18-и в. малкото иначе селище постепенно започнало да се разраства, като в него се настанили и няколко семейства турци, цигани и помаци. В същото време, през този период в околността се появили и два по-големи и един малък чифлици, собственост на заможни мюсюлмански земевладелци. За Самунджийово от онези години преминалият оттук в края на 19-и в. Константин Иречек пише, че селото се намирало в Етрополския проход и че в миналото било турско-черкезка колония.

       Зелин и Самунджиево съществували съвместно до 1784 г., когато части от разбунтували се турски войници, превърнали се в кръвожадни кърджалийски банди, навестили околността на днешния Ботевград и опустошили първото от двете селища. Населението на Зелин пак се разпръснало, а когато опастността отминала, се завърнало отново в района, но този път се настанило вече край второто село, което се опазило от разбойниците вероятно защото било много малко. Според някои автори, тогава в местността уж имало само един хан, който бил държан от двама албанци, като край него издигнали къщите си по-късно и някакви дюлгери. Поради тези причини, новонастанилите се в Самунджиево бивши български жители на Зелин станали мнозинство в селището и през 1789 г. си построили в него параклис с камбана, който нарекли Св. Георги. След всички тези събития, и с цел опазване на държавата от кърджалите, през 1793 г. управляващият империята султан Селим III издал ферман, с който призовал за съвместни действия на християни и мюсюлмани срещу широкото разпространение на разбойничеството в държавата. Призивът на султана бил последван от изграждане на защитен землен вал около Самунджиево, от издигането на най-високия хълм в посока на Предбалкана - Ветрилото, на наблюдателен пункт, както и от разполагането на съгледвачи по всички околни пътища. От района пък били мобилизирани и въоръжени общо около 300-400 мъже, които сформирали специално паравоенно образувание, наречено хайта.

        Заради всички тези мерки, селището се опазило от кърджалиите, затова в него били издигнати новите Романски хан на Петко Йотов Романски, Брънчовски хан /на мястото на стария хан на Ибрахим/ и още около 5-6 хана, а край тях постепенно се обособила и търговска част с дюкяни и с пазар за животни. По това време децата на по-заможните местни селяни били изпращани да учат в Етрополския манастир, тъй като в селото все още нямало училище. През 1826 г. обаче край сградата на параклиса в Самунджиево се появило и първото тукашно килийно школо. Заради силно развитият железодобив в изчезналото вече с. Зелин, сега в селището изникнали и железарски, ковашки и налбантски работилници. Кожите в района пък се обработвали в близкия град Етрополе, но оттам готовата продукция се носела именно в Самунджиево, където местните майстори произвеждали от нея кожуси и калпаци, а покрай тях в селото се настанили и кондурджии /обущари/. По това време в района се развило силно и бубарството, като селото започнало да произвеждало общо около 15 000 оки свила годишно. Заради това производство край селището били насадени т.нар. дудници /черничови градини/, а земите в местността Зелин били използвани за засаждането на лозя и на овощни градини. Всеобщият подем в Самунджиево довел до появата в него на две нови светски училища - едното турско в съответната махала и другото българско, което било устроено след редица дарения през 1846 г. първоначално в Романския хан. И в двете школа учител бил местният българин Коло Стамболията, който, както показва и прякорът му, ходил да търгува в Цариград, където се ограмотил. Преломна за историята на Самунджиево се оказала 1866 г., когато споменатият по-горе Митхад паша /помак от гр. Ловеч, наричан от ботевградчани просто Пашата/ поправил старото трасе на прохода Арабаконак /носещо до този момент името Самунджиевски дервент/. Така политикът свързал по нов начин София със Северна България, а поради нарастналото значение на стоящото от северната страна на пътя село, го прекръстил на Орхание и го обявил за касаба /околийски център/, както и за седалище на създадената от него нова кааза, към която придал два по-стари и големи града - Тетевен и Етрополе, както и множество села от Ловешка и Врачанска околии. Така, благодарение на новият път и на стратегическото си местоположение, селището се измъкнало от вековната си изостаналост, уголемило се и се превърнало постепенно в истинският главен център на цялата котловина.

          Според повечето историци, Митхад паша избрал точно Самунджиево за център на създадената от него нова кааза, тъй като оценил високо изгодното стратегическо, икономическо и съобщително положение на селището. Както се случва обикновено между две по-близки населени места в България обаче, и тук има противоположна теория за прокарването на пътя край Самунджиево и за превръщането на малкото селце в голям околийски център. Според роденият в съседния гр. Етрополе историк, политик и краевед Александър Тацов, съществуването на Ботевград се дължи единствено на отказът на етрополци да приемат изцяло турския тогава град Златица в своята околия, както и на вторият им отказ от прокарването на новия държавен път от Дунава за Македония през техния град. След неуспешните войни на Османската империя в Европа към края на 17-и и началото на 18-и в., и по-точно след погромът в битката при гр. Зента на р. Тиса през 1699 г., в забранения дотогава за заселване на мюсюлмани дервенджийски гр. Етрополе се настанили доста на брой освободени от турската армия спахии, които ненавиждали турците от съседната Златица, тъй като ги смятали за потурнаци /затова им викали и гаджали - хора, които се представят за турци, но са с друг етнически произход/. Въпреки че били офицери от турската армия, след настаняването си в Етрополе всички местни спахии започнали да говорят на български език и да дават децата си за обучение в местното българско училище. Заради всичко това, етрополци нямали интерес към околията им бъде придадена Златица, а поискали от Митхад паша да премести под ръководството на града трите по-големи села на север - Врачеш, Правец и Новачене. Вторият отказ на етрополци от прокарването на новия път през града им пък бил свързан с това, че, според тях, в Етрополе щели да бъдат назначени нови чиновници, като така местата на някои от старите щели да изстинат, а и преминаващите през града войски трябвало да бъдат продоволствани от местните жители. Всичко това съвпаднало с омразата на софийския мютесарифин Фехим паша /помак от Тетевенско/ към етрополците, който при едно от посещенията си при Митхад паша му обърнал внимание за нуждата от турска колонизация на Ботеградското поле и за необходимостта Етрополе да бъде деградиран, заради своята неотстъпчивост и твърдоглавие. Така за център на околията било избрано малкото, но пък с помашка и черкезка колония, село Самунджиево, въпреки, че и трите други споменати близки селища - Врачеш, Правец и Новачево, били по-стари и по-големи от него, а и били населени с по-културно и по-образовано по онова време население. Врачеш и Правец, например, били вписани като дервенджийски селища още през 1479 г. в съкратения регистър на Никополски санджак, според който, всички жители на двете селища били дервенджии /т.е. ползвали се с редица привилегии и били освободени от всички извънредни данъци в империята/.          

         Независимо от причините, довели до издигане на с. Самунджиево за център на котловината, решението на Митхад паша било вече факт, който той довел до знанието на управляващия тогава Османската империя султан Абдул Азис. От своя страна на 23.03.1866 г. султанът обявил с указ създаването на нова кааза с център с. Самунджиево, дал на селището статут на касаба /околийски център/ и променил наименованието му на Орхание в чест на втория османски владетел - султан Орхан. След всичко това, Фехим паша пристигнал в новата касаба и останал в нея 10 дни, като под ръководството му, и под надзорът на новия околийски каймакамин /управител/ Мехмед Али Фазиелдин ефенди, започнало истинското превръщание на Орхание в център на котловината. Още в първите дни след фермана на султана селището се сдобило с модерни планировка и устройство, като били прокарани нови улици, стените на старите къщи били измазани вар, а местните власти задължили жените и мъжете да се обличат с рокли и с панталони. По нареждане на Митхад паша навсякъде из града били засадени млади дръвчета, край които нарочно били наредени заптиета, за да ги пазят. Който пипнел, или по някакъв друг начин повредял тези дръвчета, бил наказван с бой с пръчка, като същото наказание се полагало и за онези, все още споменаващи старото наименование на селището - Самунджиево. В центъра на касабата се появила дълга до 600 м. нова чаршия с два реда дюкяни, построени в права линия, а около тях се издигнали каменна часовникова кула, водопровод, хамам /обществена баня/, мостове над Стара река, сграда на областната управа, телеграфна линия и пощенска станция, Владишки конак, в който резидирал местният главен духовник и т.нар. Гевгирена джамия. Пак по нареждане на пашата през 1874 г. в селището било построено и ново училище. Заедно с това в града били назначени околийски и съдебни съвети, в които били включени и някои от по-заможните и влиятелни местни българи.

        След обявяването му за касаба селището се сдобило с прозвището Новий град и започнало веднага да привлича заселници, първите от които били цинцари от битолското село Гопеш. При пристигането си те били предимно ханджии, но после бързо завладели дюкяните по цялата чаршия, на която всеки петък започнал да се провежда голям пазар. Заедно с цинцарите властите умишлено настанили в селището и още няколко семейства черкези, помаци и цигани. През 1871 г. през Орхание преминал пътешественикът Феликс Каниц, който преброил в града 350 български къщи, 85 турски, 25 черкезки и 25 цигански, а населението му било разпределено в 7 махали - 4 християнски, 2 мюсюлмански и 1 за нови заселници. Когато се случило всичко това, трасето на новият път, който по-късно щял да бъде наречен Царският, все още било отдалечено на около 35 км. от Орхание и достигало само до сегашното тетевенско село Абланица. За да го удължат към новата касаба, местните власти задължили провинилите се етрополци да дават извънредна безплатна ангария, а по това време дюкяните и улиците в техния град запустели и се покрили с трева. След прокарването на новия друм обаче пътниците все още продължавали да използват стария Етрополски проход, тъй като той бил много по-удобен - с по-малък наклон и с около 20 км. по-къс от новия друм. Заради това, турците сложили стража при с. Абланица, която вече със сила насочвала всички пътници към гр. Орхание. Заради връзката на новия друм с Македония, по него първоначално започнали да преминават дребни търговци от тази област, като албански бозаджии от Косово, македонски помаци-бърдари, софийски и тетевенски кираджии, както и шопи, които ходили да си купуват сливовица от гр. Троян. Едва по-късно по пътя започнали да преминават и по-големи транспорти, главно с товари памук и зехтин от Гърция и Беломорието.

       През 1871 г. в Орхание се появил Васил Левски, който нарекъл селището с измисленото нелегално прозвище Сурсувул /по личното име на един прабългарски болярин/ и основал в него таен революционен комитет. През 1872 г. обаче, след прословутият обир на турската хазна в прохода Арабаконак, комитетът и цялата му мрежа били разкрити, а дейците му били заловени и изпратени на заточение в Диарбекир. През 1876 г. пък през Орхание били прекарани на път за София 35 заловени четници от Ботевата чета, един от които починал в града и главата му била заровена до часовниковата кула, за което днес там има поставена паметна плоча. Селището, както и целият район, не взели участие в Априлското въстание, но по време на Руско-турската освободителна война то дало 31 опълченци, които се сражавали на страната на руската армия. По време на тази война турците се укрепили на височините край близкото с. Правец, затова в града били разквартирувани 25 турски полка и било складирано огромно количество храна. При отстъплението на мюсюлманите селището било разрушено и разграбено първо от черкези, а по-късно опустошено допълнително и от самите руски войници, които откъртвали дъските от къщите, за да си палят огън с тях. След превземането на Орхание командващият руската армия ген. Гурко разположил щаба си в града и се заел с превземането на Арабаконашкия проход, сраженията за който продължили 6 дни. Местните българи пък си отмъстили по своеобразен начин на турците, като подпалили дървената къщичка на върха на часовниковата кула, в която имало турчин с фес, който се появявал и се поклащал на всеки кръгъл час.

       След Освобождението за председател на Орханийския окръжен комитет бил назначен нарочно Тодор Пеев от Етрополе, като реверанс и за успокоение на съседният по-голям град, а местното орханийско население помолило руснаците да преименуват селището им на Дондуково, но това се осуетило, тъй като по това време руският цар бил в лоши отношения с княза. След 1879 г. турците се изселили от Орхание, но в него останали циганите, които били кръстени в християнската вяра от околийския началник майор Соди. Тогава по-видните християни станали приемници на циганите, като им дали личните си имена, а кръщенето било извършено в една нова дървена каца, поставена насред площада. Така при първото преброяване през 1880 г. на населението в новоосвободеното Княжество България гр. Орхание се оказал с 2297 жители. Голям тласък за развитието на търговията и на местната икономика по това време дал създаденият през 1881 г. край града най-голям пазар за животни в цяла Северна България. Точно тогава до селището била докарана в изобилие и питейна вода, която бликнала от 6 новоизградени чешми с поставени на тях железни чучури. През 1893 г. тук се появили спиртна фабрика, дарак и 4 воденици, а през 1894 г. била изградена и църквата Св. Възкресение господне. През 1904 г. пък в града бил преместен на гарнизон Ловчанският пехотен полк и бил открит клон на Популярната банка. По-късно трудоваци поправили коритото на Стара река, през 1926 г. се появил Ботевградският манастир, а през 1931 г. Зелин бил обявен за курортна местност и летовище по предложение на известният проф. Асен Златаров. През 1934 г. при голямата кампания за преименуване на населените места в България старото название на града - Орхание, било заменено с фамилията на националният ни поет и революционер Христо Ботев. В туристическо отношение, въпреки че Ботевград е заобиколен отвсякъде с планини, понастоящем край него има само една хижа - споменатата Рудината, затова повечето от маршрутите с начало от града са именно към нея.

гр. Ботевград /вилна зона Зелин/-р. Ечемишка-седловина Равно буче-х. Рудината - качване          

         Най-западният край на Централния Балкан е зает от Етрополския дял на планината, разделен от географите на две основни съставни части - Същинска Етрополска планина и Било планина. Границата между въпросните компоненти е определена да преминава през дълбоката седловина Равно буче и долините на изтичащите от местността реки - Ечемишка на запад и Равна на изток, а това пък означава, че описваният тук маршрут следва почти изцяло разделителната линия между елементите на планината в този й участък. Друга характерна особеност на преходът по коритото на Ечемишка река е, че той е най-дългият и заобиколен от Ботевград до близката хижа Рудината, като в същото време е и най-непанорамният. Въпреки тези негативни отличителни черти на маршрута, той се използва нерядко от туристите за достигане от полето до сградата на хижата, било за разнообразие, било заради плавното и равномерно изкачване покрай долината на реката. Следващата специфика е, че, макар днес Ботевград да е най-голямото населено място край Етрополската планина, преходът не започва от самото селище, а от разположената на около 3-3.5 км. на югоизток от кварталите му вилна зона Зелин, тъй като тя се намира в самото подножие на Балкана. Понастоящем, през средата на местността е прокарано трасето на Автомагистрала „Хемус“, а край него се издига и най-удобният изходен пункт за началото на преход по Ечемишката река - бензиностанция Ивони, построена от източната страна на шосето на около километър след излизането му от тунел Ечемишка в посока на гр. Варна. Зад тази бензиностанция от магистралата се отделят два пътя - първият по-нов и широк, водещ на север към Ботевград и вторият - по-тесен и разбит, насочващ се в обратната южна посока към гр. София, р. Ечемишка и едноименния тунел.

       От вилна зона Зелин към х. Рудината се тръгва от бензиностанция Ивони, като зад сградата й се поема по разбития асфалтов път на юг към виждащия се в далечината тунел Ечемишка. По друма първоначално се подсичат оставащите вляво рид Милушевица /Главчовото/ и разцепилия го на две къс горист Николов дол, като след километър разстояние и 25 мин. равен ход се достига до тунела. Тук пред сградата на малка ВЕЦ, от която се захранва осветлението на пътното съоръжение, асфалтът свършва, а вървището се превръща в черен път, покрива се с гъсти буренаци и, като заобикаля спусната бариера, навлиза на изток в долина на р. Ечемишка. Още на това място проличават веднага и няколко от споменатите по-горе специални характеристики на маршрута - първо, преминаването му през извънредно тясна, суха, скалиста и усойна клисура, отделяща попадащия в Било планина хребет Милушевица от срещуположния рид Ечемище, който е част от Същинска Етрополска планина. Второ, в такава местност гледките са, разбира се, само напред и назад, тъй като панорамата е затисната от изключително стръмните склонове на двете рътлини, като тeзи по Ечемище дори носят и красноречивото наименование Стръвна страна. Подтискащата картина наоколо се допълва и от отнесената от водата най-долна част на черния път, който иначе е достигал някога чак до върха на планината, както и от изоставените сгради на всевъзможни водохващания, бентове, преливници, тунел на водното и други специфични хидросъоръжения. Интересното е, че в древността именно тук било открито голямо находище на желязна руда, от експлоатацията на което са останали и до днес отворите на няколко рудници.  

       Веднага след началото на същинската част на планинския маршрут черният друм се стеснява до тясна козя пътека, която едва пропълзява между свлечени и струпани на това място от водите на реката скални отломъци, големи бетонни късове и купчини от чакъл и пясък. На картата вървището тук е нанесено някъде високо горе по скалите, но истината е, че, заради стръмните брегове, в този участък може да се върви само плътно покрай речното корито, което се пресича на няколко места. Въпреки първоначалните несгоди по маршрута обаче, и особено трудният за преминаване терен, напред пътеката постепенно се успокоява и става все по-равна, а завоите по нея напълно изчезват. Така 35 мин. след тунел Ечемишка се достига по вече доста добре запазена част от стария черен път до паметник в близост до устието на спускащия се от ляво поток Добришов дол, а 10 мин. по-късно се излиза и на малка поляна с две изоставени сгради и разклон на друма в местността Горският заслон /70 мин. след началото/. Оттук към хижата се продължава по основното почвено шосе срещу течението на реката, като няколко минути по-късно се излиза при водослива със също спускащия се от ляво поток Зли дол и до втори разклон. При него се завива на юг и напред се следва отново реката, като 20 мин. след Горският заслон се достига до важно кръстопътно място под разположената на билото на рида Ечемище поляна Дядо Павловата колиба /90 мин. общо/. Денивелацията от тунел Ечемишка до тук е не повече от 150 м. От кръстовището /троен разклон/ към х. Рудината трябва да се продължи пак срещу течението на реката и то по пътя, който следва на изток левия долинен склон /този от север/. Натам друмът се отделя от коритото и се изкачва над него през покритата с гъсти смесени гори местност Яворците, а, понеже трасето му е недостъпно за водите, в тази му част то вече е напълно запазено. Освен почвеното шосе, от това място на изток към Равното буче долината на реката също се разширява постепенно и, въпреки по-стръмният терен, преодоляването й до седловината не представлява никакъв проблем.

        За около 30 мин. над кръстовището, при което основното вървище се отделя от реката, се подминават още три разклона с по-слабо използвани черни пътища, като вляво от последният от тях се достига до малък дървен заслон /120 мин./. Местността край него е маркирана от природата и с едно голямо и самотно буково дърво, което остава вдясно от пътя. Над него следва единственият по-стръмен участък по трасето на прехода, през който друмът постепенно се насочва към най-ниското място по очерталото се като стена пред очите продълговато планинско било. По-екстремното изкачване нагоре първоначално е съчетано и със силно затлачване на терена с пояс от особен вид ниски и меки, но пък особено неприятни за преброждане къпинови храсти, под които в един момент вървището съвсем изчезва. Точно тук е изворната област на р. Ечемишка, която е заблатена, изпълнен с ниска растителност и наречена от местните Джанките. Над нея обаче къпините бързо изчезват, като последните метри до билото се изкачват по тясна пътека, извиваща през гъста борова гора. В зависимост от времето и възможностите на всеки, разстоянието от заслона до Равно буче се изминава за около 60 мин. /180 мин./. Денивелацията от тройният разклон при реката до седловината е 500 м. Равното буче е дълбока, тясна, къса и наистина равна площадка на билото на Балкана, покрита с букаци и свързваща основния масив на Стара планина с издънката му Било планина. Мястото е възлово, тъй като на изток и на запад от него се отделят две много дълбоки долини, сякаш нарочно издълбани така, че да разцепят планината на две отделни части. По тях откъм Ботевград и етрополското село Бойковец през вековните букови лесове се изкачат до Равното буче и две по-тесни пътеки, които тук се вливат в едно от страничните разклонения на преминаващия също през седловината античен друм Етрополски проход, трасиран по тези части на Балкана още в най-дълбока древност. Заради своята кръстопътност, по време на турското робство седловината била и важно хайдушко сборище. Продължението на маршрута от това място до х. Рудината вече е съвсем ясно - по трасето на стария римски път, което в наши дни е все още доста широко, добре запазено и гъсто белязано с бяло-синя туристическа маркировка. При Равното буче по това трасе се завива на север, преодоляват се плавно още около 150 м. височина и 30 мин. след седловината се излиза на голи поляни в местността Рудината, в долния край на която е построена едноименната хижа /200 мин./.

 

01

Бензиностанция Ивони на Автомагистрала "Хемус"

 

02

Магистрала Хемус и старият път над нея

 

04

Тунел Ечемишка

 

06

Едно от бетонните съоръжения край реката

 

07

Самотният паметник в гората над пътеката

 

08

Голямото дърво при заслона под седловина Равно буче

 

28

Долината на река Ечемишка откъм вр. Венеца

 

14

Кръстопътят на седловина Равно буче

 

15

По трасето на римският път от седловина Равно буче към хижа Рудината

 

18

Хижа Рудината 

 

30

Местността Рудината с хижа Рудината 

 

32

От вр. Четковец към вр. Венеца, седловина Равно буче, хижа Рудината и долината на река Ечемишка

 

35

Към долината на река Ечемишка

 

2014-02-03 094520

 Профил на маршрута

Прочетена 6949 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм