20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица

Оценете
(1 глас)

20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица - качване

Денивелация - 900 м., време на движение - 9.30-10.00 часа, разстояние - 21.8 км.

Маркировка: от х. Хубавец до пътеката х. Добрила-х. В. Левски - бяло-зелено-бяло и бяло-червено-бяло. От пътеката х. Добрила-х. В. Левски до седловина Платнешки ярове - бяло-червено-бяло 

 

2014-01-22 085931        

Изтегли: GPS-трак            

 

Град Карлово /Карлъ овасъ, Сушица/

        Разположен в центъра на България под най-красивата и висока част на Балкана, главният град на Стрямската котловина - Карлово, е заобиколен отвсякъде с планини и е с чуден изглед на юг към пролома на едноименната река Стряма. Според роденият в съседния град Сопот народен поет Иван Вазов, тук: „Планината загражда като стена северния кръгозор, картината е поразителна и величието на зрелището има нещо подобно на вековете - безконечно и ужасяващо“. Застроено на около 450 м. н.в. в северната част на отличаващото се с мек и топъл климът Карловско поле /Гьопса, Стремска Розова долина/ селището се разпростира в самите поли на Стара планина на двата бряга при устието на Стара река, която, както казва известният учител и книжовник от Възраждането Райно Попович, образува при излизането си на полето „най-чудното нещо в Карлово - водопадът Су учурум /Водна пропаст/“. Заради важността на тази река, в миналото градът носел нейното по-старо наименование - Сушица. Днес населеното място е стъпило върху наносите й, превърнати от местните жители в покрити от тях с всякакви видове овощия, лозя и гюлови насаждения градини, а разположението му е стратегическо, предвид на това, че в древността тук се събирали два главни пътя - от Тракия през Балкана на север към р. Дунав и от Сердика покрай подножието на планината на изток към Черно море. Според историкът Александър Златанов: „разкошното местоположение, специфичният климат и изобилните води на реката предопределят историческото, културното и духовното развитие на Карлово като важен възрожденски център и главен град на котловината“. Роденият в селището краевед, етнограф, публицист, турист, и общественик Христо Фъргов твърди, че: „Карлово е нов град с къс исторически живот, който не е добре проучен и изяснен“, а също и че: „Карлово е пряк наследник на много селища и крепости, които възниквали, процъфтявали и загивали през различни епохи в близката околност без да ни оставят имената си“. В наши дни градът се слави преди всичко като родно място на националния ни герой Васил Иванов Кунчев, по известен като Васил Левски и Апостолът на свободата.

          Най-ранните следи от живот край днешното Карлово са останки от поселение на първобитните хора от периода на новокаменната епоха - 6 хил. пр.н., открити в разположената в близост до града местност Ясъ тепе /Забранен хълм/, намираща се  между реките Мурла /Дълбок дол, Сопотница/ от запад и Сулуврач /от Суу ирач - Изоран от порой/ от изток на около 200 м. северно от шосето за близкия гр. Сопот. По тракийско време Стрямската котловина била обитавана от племето одриси, които оставили три големи могили на западния бряг и една на източния на протичащата през същата местност р. Сопотница. Карловското поле придобило по-голямо значение в зората на новата ера, след завладяването му от Рим и построяването от него на пътища през областта. Тогава покрай подножието на планината бил трасиран наново и покрит с калдъръм старият тракийски подбалканския път Друма, около който постоянно се заселвали хора, затова и издигнатите край него селища и светилища били много на брой и с доста големи за времето си размери. Респективно, след упадъкът на империята и на друмищата й, котловината изгубила своята важност и изчезнала задълго от историческата сцена и от писмените извори. От тази епоха в документите липсват каквито и да било сведения за Карловско, макар че преминаващият през котловината подбалкански път Друма все още продължавал да се използва. Според Константин Иречек, по време на Първата българска държава значението на тукашният край още повече намаляло. В периодът на Втората българска държава обаче Карловската котловина се превърнала в пограничен район между България и Византия и станала част от разположената между тях феодална област Крънска хора /или т.нар. Средногорско царство/ - фамилно владение на братята боляри Смилец, Радослав и Войсил, които били в постоянно противоборство с властите в старата българска столица Велико Търново. През онези години средищен център на тази област станал град Копсис, чиито развалини, наричани от турците Узун шехир /Дълъг град/, Константин Иречек смята, че е видял в близост до р. Сопотница. Повечето от сегашните историци обаче твърдят, че Карлово е съвсем нов град и не е наследник на Копсис, а на едно по-малко селище - Сушица, което, според известният византолог Петър Мутафчиев, дошлите по-късно турци превърнали в административен, икономически и културен център на котловината.

         Първата писмена история на Карлово се появява изпод перото на роденият в с. Жеравна и споменат малко по-горе учител Райно Попович, който предава с голяма точност и самочувствие всички събития, свързани с града, въпреки че не е роден в него и че не е бил пряк свидетел на случилото през годините в селището /а и в онези времена не е имало откъде да прочете за това/. По-късно тази история е преповторена от мнозина автори, които също са писали за селището, като най-изявени и отличаващи сред тях са местният жител Христо Фъргов и професорът по история Иван Унджиев. И макар свързаните с населеното място събития да не са все още добре проучени и изяснени, за Карлово може да се каже, че е сравнително ново селище, водещо началото си от завладяването на България от османците, затова някои го определят като „български град с турски дух“. Според повечето писали за миналото на Карлово историци, през Античността в околностите на днешният град съществували две главни селища - вероятно Копсис и Сушица, намиращи се в подножието на планината, покрай пътя Друма и до аязми /свещени извори/ с устроени край тях тракийски светилища /по време на Средновековието всички тези по-стари езически капища били заменени с християнски параклиси, църкви и манастири/. В наши дни обаче някои автори довеждат броят на селищата до три, а светилищата край тях стават поне пет. Разминаване има и в количеството на древните крепости в околността, като мнозина твърдят, че над първото от главните населени места били разположени две твърдини, а над второто имало още една. Всъщност точно между тях, и над сегашния гр. Карлово, се намира най-голямата крепост в района, която се нарича Калето /или Карловското кале/, като под нея вероятно също е имало още едно по-малко селище. Понастоящем построените в района през древността светилища, селища, църкви, манастири и крепости вече не съществуват, затова на мястото на част от тях могат да се видят само съвременни оброчища /църквища, курбанища, сборища, подкръст, запис и други/, като под тази дума не трябва да се разбират само култовите места, но и ритуалите - курбан, водосвет, маслоцвет, аманет и т.н., които се извършват там. Друго характерно за оброчищата е, че те се бележат с култови знаци - кръстове, камъни, плочи, колони и други, посещават се в определен ден от годината и на тях обикновено се извършват жертвоприношения. Според повечето етнолози, свързаните с оброчищата ритуали имат езически произход, като култовите места на извършването им обикновено са били обявявани за такива още преди появата на християнството. Специалното за оброците край гр. Карлово е характерно още и това, че през годините край тях били откривани случайно трако-римски оброчни плочки, статуетки, монети, зидове, кандила и др., показващи древният им езически произход и дългото време, през което били използвани.

         Първото от двете главни селища, които са съществували в древността в района на сегашното Карлово и които имат значение за историята му, се намирало в близост до голямо езическо светилище на около 30 мин. ход на северозапад от съвременния град в местността Света Троица /според християнската теология, Бог се състои от три личности - Отец, Син и Свети дух/ и в близост до коритото на Манастирско дере /мястото е разположено по най-долните склоновете на Балкана над хълма Ясъ тепе/. Наред с намерените там древни артефакти от праисторията, от периодът на Античността над светилището са останали следи и от две малки крепости, едната от които се нарича Калето над Света Троица. Те охранявали старото поселение и преминаващия покрай него път Друма, и са свързвани от Константин Иречек с изчезналия град, наричан от гърците Копсис /българското наименование на това селище вероятно е било Копсие или Копсин/. Дали въпросните руини в Св. Троица са от градът Копсис, кога е загинало това древно населено място и поради какви причини, днес е трудно да се каже. Знае се обаче, че през 1632 г. в турски ферман се съобщава за местност Кюпсис в близост именно до тези развалини. Наименованието Манастирско дере пък говори и за вероятното наличие на стар манастир на това място, информация и останки от който не са достигнали до наши дни. В по-близкото минало през местността бил прокаран граничният синор на Карлово със землището на съседния гр. Сопот, затова местните наричат близкия поток още и Синур дере, а местността край него носи наименованието Каваците, заради многото дървета от този вид по поречието на реката. Доскоро от Карлово в посока на Св. Троица и близкия по-малък град водели два калдъръмени пътя - старият Друм, който се придържал към подножието на планината, и т.нар. Сопотски път /на турски Акче клисе йолу/, който, преди да достигне до местността, пресичал р. Сулуврач по Калугеровия мост. Последното вървище било наричано от местните още и Българският път, тъй като тукашните турци преминавали от тяхната махала в западна посока по Друма. В миналото местността Св. Троица била засявана с лозя от сортовете димят и мискет и с овощни градини, като в нея имало и варници. Пак на това място в края на 18-и в. се водили и сражения с кърджалиите, които се опитали да превземат Карлово, преминавайки през изградената тогава около града землена крепост. При наводнения в началото на 20-и в. също в този район били разкрити четири кюпа /големи глинени съдове/, в единия от които имало много пари, а в другия някаква бака /метален съд с дръжки/. Днес местността е вилна зона с изграден в нея едноименен параклис Света Троица, като на него всяка година се прави молебен, на който присъстват граждани и на двете близки селища.

         Второто древно и особено важно за историята на Карлово селище се намирало на приблизително същото разстояние от града като първото - 30 мин. ход, само че на североизток, в разположената натам пак в подножието на Балкана местност Свети Пантелеймон /Светото кладенче//днес това място се нарича Кумлука /Пясъка//. Свети Пантелеймон /в превод от гръцки всемилостив/ е великомъченик за Христовата вяра и закрилник на лекарите и акушерките, който отказал да се покланя на езически божества и затова бил съсечен по заповед на римския император Максимиан. Според някои от сегашните жители на Карлово, точно на 750 крачки на север от града по склоновете на хълма Сипея можело да се достигне до руините на крепостта Калето /Карловското кале/, а на също толкова крачни, но на североизток и покрай подножието на планината, се достигало и до въпросната местност Св. Пантелеймон, над която се издигала другата голяма крепост в района - Сушичкото кале. През периодът на Античността в Кумлука, също както и при Св. Троица, имало аязмо, около което било разположено друго древно светилище. По време на Късното средновековие обаче на това езическо място за поклонения се появил християнският манастир Свети Николай /свети Николай е велик Божи угодник и светител, извършил много чудеса чрез излъчващата се от него Божия благодат/, а край него изникнало и въпросното второ главно селище, което фигурира в историческите извори с чисто славянското наименование Сушица, често срещано и изписвано в различни карти и документи от този период /например в Поменикът на Калоферския манастир/. По-късно названието на селото се променяло на няколко пъти, като най-дълго се задържало името Арапово /Араплъ/.

       След построяването си манастирът Св. Николай дал имената на двете близки реки - Голяма и Малка Николишница, стичащи се от върха на планината към храма. Потоците извират от южните склонове на високия връх Кочмара и се сливат точно над Св. Пантелеймон, образувайки Бяла река /Ак дере/, а тя от своя страна се влива в Стара река в рамките на сегашния гр. Карлово под т.нар. Балабанов мост. Бяла река е доста маловодна и при по-голяма суша почти пресъхва, затова в миналото на нея била разположена само Каламовата воденица. Макар че водите й често изчезват, навремето Ак дере служила като граница между землищата на Карлово и Арапово, затова била свързана и с големия имотен спор между тях. Някога един виден местен карловски депутат уж продал на арапчани ридът между двете Николишници, но съседите останали излъгани. Така между двете селища започнала кавга /имотен спор/, откъдето дошло и сегашното наименование на разположената между потоците рътлина - Кавгалъ сърт /Спорен хребет/. В миналото най-старото населено място с името Сушица се намирало на десния бряг на Бяла река, като тогава южната част на местността Кумлука /Свети Пантелеймон/ дори попадала и в границите на самото селище. Според Христо Фъргов, там през 30-те години на 20-и в. в бившото лозе на д-р Христо Танчев иманярът Иван Абрашов намерил разрушените основи на средновековна църква, а на левия бряг на съседната река Посран дол /Меден дол/ при порои се разкриват кюпове, кюнци /водопроводни тръби/ и останки от зидове. В наши дни в денят на Св. Пантелеймон - 9 август по стар стил, в местността се отслужва църковна служба и се провежда събор в т. нар. Нова Сушица, която понастоящем е квартал на гр. Карлово.

          Трето, също така важно за историята на настоящото Карлово селище, но по-малко като размери, изглежда било разположено и в местността Бадемлика в северните черти на сегашния град, изградено на една равна тераса на запад от коритото на Стара река. В близкото минало Бадемлика бил заобиколен от стена, а в рамките на обособеното от нейните очертания пространство бил разкрит античен некропол, в който били намерени останки от гробове и от стари зидове. По-късно през периодът на Средновековието в границите на местността - разположена точно по средата между двете гореописани селища и множеството крепости над тях, сред вековните дъбрави на десния бряг на Стара река бил издигнат още един манастир, който бил наречен Свети Спас /или Сушички манастир/. Сегашното лично име Спас идва от старобългарското съпасъ /спасител/ и е български превод на гръцката дума със същото значение сотир. За самият Свети Спас трябва да се знае, че такъв светец в християнската вяра не съществува, а името се извежда от едноименния християнски празник. Според Новият завет, след възкресението си Христос проповядвал на Земята 40 дни сред учените си, след което се въздигнал към небесата, а денят на случката бил наречен Свети Спас /Свето Спасение или Боже име/, тъй като с Христовото възнесение завършвал и актът на човешкото спасение. Народът свързва Св. Спас с култът към мъртвите, като на този ден - първият четвъртък 39 дни след Великден, жените ходят рано сутрин на гробищата /край Сушичкия манастир са открити именно гробища/ и раздават хляб и жито за „Бог да прости“. Свети Спас се свързва също и с покровителството на баячки и лечителки, както и с представата, че на този ден идват русалиите /самодивите/. Към празникът се отнася и магическото лечение „ходене по росен“, като тогава болни и недъгави преспиват на поляни, разположени в близост до свещен извор или параклис /точно за Сушичкия манастир голяма част от местните карловци твърдят, че бил издигнат върху развалините на по-старо езическо светилище/. В наши дни местността, в която се намирал Св. Спас, е вече застроена, но доскоро там било голо поле, което носело точно това наименование - Манастирището. През турското робство всички тукашни скитове били разрушени, но местностите край тях си останали свещени за християните, затова над съборените сгради били поставени оброчни камъни. Според карловските жители, преди турското робство в близост до Бадемлика били разположени още два по-малки параклиса /или църкви/ - първият, наречен Света Марина, се намирал на западния бряг на Стара река до самото й корито, а вторият, с името Света Екатерина, бил издигнат на юг от него. По същото време на отсрещния източен бряг на реката имало и малко селище, застроено точно под крепостта Калето.

        При завладяването на България от турците Карловската котловина била опустошена първо от румелийският бейлербей Лала Шахин паша /1330-1382 г./, който наредил да се разрушат всички крепости по склоновете на Средна гора и Стара планина. Издигащото се тогава в северния край на областта селище Сушица обаче не било опустошено, вероятно защото било прекръстено по името на военачалника на село Шахин кьой /или Шахин гьолю/. Няколко десетилетия по-късно - след смъртта на султан Баязид I през 1402 г., в Османската империя се разразила гражданска война между петте му сина, при която трагичните събития от превземане на земите ни от турците се повторили. Предполага се, че именно тогава войските на дошлият на власт султан Мехмед I /1413-1421 г./ нахлули отново в горната северна част на Карловската котловина и към средата на 15 в. започнали да я заселват с мюсюлмани, като в същото време разрушили по неизвестни причини с. Сушица /Шахин гьолю/. Оцелялото му население пък побягнало на запад, пресякло Стара река и в гъстите дъбрави на Манастирището се установило край разположения там манастир Св. Спас /Свети Спасител/, за да намери спасение край стените му. На това място опазилите се от поробителите жители на разрушеното селище основали ново населено място /или се настанили във вече съществуващо отпреди в местността по-малко такова/, което нарекли със същото име като старото си село - Сушица. Новото поселение било застроено край Друма и в близост до най-древния мост над Стара река - Арапският /Римският/ мост, наричан от турците Арап кюпрюсю /с думата кюпрю били назовавани само сводестите мостове/, по който трасето на пътя се прехвърляло от единия на другия бряг на реката. До това съоръжение също имало свещено аязмо, около което българите построили своя църква, наречена Света Марина /според проф. Александър Фол коренът на това име - мар, е тракийска дума, която означавала голяма вода/. По-късно обаче и тази църква била съборена от турците, а аязмото нарочно затрупано пак от тях, като на мястото им османлиите изградили мюсюлманският месчит /параклис/ Арап кюпрю джамиси, носещ още и името Сър ери джамиси /Храм на говеждото място/. Стари хора в града обаче твърдят, че при наводнения под по-новата паянтова постройка на месчита се показвали старите зидове от тухли и хоросан на църквата Св. Марина. До голямото наводнение през 1909 г. край джамията имало и чешма, но на стотина крачки под храма по някое време се появило т.нар. Ново аязмо Света Марина, от което, според местните християни, уж течала вода само през един ден от годината - на 12-и юли стар стил /т.е. точно в Денят на Света Марина/. Тогава стари жени ходели още по-тъмно на мястото и разравяли пръстта, за да избие вода, след което палели свещи около образувалото се аязмо и се молели. След Освобождението над изворът бил изграден и параклис, за да не се замърсява водоизточникът.

         Няколко десетилетия след разрушаването на старата Сушица /Шахин гьолю/, или към края на 15-и в., на власт в Османската империя дошъл султан Баязид хан II /1481-1512 г./, който през 1483 г. отстъпил в особен вид владение, наречено мюлк /пълна частна собственост върху всички права, които произтичат от даден имот/ цялото землище на въпросното село на знатния си сановник Карлъ Зааде Лала Али Гаази бей /това, че последното лице било високопоставено, личи от множеството титли към личното му име/. Дали, обаче, заради незаинтересованост на днешните ни историци към дейците на Османската империя, или пък по някаква друга причина, но и до днес личността на видния османски велможа Али бей все още не е достатъчно добре изяснена, въпреки значимата и основополагаща роля, която той и синовете му имали за възникването и развитието на днешния гр. Карлово. Още през 30-те г. на 20-и в. немският тюрколог Франц Бабингер /чието мнение е подкрепено в наши дни и от това на нидерландският историк Махиел Кийл/ изказва предположението, че Али вероятно е собствен син или друг родственик на епирския деспот Карло I Токо /1411-1429 г./ и че думата Карлъ не е лично име, а патроним /презиме, идващо от наименованието на бащата/, навеждащ на мисълта за християнски произход на родителя. Средновековният хронист Ахмед Шикяри споменава за кехаята /кетхуда/ на османския принц Джем султан - някой си Франк Али бей, наричан така, защото баща му бил от западен произход, а пък съвременният турски историк Халил Иналджък твърди, че един от синовете на Карло I Токо преминал на османска служба след смъртта на баща си и бил вписан в регистрите като Али, син на Карло. В по-късни документи името на сановника Али бей било изписвано като Карлъоглу и Карлъзааде, което и в двата случая означавало Син на Карлъ или Карлиев син. Част от историците обаче са на мнение, че името Карлъ идва от това, че Али бил роден в анадолския град Карс /чието название уж идвало от думата кар - сняг/, макар да се знае, че родното място на бея е всъщност град Коня. Титлата лала пък, която е наставка към името на лицето и означава наставник или учител, е използвана заради това, че Карлъ бил преподавател /възпитател/ на принц Джем султан - претендент за трона срещу брат си Баязид II в избухналата след 1481 г. нова гражданска война в Османската империя.

         Сред една от големите загадки, свързани с историята на днешният гр. Карлово, е тази, отнасяща се до особените отношения между Баязид II и Али бей, и по точно, защо султанът-победител наградил учителя на своя противник Джем. Според историкът Александър Златанов, явно имало някаква особено важна причина Али да заслужи благоволението на султана, още повече, че във всички документи беят съзнателно демонстрирал, че е наставник на неговия противник принц Джем. Същият автор твърди, че вероятно става въпрос за това, че Карлъ издал на Баязид плановете за бягство на Джем при рицарите-хоспиталиери на остров Родос, което позволило принцът да бъде заловен. След това пък султанът се отблагодарил на бея за особените му заслуги към държавата и вярата /папата поддържал идеята Джем да застане на султанския престол, тъй като майката на принца била християнка от Сърбия/, дарявайки го със земите на тогавашното с. Сушица. Изглежда точно във връзка с участието на Али в тази гражданската война е и другата интересна почетна титла към името на бея - гаази /в буквален превод от арабски непобедим/, която се давала само на мюсюлмански герои-победители в конфликти с неверници. В миналото тази особено важна титла била от голямо значение за правоверните, тъй като само този, който е гаази /т.е. герой за вярата/, можел да прави директни дарения на джамията в Мека, докато другите мюсюлмани трябвало да се задоволяват със субсидиране само на по-малките местни храмове. За това, че Али бей е участвал във войни, ни говори и ктиторският надпис от плочата на входа на построената по-късно от него Куршум джамия, в който се споменава, че: „Храмът е построен с помощта на Бога и военачалника му Али, син на Карлъ“. И накрая, последната част от дългото име на Карлъ била бей, което на днешен език вероятно би трябвало да се преведе като областен управител, а тя е и още едно доказателство за знатният произход на благородника.  

         След дарението на султана Карлъ Зааде Лала Али Гаази бей се настанил в собствения си имот в Стрямската котловина, като издигнал конаците си на западния бряг на Стара река, приблизително на мястото, на което векове по-късно в т.нар. Чаршия щяло да се появи заведението Ики капакли хан /Хан с две порти/ или Хан Влахлията /наричан за последно така по фамилията на собствениците си братя Влахлиеви от с. Дъбене/. Още със заселването на Али в тукашния край последвала голяма строителна акативност на бея, която, според историкът Григор Бойков, станала причина за развитието на град, носещ личното име на баща му и превърнала за кратко време малко с. Сушица в обществен, административен, стопански и културен център на цялата област. След настаняването си в котловината беят забелязал, че пресичащия неговите земи главен път Друма се използва интензивно, но преминаващите по него мюсюлмани нямало къде да се помолят на своя бог. Така по нареждане на Али, през 1485 г. жителите на разположеното в близост до дома му християнско с. Сушица били заставени да се изселят надолу покрай коритото на Стара река, а манастирът им Св. Спас бил разрушен, като с керестето /каменните отломки от сградите му/ била построена споменатата по-горе, съществуващата и до днес в центъра на града и най-стара запазена постройка в него Куршум джамия или Куршунлу джамия /наричана така заради оловния си покрив/. 10 години по-късно на няколкостотин метра на североизток от джамията, и на север от Арапския мост, бил издигнат и хамам /обществена баня/, като негов строител вероятно бил най-големият син на Карлъ - Хасан Челеби /в миналото думата челеби се използвала вместо ефенди /господин/ и била със значение на благородник/. На монасите от разрушения Св. Спас пък Али разрешил да си построят нов манастир на запад от неговите земи в друг манастирски имот, който попадал в землището на съседния гр. Сопот.     

         Според Христо Фъргов, старите хора в Карлово твърдели, че Куршум джамия била построена върху останките на по-стария християнски параклис Света Екатерина /вярва се, че великомъченицата помага срещу всякакви болести/, като тази информация се потвърждава и от проведените в наши дни архелогическите разкопки, при които под мюсюлманския храм бе открит тракийски некропол и се разбра, че мястото е било обитавано от V-IV-и в. пр.н.е. до 13-и в. и че там е имало малко селище с разкрити в него останки от жилища, пещи, керамика, монети и други антични предмети. Изграденият през 1485-86 г. в личния имот на Али бей храм Куршум /построен едва 3 години след задържането на принц Джем/ е от типа т.нар. султански джамии, с отворено от три страни преддверие и с архитектура, характерна за много от мюсюлманските молитвени сгради по нашите земи от същия период /от този тип са и джамиите в Ямбол, Пловдив, Кюстендил и София/. От манастирът Св. Спас били запазени и вградени в първото по-старо преддверие на джамията четири големи мраморни колони със запазени в тях иконници /вдлъбнатини за поставяне на икони/, а Райно Попович съобщава и за още някакви плочи с надписи и специфични камъни от християнския храм, които също стояли дълго време, зазидани в стените на новата мюсюлманска сграда. При построяването на Куршум джамия от северната й страна и над централния й вход били изрисувани стенописи, на запад от тях била изградена чешма-фонтан за ритуално измиване /абдест/, а по-късно в двора й било издигнато и мюсюлманско основно училище /мектеб/, което носело наименованието Руждие /от арабското рушд - правилен/. В миналото на стените на храма имало и плоча с надпис на арабски за собствеността /китабе/, но понеже след Освобождението имало опасност всички вакъфски имоти в страната да бъдат одържавени, по нареждане на мютевелиите /управителите на храма/ местните турци изкъртили всички плочи от сградата и ги хвърлили в Стара река. След издигането си необичайно големият джамийски имот граничел с източния край на изселеното българско с. Сушица,  християнското му гробище, една разрушена воденица и конаците на самия Али. Според хронистът Айверди, в близост до джамията някога се издигала и осмоъгълната каменна гробница на самия бей, която в наши дни вече не съществува. Що се отнася до сградата на хамама, през 1908 г. тя била откупена и основно ремонтирана от карловския търговец Ботя Ников, но през 1960 г. била нарочно взривена, за да се построят на нейното място общински жилища. Двете нови обществени постройки, заедно с конаците на управника и гробницата му, както и появилите се по-късно до тях дюкяни, оформили бъдещото ядро на мюсюлманската част на гр. Карлово, около което постепенно започнали да се настаняват всички новопристигащи от Анадола турски заселници.          

       Процесът на превръщането на малкото с. Сушица в сегашния голям град започнал с построяването на джамията и хамама край останките от манастира Св. Спас. Най-значимата и основополагаща роля, обаче, за създаването, развитието и утвърждаването на Карлово като главен административен и икономически център на Стрямската котловина, изиграли не двете низдигнати от Али бей обществени сгради, а институцията на учреденият от него към края на живота му вакъф /мюсюлманска благотворителна фондация, приходите от която можело да бъдат използвани само за религиозни цели/, на която османският благородник завещал всичките си имоти. Според историкът Григор Бойков, още от първите постройки край с. Сушица, които по-късно се превърнали в ядро на съвременният град, та чак до Освобождението, бейският вакъф и дейността на неговите мютевелии /управители/ станали най-важният механизъм за стимулиране на развитието на новото селище. Учредената от Карлъ Али бей в края на 15-и в. институция функционирала в продължение на цели четири века и се превърнала в основен фактор за трасформиране на малкото с. Сушица в главен средищен център на Карловската котловина. В края на живота си Карлъ Зааде Лала Али Гаази бей се оттеглил в родния си гр. Коня /или пък, както твърди М. Кийл, бил назначен за санджакбей на областта Караман/ и там през 1496 г. - 11 години след построяването на Куршум джамия и веднага след смъртта на принц Джем султан, основал със специален учредителен акт /вакфие/ въпросната фондация, на която чрез особен вид завещание, наречено вакъфнаме, завещал всичките си имоти и приходите от тях за издръжката на построения от него край Стара река храм Куршум джамия, както и за заплати на персонала му. За управители на новоучредения вакъф беят определил петте си сина по старшинство, както и преките им наследници, а в случай, че те нямали такива, функциите им трябвало да изпълняват робите им, стига да приемели исляма. По този начин, без да задържи нищо за себе си, беят все пак запазил имуществото си за своите наследници, превръщайки го завинаги в неприкосновено и неотчуждаемо. Според Райно Попович, вакъфът дал „абсолютна сигурност и конкретност на новото селище“ и на целия район край него, затова тук се заселили турци от по-далечни краища и постепенно обсебили най-добрите имоти под Балкана.

         За съжаление, споменатите документи за учредяването на фондацията не са достигнал до нас в оригинал, но в историческия музей на Карлово, незнайно кога и как, попаднал и се съхранява един от няколкото преписа на вакфието, чийто текст е изключително интересен и ни дава особено богата и ценна информация за историята на града. На първо място, документът е важен с това, че именно от него научаваме за тогавашното автентично наименование на интересуващото ни селище, което, според вакфието, е: „Шахин, известно сред християните като Сушиче“. Старото име Сушица се споменава самостоятелно и в други документи чак от 16-и в., а по-късно се вписва едновременно и наред с новото име на населеното място - Карлъоглу, което е епоним /личност, която дава името си на определено понятие/ на Али бей. На второ място, в документа са посочени много детайлно границите на вакъфирания имот, които по-късно ще породят редица остри спорове с някои от съседните населени места. Още при отстъпването на мюлка през 1486 г. султан Баязид I издал нарочно синурнаме /документ за определяне на границите/, в което посочил пределите, в които се разпростирал имотът. Скоро след завършването на Куршум джамия обаче жителите на съседното селище Акче клисе /Сопот/ започнали да навлизат в землището на Сушица и да ползват планинските му яйлъци /пасища/. Заради този спор, в периода 1572-1577 г. били издадени още четири султански фермана за имотите на вакъфа, въпреки които границите му пак продължили да се нарушават. През 1578-79 г. била сформирана и специална комисия, която дошла на място и въз основа на нейното заключение бил издаден поредния ферман за границите от султан Мурад III, а по-късно през 1633 г. при управлението на султан Мурад IV бил изготвен и още един подобен документ. На следващо място, от преписът на вакфието разбираме, че редица свързани с въпросния имот мюсюлмани, като мютевелиите, духовните служители и прислужниците в Куршум джамия, били освободени от данъци, като това се отнасяло отчасти и за християнските жители в имота, които също били дарени с редица привилегии. От същият документ научаваме и че, заради тези благоприятни условия за живеещите тук мюсюлмани, част от местните християни доброволно приели исляма. Не на последно място, в това освобождаване от данъци бил заложен от бея и специфичен механизъм за привличането на заселници, които щели да бъдат освободени от държавните тегоби, в случай, че се заселели в имота и придобиели в него права над ниви и лозя.

         Създаденият и реализиран през 1496 г. от Али бей проект веднага получил одобрението и подкрепата на османските власти, което говори за особено близки отношения между семейството на благородника и управляващата в този момент държавата султанска династия. Към този полезен за развитието на новия град фактор се прибавили обаче и още няколко благоприятни обстоятелства - доброто местоположение на селището в затворената Карловска котловина, пресечната точка на трафика в близкия район, построените тук наскоро мюсюлманска петъчна джамия, обществената баня, пазар и резиденция на бея, както и доброто управление на фондацията /конакът на мютевелиите бил разположен  на северозапад от джамията и просъществувал чак до началото на 20-и в., като до нас са достигнали дори и негови снимки/, ръководителите на която решили да изградят около Куршум джамия пазар, таксите от който да отиват за вакъфа. Така възникнала прословутата карловска Чаршия /на север от джамията, около реката и Арапския мост/ с характерните си многобройни дюкяни, страноприемници и кафенета около нея, с голямата каменна чешма с корита и шест чучура, и с дървената си часовникова кула, заменена по-късно с каменна. На север от тази търговска и административна част на новото селище били разположени турските гробища, в средата на които се издигал един голям камък - Мусалля таш /от Мус аллах - Близо до бога и таш - камък/, а на него пък се извършвали специални ритуали - слагали ковчегът с покойника на върха на скалата и изпълнявали кратка молитва. Днес този камък все още се пази в единствения работещ мюсюлмански храм в града - Ялъ джамия /Храм в падина/. Цялото пространство още по на север от гробищата се населило с турци, около къщите на които се обособила и развила в няколко махали мюсюлманската част на града. В нея пък били построени нови 7 джамии и месчити, които придали на Карлово доста ориенталски вид.

         Християнската част на селището започнала да расте на юг от Куршум джамия и първоначално била по-малката, но с течение на годините започнала да преобладава. Така за кратко време около останките на манастира Св. Спас и новопостроената Куршум джамия постепенно се оформили две малки селища - българско и турско, които по-късно се слели в един по-голям град. След загиването на старият Копсис всички взели да разбират необходимостта от нова столица на Карловската котловина, затова между 1530-1570 г. централните власти в империята извършили административна реформа, като откъснали от управлението на тогавашния гр. Филибе около 50 села и ги обособили в самостоятелна кааза /околия/, на която дали наименованието Гьопса /т.е. Копсис/. Така бил издигнат административният статут на Карлово, а откритият в него пазар започнал да довежда външни стоки вътре в самия град, което довело и до насърчаване на местното производство, до бързото икономическо развитие и замогване на селището и до демографски бум на местното население. Пазарът дал и новото неофициално наименование на населеното място, което постепенно се наложило и изместило по-стария топоним. През 16-и в. данъчните регистри отбелязвали селището все още с името Сушиче, но в джелепкешантските /търговските/ регистри то било записано вече като Карлъоглу базаръ касабасъ, което отразило настъпилата метаморфоза и превръщането на малкото християнско село в голяма мюсюлманска касаба /център на околия/.   

        Въпреки че датирало още отпреди 15-и в., първият регистър, който описва новото селище е този от 1516 г. В данъчните турски дефтери /регистри/ за тази година в Карлово били отбелязани да живеят 7 мюсюлмански и 42 християнски домакинства, а през 1596 г. съответно 117 мюсюлмански и 162 християнски, т.е. градът бързо започнал да се разраства. В тези регистри обаче не били отбелязани мютевелиите-наследници на Карлъ, робите и освободените роби, както и духовните служители и прислужниците в Куршум джамия, тъй като всички тези лица се ползвали с данъчен имунитет. Същият вид неприкосновеност вероятно бил даден и на мюсюлманските преселници, което тогава било честа практика за привличането на нови жители и за съживяването на малки селища, затова от вписване в данъчните регистри била изключена една значителна част от местното мюсюлманско население. Важна част от тези регистри е и една записка в тях, според която кадията /съдията/ на гр. Филибе издал разрешение вакъфът в Сушица да организира на своята територия пазарище, приходите от което да отиват за Куршум джамия. Наред със съсредоточаването на стоки и средства, целта на пазарът била и привличането на хора, както и тяхното събирането заедно с търговията в границите на вакъфа. Скоро след създаването на това тържище в османските документи започнали да отбелязват местното селище като Карлъоглу базаръ касабасъ, т.е. новото наименование на селището започнало да се налага и да се изписва успоредно със старото, като със засилване на ролята и влиянието на пазара новият топоним постепенно взел да изместна стария. По-късно новото наименование преминало в Карлъ овасъ /Земята на Карлъ/ и Карлова, докато най-накрая станало сегашното Карлово.

          След настаняване на турците край Сушичкия манастир Св. Спас същият бил разрушен, като с материалите от него била построена Куршум джамия. На християните обаче било разрешено да построят наново манастира си със същото наименование - Св. Спас, само че на запад от гр. Сопот, в бившия манастирски чифлик, където монасите си пасяли добитъка и си разполагали кошерите. По-голямата част от заселилото се около разрушения манастир българско население пък трябвало да слезе малко по-надолу и на юг покрай Стара река, хем да не мъти водата на поробителите, хем да е наблизо и под ръка, в случай че им потрябва. Така в селището се обособили две отделни махали - северна, населена с турци, и южна, в която заживели българите. Макар да се намирали съвсем близо една до друга, двете части на селището останали задълго време разделени и едва 20-30 г. преди Освобождението се слели постепенно в един по-голям град. В миналото между разделените махали имало забити камъни в земята за синор между тях, а под камъните били заровени и въглища за разпознаване при спор. Тоест, на практика селищата били две, поради което заплащали и отделни данъци, като до 19-и в. управителите на вакъфа вземали десятък от приходите за джамията, а остатъкът бил разпределян за самите населени места. Първоначално северната мюсюлманска част на Карлово била по-голяма и доминирала, но през Възраждането ролите щели да се разменят и българската част щяла да се превърне в истинското средище на града. По някаква причина /може би за да се възползват от силните води на реката/, при преместването на българската част от селището една група от месните българи останали на предишното си място под Римския мост и параклиса Св. Марина и се групирали в т.нар. Табашка махала /първоначално само българска, а по-късно смесена/, докато на юг се настанили т.нар. войнуци /войнугани/, каквито имало тогава в с. Сушица, както и земеделската, скотовъдната и търговска част от християнското население.

        Понеже били част от вакъфа на Али бей, местните българи били дарени с редица особени привилегии също като тукашните турци и имали право да си построят своя църква. Освен това, те се ползвали със собствено самоуправление и самостоятелна община и заплащали по-ниски данъци. Според една легенда, годишният налог на българската махала бил само два шана /сокола/, затова тя носела наименованието Шахън кариеси махала /Шан маале, Шахин гьолю или на български Квартал Сокол/. Всъщност обаче, южната част на града най-вероятно била кръстена така на първия си забитин /управител/, който навярно се наричал Шахън или пък се сдобила с името на завоевателя на Карловската котловина - Лала Шахин паша. Заради преобладаващото си земеделско и търговско население, намиращият се днес на юг от сегашния площад Васил Левски квартал бил наричан още и Чушка маалеси, Земеделската Махала и Чифчийската /т.е. Търговската/ махала. В миналото българската част на Карлово наистина имала известна самостоятелност, като през 1844 г. било документирано, че все още се ползвала със собствен печат. Отговор за привилегиите на местните българи пък вероятно ни дава сегашното наименование на един от площадите в новоизградената българска част на града - Войнишкото, около която навремето живеели местните войнугани /български войници/. След завладяване на България от турците войнуганите започнали да служат в тяхната армия, като всяка година ходели по служба до Цариград.

        С течение на времето бившата местност Войнишкото прерастнала в едноимения площад и станала известна с това, че през нея прекарвали всичкия добитък на Шахън махле, за да го изкарат на паша към мерите на разположените на изток съседни селища. Самото Шахън махле, въпреки наименованието си, първоначално било самостоятелно селище, което по-късно с нарастване на населението през 18-19-и в. също се подразделило на отделни квартали - Пею махала, Сърп махала, Михал махала, Парекендишка махала и т.н. В онези години обаче център на българската част на Карлово си останал площад Войнишкото, затова именно на него се играели хората на всички сватби, празнували са именните дни и дните на светците. В близост до това място водите на Стара река изхвърлили и един огромен камък, който местните довлекли до площада, издълбали в средата му вдлъбнатина, а встрани от нея още пет, и го обявили за Светен и за изхвърлен от върха на планината от самия Крали Марко. Голямата вдлъбнатина в средата на Светения камък била обявена за следа от ръката на героя, а петте по-малки драскотини встрани от нея уж били останали от пръстите му. Край тази скала по-късно местните започнали да извършват ритуалът Пеперуда, като връзвали за камъка някой от жителите на махалата, а останалите се накичвали с клони и шума, и плискайки го с вода, запявали: “Дай боже дъжд“. Там се празнувал особено тържествено и Гергьовден, като на камъка слагали гювечи /глинени съдове/ с печени агнета в тях. След Освобождението пък там се събирали новобранците, преди да поемат заедно на военна служба.

        През годините Карлово се разраствал все повече и повече, като турската махала пъплела на север, а българската се разтягала на юг, а за това допринесли както дадените със завещанието привилегии, така и доброто местоположение на града, който се намирал в подножието на планината, до главен път и до пълноводна река. В началото на турското робство селището добило известност с обработката на животински кожи, което ставало с помощта на водите на Стара река, като някои автори дори свързват този вид производство и с името Карлово. Земята край града била слабоплодородна, а, освен това, принадлежала и на вакъфа, затова местните се ориентирали към занаятчийството. Занаятът, който бил най-добре развит в Карлово след възникването на града бил именно кожарството, което се извършвало първоначално от останалите в турската част на града българи, групирани около табашките работилница в едноимената Табашка махала. По-късно този занаят бил иззет изцяло от турците, които започнали да изнасят обработените от тях кожи за Италия през разположеното на Мраморно море пристанище Родосто. Така през 16-и в. в Карлово имало 60 кожарски работилници, които преработвали около 300000 кожи годишно. Въпреки обаче, че градът се замогвал, той все още си оставал от селски тип, както заради слабото земеделие, така и заради фактът, че местните били собственици само на част от своите приходи. В началото на 19-и в. кърджалиите изгорили всички села в котловината, но не и самия Карлово, който бил защитен със землена крепостна стена. В нея пък били оставени няколко порти за преминаване, като, в зависимост от това в какво посока поемал прокараният през тях път, същите била кръстени съответно Сопотска, Дъбенска, Баненска и Калоферска. До дверите живеел в малка стая служител на общината, който давал на пристигащите в града търговци билет, наричан бач и оттам всяка от портите носела името баждарница, а чрез тях карловската управа контролирала пристигащите от селата в града стоки. При нападенията на кърджалиите изградената около гр. Карлово стена спомогнала да се запази от разбойниците не само местното население, но и пристигащите от селата да потърсят тук защита беззащитни селяни. След края на кърджалийските безчинства част от живеещите наоколо българи останали в града, с което бързо променили етническия му облик. Докато към края на 18-и в. около 3/4 от местното населени били турци, в последните години на османското управление се получило точно обратното - българите ставали все повече и в края на робството доминирали значително над турците като брой.

       В средата на 19-и в. жителите на Карлово се замогнали още повече, като основната причина за това били водите на Стара река. Тогава заедно с кожарството в селището се развили и другите свързани с него занаяти, като абаджийството и гайтанджийството Дори и до днес в града твърдят, че първият гайтанджийски чарк /машин за плетене на гайтани с помощта на водна сила/ уж бил изработен именно в Карлово и представлявал кожена вулия /торба/, натъпкана със сено. С гайтанджийство в града се занимавали 300 семейства, които обслужвали разположените по протежение на Стара река около 2000 чарка, произвеждащи общо 300000 оки гайтани. Гайтанджийският еснаф в селището се събирал, живеел и провеждал всичките си мероприятия в своя собствена обособена махала, която се наричала Зеленковото. Голямо развитие в града през онзи период получило и розоварството, като първо тук се появили медните казани за варенето на розата. През 1820 г. в района на Карлово били засети 6000 дка с рози, като селището се превърнало за кратко в център на тази индустрия, но след приемането на някакъв калпав закон от османските власти розовите насаждения били изкоренени. В планината над града било добре развито и производството на барут, който местните изнасяли чак в Албания. Към средата на века българите и турците в Карлово вече били приблизително равни на брой, като в селището се настанили да живеят и много евреи. Именно тогава двете главни махали се слели в един общ град, който бил сравнително добре благоустроен с каменни улици и чешми, 8 джамии и мечити /сега действа само Ялъ джамия, която била разрушена и ограбена по време на Руско-турската освободителна война от арапчани/, както и две църкви, между които днес се намира Площадът с паметника на Васил Левски. Особена атракция в миналото представлявала и построената на Чаршията часовникова кула, която била разрушена през 1944 г., но сега е въстановена отново. Първоначално тя била дървена, но през 1834 г. старата постройка била заменена с каменно осмоъгълно здание. Кулата била с навиващ се механизъм и без стрелки, а часовете се отброявали чрез удар на механизма по специална камбана. Освен като часовник, в миналото кулата на Чаршията се ползвала и като противопожарна наблюдателница. Към средата на 19-и в. в Карлово имало още и 12 страноприемници, а по-късно били открита и текстилна фабрика.

         Заедно с възходът на търговията и занаятите след началото на 19-и в. в Карлово се развили бурно просветата и културата, като от този период до Освобождението селището дало изключително много на брой дейци на Възраждането и на църковните ни и освободителни борби. Родоначалник на всичко това бил отец Аврам Димитриев /поп Аврам/ - книжовник и краснописец и прапрадядо на Иван Вазов по майчина линия, който живеел в Сопот, но служил и учителствал в Карлово. От християните в града били построени и два храма - по-старият Успение на пресвета Богородица /Горната църква/ бил издигнат през 1775 г., за което ни известява ктиторски надпис, вграден в чешмата край църквата /през 1971 г. монолитната плоча била преместена до Градския исторически музей/. В този надпис се казва, че „дарителят Стоян е настоятел на църквата“ т.е. тя вероятно е съществувала и преди тази година, а през 1775 г. само била подновена и разширена /годината е потвърдена и от Иречек при посещението му в града/. Според Алексей Стамболов, интересна в надписа е употребата на българската дума настоятел вместо гръцкият й еквивалент епитроп, което вероятно се дължи на споменатото от Райно Попович: „в Шан махале имат си християните само една церква, в която четат по староболгарски, и никога да не са е служило по гречески”. През 1813 г. тази църква била опожарена, като за нейното възстановяване местните дълго време събирали пари. Когато сумата била набрана обаче, карловци решили да построят с нея нова църква, а по-късно да възстановят старата. Така през 1847 г. бил издигнат и вторият храм - Св. Николай /Долната църква/, чието съграждане станало с моралната и материална подкрепа, че дори и с лъжите, на турчинът Атип аа /Атипът/, който се застъпил всячески за построяването на храма пред местните власти. За благодарност и в негова чест, тукашните българи и до днес наричат една местност в българската махала край Стара река Атиповото. След построяването на Св. Николай била възстановена и църквата Св. Богородица, като така градът се сдобил с два християнски храма.

          През 1779 г. в Карлово било основано първото общинско българско училище, като в него през 1817 г. дошъл да учителства Райно Попович, а той на свой ред през 1826 г. открил в града и елино-българско училище. Според един тогавашен съвременник, покрай светският учител местните жители излезли извън тесните рамки на църквата и „много карловци се възбудили за учение“, а съвременният историк Иван Унджиев нарича този период „епоха в умствения подем на града“. Райно Попович учителствал 25 години, като под негово ръковоство се обучили енциклопедистът Иван Богоров, Ботьо Петков - баща на Христо Ботев, братя Евлоги и Христо Георгиеви и много други. През 1860 г. местните духовници изгорили афоризмото /документът за отлъчване/ на гръцката патриаршия и не споменали при проповедта си името на вселенския патриарх, с което дали и своята дан в борбата за българска църковна независимост. След тези събития през 1861 г. в Карлово се появило и светско българско училище, а по-късно и девическо такова. След Кримската война Османската империя започнала да изнася за Европа суровините необработени и вдигнала данъците, което довело до голяма конкуренция и до западане на занаятите и търговията в града. Това обаче засилило неимоверно много политическата активност на местните българи, в която връзка през 1869 г. в Карлово бил основан революционен комитет от роденият в града и отраснал в него Апостол на свободата Васил Левски. Преди избухване на Априлското въстание Карлово било посетено от апостолите Георги Бенковски и Панайот Волов, които били взели радикалното решение цветущият град да бъде унищожен, защото бил център на котловината и в него живеели много турци. Поради тази причина, Бенковски не допуснал местните представители на общото събрание на въстаниците в местността Оборище, уж защото пълномощните им не били в ред.

        В началото на избухналата по-късно Руско-турска освободителна война карловските българи сключили писмен договор с тукашните турци за взаимно сътрудничество и покровителство. През месец юни обаче турците избягали в Пловдив и там съобщили, че в Карлово няма руски войски. Тогава пловдивският Кямил паша настъпил към бившата Сушица и войските му, с помощта на местните турци и евреи, разсипали българската махала в града и избили част от нейните жители. Беззащитният южен християнки край на Карлово бил подложен на шестмесечен грабеж, в края на който се състояли двата най-тежки погрома. Първо южната част на селището била нападната на 2 август от група от около 2000 помаци и черкези, които заедно с местните евреи я доразсипали и избили още една част от жителите на махалата. Преди идването на разбойниците голям брой от местните българите били избягали предварително към планината, затова турският главатар Тосун бей издал заповед избягалите от Карлово християни или да се върнат в селището и да бъдат съдени за това, че са посрещнали с радост руската армия, или ще запали квартала им. Въпреки че знаели че ще загинат, за да спасят селището си, повечето от избягалите българи се завърнали в него. Тогава настъпил третият и най-тежък погром, известен като Страшното. Разбойниците оплели в синджири 600 карловски българи и ги повели към Пловдив, а другите успели да се спасят, като избягали и се укрили за шест месеца в Балкана. Точно тогава руската армия настъпила към града, а местните жители от всякаква националност масово започнали да бягат. Това допълнително настървило турците, които избили около 800 българи, сред които и всички християнски първенци на селището.

          След Освобождението турците се завърнали в Карлово и били приети от българите, но местните евреи били посрещнати до моста в началото на града и били прогонени с камъни. Въпреки нормализирането на обстановката след войната обаче населеното място рязко западнало, тъй като голяма част от населението му и от местните водачи били или избити, или избягали. Нямало ги и търговците и занаятчиите, а липсвали и парични средства за възстановяване на част от изгорелите сгради. Тогава оцелелите чорбаджии се опитали да изберат градски съвет помежду си, но били бламирани от по-бедната част от населението, която съставила управителен орган на селището без богаташи в него и раздала земята на вакъфа. Първият председател на този съвет бил Васил Караиванов, който се опитал да превърне Куршум джамия в християнски храм с името Св. Спас. Изкуствено наложените граници след войната между Княжество България и Източна Румелия довели и до други допълнителни затруднения, както и до затварянето на пътища, като едва през 1892 г. роденият в Карлово Евлоги Георгиев пострил в града фабрика за вълнени изделия, с което местната икономика получила глътка въдух. Подем в селището се забелязал чак след войните в началото на 20-и в., когато Карлово се превърнало отново в център на розодобивната и розопреработващата промишленост. Тласък на града дала и изградената през 1926 г. местна ВЕЦ /Централата, Инсталацията/, която била собственост на общината и имала голямо значение за развитие на тукашната индустрия. За туризмът в Карлово е от огромно значение местоположението на селището под най-високата и красива част на планината с върховете Амбарица, Купена, Ботев и Марагидик, с джендемите, проходите, пръскалата и с многото хижи, както и с еделвайсът, наричан от местните още и Балканска звезда.

Подножието на Балкана над Карлово 

    Туристическият маршрут от град Карлово до троянската хижа Амбарица е един от най-красивите, популярни и обичани в Централна Стара планина, като трасето му е подробно обяснено във всички по-стари пътеводители и към него трудно би могло да се добави нещо ново. В описанията обаче липсва каквато и да било информация за множество местности, разположени както по самата пътека, така и в близост до нея, а няма и никакви разяснения относно турските им по произход наименования. Наред с натрупалите се напоследък по-нови данни за тях, наскоро бе преиздадена и книгата „Карлово - Историко-географски речник“ на местния краевед Христо Фъргов, в която авторът е събрал богат и неописан в други източници материал за града, околностите му и Балкана над него. Всичко това води до необходимостта от един по-нов и по-обстоен коментар на прехода, въпреки доста дългите, а понякога дори и тягостни етимологични тълкувания на турските имена на местностите и на тяхното значение на български език и въпреки допълнителното утежняване и прекомерното разширяване на описанието на маршрута, което води и до по-трудното му възприемане. Така, заради по-голяма пълнота, наред със задължителното обяснение на самата пътека, се налага да бъдат описани подробно и всички местности по трасето й, тези встрани от него, онези, разположени в подножието на планината, както и свързаните с тях и станали известни едва напоследък факти и обстоятелства, като ще бъде направен и опит за превод и тълкувание на турските им имена.

   На север от Карлово, между най-старите квартали на града и подножието на планината, се простират няколко малки, равни и вечно огряни от слънцето поляни, наричани, заради характерните си особености, Гюнеш кър /Слънчево поле/. В наши дни поляните са вече почти напълно застроени и превърнати в модерна вилна зона. Навремето обаче, на тях били провеждани големите градски сборища. Хората се събирали на това място и играели хора, затова на поляните им викали още и Гюреш кър /Поле за зрелища/. От северозападната страна на бившето равно поле се намира местността Бадемликът, която до началото на 20-и век била залесена с бадеми, а днес също е почти напълно застроена. В миналото Бадемликът бил ограден със сух зид, който го отделял отчетливо от съседните местности и определял ясно границите му. За разлика от Гюнеш кър, където доскоро никой не живеел, в Бадемликът били открити следи от старо селище, разположено край сградата на несъществуващия днес манастир Св. Спас. От североизточната страна на Гюнеш кър се вижда отдалеч тясната и скалиста местност Азлъкът /от агиз - уста и оттам и устие на река/, през която пълноводната Стара река /Сушица/ излиза от планината. Над Азлъкът водите на реката скачат от високи скали, образувайки красивия петнадесетметров водопад Сучурум /от су учурум - водна пропаст/. Сучурумът е любимо място за почивка и отмора на карловци и на гостите на града, но малцина знаят, че на разстояние от около километър нагоре по течението на реката има още един по-нисък водопад, скрит зад отвесни скали от любопитните погледи и от по-големия си събрат. В Карлово този по-миниатюрен втори водопад е известен с името Старият Сучурум. Освен, че е невидим от града, Старият Сучурум е и изключително трудно достъпен, тъй като е заобиколен от всичките си страни с високи и непристъпни канари. Над двата водопада Стара река протича през още една, също така тясна и подобна на гърло местност, каквато е и Азлъкът. Това е причината долната теснина, която обаче е с по-големи размери, да бъде наричана Голям Азлък, а горната Малък Азлък. Двете местности носят още и събирателното име Азлъците, а в миналото били известни и като Дъш аазлък /Външно гърло/ за Големия Азлък, защото се намира извън Балкана и Ич аазлък /Вътрешно гърло/ за Малкия Азлък, защото е разположен вътре в планината.

     Град Карлово има разкошно местоположение в подножието на Стара планина, благодарение най-вече на красивия пролом на Стара река и на скалистите ридове, които го заграждат от двете му страни. При описанието си на Балкана над града известният  учен, етнограф, художник и пътешественик Феликс Каниц нарича западния от двата рида Самотното дърво, а източния - Алай бозой, вероятно защото така му някой му ги е казал или пък защото той така ги е чул. Ридовете обаче са със съвсем други имена. Западният рид се нарича Залъмски хребет /от арабската дума залъм буен, свиреп, жесток/ и е основен за тази част на планината, тъй като се отделя направо от главното й било при граничния връх Амбарица /2166 м./. В най-ниската си част Залъмския хребет се разширява и се разчленява постепенно на три по-къси долни странични рида, като този от тях, който е разположен непосредствено на запад от Стара река, носи името Арман йере /Равното място/. В гр. Карлово това турско наименование на рида се произнася съкратено и побългарено като Арманиера. Източният рид, заграждащ левия бряг на Стара река, се нарича Алай бозан /от алай бозолду - войската се разпръсна/, като повече подробности относно това по-специфично наименование и събитията свързани с него, могат да бъдат прочетени в маршрут 20.4. Макар, гледан откъм Карлово, Алай бозан да изглежда като основен рид, той не е такъв, защото не се отделя направо от главното било на планината, а е странична издънка на друг основен за тази част на Карловския Балкан хребет - рид /масив/ Равнец.

    Намиращият се в подножието на планината Азлък /Голям Азлък, Дъш аазлък/ е заобиколен от няколко местности, през които минават все преки пътеки, водещи на север към главното било на Стара планина. От двете страни на Азлъкът, в най-долните части на ограждащите Стара река ридове Арман йере и Алай бозан, е разположена голямата местност Кайрякът, залесена в миналото с гъсти, буйни и вековни дъбови и габърови гори. В края на турското робство обаче, разкошните гори по двата бряга на Стара река били постепенно изсечени, откъдето дошло и сегашното наименование на местността /кайряк произлиза от турската дума кая /скала/ и означава каменисто място/. При излизането си от планината Стара река разделя по-голямата местност Кайряка на две по-малки части, затова и в Карлово се говори за Западен Кайряк и Източен Кайряк. От друга страна, Кайрякът е сбор от няколко по-малки местности, всяка от които носи свое собствено име. Така например, в началото на 20-и век част от Западния Кайряк бил залесен с бор, поради което и цялата местност, покрита с този вид дървета, започнала да се нарича Боровата гора. В наши дни въпросната местност заема източния и северния край на Западния Кайряк, включително и части от десния бряг на Стара река в района около Азлъкът. Отделни борове обаче са се прехвърлили вече и към Източния Кайряк и са залесили и част от левия бряг на реката.

  Наред с Боровата гора, части от левия бряг на Стара река и от Източния Кайряк край Азлъкът са заети от местността Сипеят, граничеща на изток с безводния дол Куру дере /Сух дол/. В някои пътеводители местността Сипеят е „преместена“ неправилно на десния бряг на реката непосредствено над туристическата пътека, което не отговаря на истината. Триъгълният склон Сипеят се намира изцяло на левия бряг на реката, заграждайки местността Азлъкът от изток. Сипеят е много важна местност в околностите на Карлово, тъй като доскоро през нея минавал главният път, водещ от града към върха на планината. С цел опазването на пътя, в древността на върха на Сипеят била построена охранителна крепост, под която в близкото минало личали следи от окопи. Заради твърдината на темето си, ниското връхче, разположено на върха на Сипеят, било наречено връх Калето /760 м./. Днес със същото наименование се нарича и самата крепост, като за нея се предполага, че била унищожена при завладяването на България от турците и че окопите в подножието й останали от разразилите се именно по онова време епични боеве. В местността под Калето, също като и в съседната местност Гюнеш кър, са намерени следи от старо селище, което някои свързват с най-старата история на гр. Карлово. През турското робство в средата на Сипеят зеела и дупка, през която можело да се слезе уж до някакво тайнствено подземие. За тази дупка се предполага, че била вход или отдушник на тунел, който правел връзка между разположената наблизо крепост Калето и намиращото се при устието на р. Куру дере древно селище. Дупката била толкова зловеща, че никой не смеел да влезе в нея, от страх да не се задуши или пък да не се отрови. Пак през турското робство Сипеят представлявал твърда, монолитна и много стръмна канара, по която плъзгали дърветата, изсечени по бреговете на Стара река над Азлъкът. Оттук дошло и предишното наименование на местността - Сарък дикилди /Побито дърво/. По-късно от монолитната скала започнали да секат каменни плочи и така напълно я унищожили, откъдето пък се появили днешният сипей и неговото най-ново, съвременно име.

   Местността над Азлъкът и над двата Сучурума е покрита с високи, отвесни и непроходими скали, затова и се нарича Гегенмезът или Гечилмезът /Непроходимото/. Понеже са стръмни и непреодолими, скалите трябвало да се заобикаля или от запад или от изток. Така край Гегенмезът постепенно се оформили няколко главни пътеки, по които ставало изкачването от града към планината. В по-далечното минало местността била заобикаляна предимно от изток по гореспоменатия главен път през Сипеят. По-късно обаче, започнали да заобикалят Гегенмезът и по няколко пътеки от запад. Първата от тези западни пътеки се изкачва по стръмните скали непосредствено покрай бреговете на Стара река и понеже е много опасна, била кръстена от местните Кеди мердевенът /Котешката стълба/, т.е. пътека, по която само котка може да се изкачи. Горният край на Кеди мердевенът е точно там, където днес маркираната туристическа пътека достига до долината на Стара река и завива покрай нея на север. В скалите край горната, по-малко опасна и сравнително по-проходима част на Кеди мердевенът, се крият от двете страни на реката няколко мистериозни, загадъчни и дори легендарни местности. Такива са например каменният егрек Авлъ кая /Скален двор/, Чифут калеси /Еврейската крепост/ или пък дупката Безистен ялъм /Пещерата-магазин/. Специално за безистена в града разправят, че до входа му имало забита в скалите метална халка, на която моряците си връзвали корабите по времето когато Стремската котловина била дъно на море. Втората пътека, по която Гегенмезът бил заобикалян от запад, била днешната туристическа пътека. Понеже минавала в близост до местността Азлъкът, доскоро тя носела и нейното име - пътека Азлъкът. Тази пътека съществувала и в по-далечното минало, но поради липсата на мостове по Стара река, нейното целогодишно използване било невъзможно. Така, като най-сигурна и с възможност да се ползва през цялата година за заобикалянето на Гегенмезът от запад, си оставала третата пътека, носеща странното на пръв поглед наименование Ешек баар търан йолу или Ешек баардан йолу /Път, по който магаретата проскубват козината си/. Странността на името й се състои в това, че пътеката е много широка и магаретата, преминаващи по нея, няма къде да си проскубят козината. За да изговарят по-лесно дългото и трудно за произнасяне турско наименование на пътеката, местните българи го съкратили само до Ишек бурдан /т.е. Магарешката пътека/. Когато над Стара река били изградени мостове и станало възможно по пътеката Азлъкът да се върви целогодишно, тя започнала да се ползва все по-често и постепенно иззела името на съседната трета пътека. Така днес маркираната туристическа пътека /втората или средната на запад от реката пътека/, водеща от гр. Карлово по долината на Стара река към върха на планината, се нарича вече Магарешката пътека.

    Наред с по-големите и важни местности в подножието на Балкана над Карлово и с пътеките, извиващи в близост до Стара река, добре е тук да бъдат споменати няколко думи и за древните пътища, които водели в миналото от града към билото на планината. Това се налага още повече и поради това, че в по-голямата си част описвания тук маршрут преминава по трасето на един от тях.

Карловските проходи 

   Град Карлово се намира под най-високата, труднопроходима, стръмносклонеста и с най-дълбоки долини част на Централна Стара планина, която изглежда така, сякаш през нея изобщо не може да бъде прокаран път. Истината обаче е съвсем различна. Карловският балкан е прорязан от трасетата на три древни прохода, които се прехвърлят от северната страна на планината през едни от най-високите й места. Освен, че са многобройни, разположени нагъсто и че се изкачват почти до небесата, в древността карловските проходи били покрити и с калдъръм. За разлика от тях, съседните проходи, които пресичали по-ниски и по-слаборазченени части на планината, били насипани само с баластра и ситни камъчета, т.е. считали ги за по-маловажни. Наред с това, местните проходни пътища били разположени нарочно така в в местността, че да се разпръснат над Карлово подобно на ветрило, да се раздалечат на равно разстояние един от друг и да обхванат по този начин средната, най-източната и най-западните части от землището му. От града проходите започвали като един път, наричан навремето от карловските турци Дик йолу /Стръмният път/. Това били обаче три отделни прохода, тъй като пресичали главното било на планината през три различни места. В подножието на Балкана страничният проход Дик йолу се отделял от главния подбалкански път Друма приблизително при т.нар. Арап Кюпрюсю /Арапският мост, Араповският мост/. Това е най-старият и най-интересен мост над Стара река в границите на Карлово, като за него в града твърдят, че е римски и дори го наричат с името Римският мост. От Арап Кюпрюсю стеснилият се днес до тясна и отдавна изоставена пътечка Дик йолу поемал на север. В тази посока пътят преминавал покрай останките на древното селище, намиращо се в подножието на планината при устието на р. Куру дере и се изкачвал през Сипеят до местността Хаджи Мискиньовата сая, в която била разположена охранителната крепост Калето. В близост до твърдината, и в северния край на местността, проходът се раздвоявал за първи път.

    От Калето единият край на Дик йолу се насочвал на североизток, пресичал местността Куманов егрек, намираща се на десния бряг на река Каикчийско дере и покрай долината й се изкачвал до пасището Кавърджиклийка. В наши дни там до почти напълно заличеното от времето трасе на стария път достига съвременната туристическа пътека, идваща откъм близката хижа Равнец. От пасището пътят продължавал на североизток към първенеца на планината връх Ботев, достигайки в тази посока до седловина Ливадката, на която е построен заслон Ботев. Там този най-източен край на Дик йолу прехвърлял главното било на планината и през местността Кривините се спускал от другата й страна към хижа Плевен и квартал Видима на днешния град Априлци. Понеже пресичал местността Кривините и водел към бившото село Видима, пътят бил наричан с техните имена - проход Кривините или пък проход Видимската пътека. В миналото в долната си южна част този край на пътя бил охраняван от крепостта Калето, а в горната от две специално изградени за целта беклемета /стражарници/. Първото от тях било издигнато в голата местност Топалица, разположена непосредствено под билните върхове Кръстците и Костенурката, а второто се намирало от североизточната страна на връх Кочмара, в средата на тясната възлова седловина Дюза /Петолъчката/. При седловина Дюза в главния път, идващ откъм гр. Карлово, се вливали още няколко също така стари и важни като него пътеки, които достигали дотук от различни посоки. Две от тях идвали откъм разположените на юг села Сушица и Васил Левски, трето откъм Калоферския манастир по билото на рида Чуфадарица, следващото откъм долината на Голямата река и хижа Васил Левски и последното откъм днешната хижа Рай. Всяка от тези странични пътеки се явявала като второстепенно южно разклонение на прохода и носела свое собствено наименование, като пътеката откъм Сушица например била наричана Араповската пътека, тази откъм Васил Левски Митиризката пътека /Белият път/, идващата откъм х. Васил Левски Тахтъджи йолу /Дърварският път/ и т.н. Според историците, някои от тези пътеки, като Митиризката пътека например, били много древни и строени също както и пътя Дик йолу още по времето на римското владичество. 

    От крепостта при вр. Калето вторият край на пътя Дик йолу слизал на северозапад към сегашния трети мост над Стара река, като първоначално пресичал поляната Кочу кая /Скалата-колесница/. Според карловци, местността над крепостта се наричала така, защото в нея навремето били открити останки от древна колесница, свързана вероятно именно със стария проход. След Кочу кая пътят минавал през каменния сипей Ак каяклъкът /Белият камънак/ и местността Плочата и се спускал до третия мост над Стара река. Оттам трасето му следвало долината й на север до водослива на Малката с Голямата река, където се раздвоявало за втори път. От това възлово място двата края на пътя се насочвали покрай реките на север и на северозапад, изкачвайки се по долините им към главното било на Балкана. Пътят, който водел по долината на Голямата река на север, минавал покрай днешните хижи Хубавец и Балкански рози и достигал до водослива на реката с притока й Татлъ дере /Сладкото дере/. Там пътят напускал долината на Голямата река и покрай по-маловодния й приток продължавал на север към билото на планината, пресичайки го през безименната седловината, разположена между върховете Кръстците и Костенурката. Днес точно тази седловината без име служи като граница между старопланинските дялове Троянска планина на запад и Калоферска планина на изток. От нея пътят се спускал на север, като пресичал още една местност, наречена Кривините и под нея слизал към кварталите Видима и Зла река на днешния гр. Априлци. Понеже също пресичал местност с име Кривините и водел към кв. Видима, и този път бил наричан с техните имена - проход Кривините или пък проход Видимската пътека. За да не става объркване обаче с другия път, който минавал покрай подножието на вр. Ботев, се наложило пътниците да разграничат имената им, давайки на западния проход името Видимската пътека, а на източния - Кривините. Макар да имал друго трасе и да пресичал билото на планината през съвсем различно място, вторият проход бил охраняван от южната си страна от същите укрепления като първия - от крепостта Калето в долната си част и от двете беклемета в горната.

   След разделянето си при водослива на Голямата и Малката река, последният край на пътя продължавал по долината на Малката река на северозапад. Понеже от Карлово по този край на пътя се отива до х. Амбарица, затова и неговото по-подробно описание предстои тепърва малко по-надолу. За него тук би могло само бегло да се спомене, че в миналото южната му част, освен от Калето и от двете беклемета, била пазена и от още едно беклеме, което се наричало Кулата и което се намирало от югоизточната страна на вр. Амбарица. Трасето на този последен, трети поред път над Карлово, е много по-добре запазено в сравнение с останалите два, затова и никак не е чудно, че в града проходът е известен с името Римският път. След подробното описание на главните местности в подножието на планината, на пътищата, които пресичат Балкана над Карлово и на преките пътеки, преминаващи по долината на Стара река и в близост до нея, вече би могло да се започне и с обяснението на конкретния маршрут. 

20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица - качване

     От Карлово към х. Хубавец се тръгва през вилната зона Гюреш кър на север, като при последните къщи на града се търси и намира началото на маркираната туристическа пътека. По нея първоначално се пресича с лек наклон нагоре млада борова гора, като след няколко минути се достига при равна площадка до дървена арка, бележеща началото на Национален парк "Централен Балкан" /15 мин./. Туристите иронично наричат това място Първото почивало и уж спират тук за кратка почивка, въпреки изкачена до него съвсем незначителна височина. При арката маркираната пътека се раздвоява, като към х. Амбарица може да се продължи и по двата й края. Всъщност съвременните туристически пътеки, които се отделят тук една от друга, са старите и вече споменати вървища, дясното от което е Азлъкът, а лявото Ишек бурдан. Оттук лявата пътеката се насочва на северозапад къмбилото на рида Арман йере /Равното място/, изкачва се в тази посока до характерната седловина Седлото и оттам се спуска през местността Меча поляна към долината на Малката река и х. Хубавец. Така в миналото се избягвало навлизането в долината на Стара река, която била недостъпва през дълги периоди от годината. Днес обаче, използването на лявата пътека е нерентабилно, тъй като по нея първоначално се набира доста голяма височина, след което трябва да се слиза към х. Хубавец. В наши дни, за да се съкратят част от височината и разстоянието по маршрута, е най-добре от дървената арка да се продължи по дясната пътека.

    Ако за продължение към х. Хубавец се избере дясната пътека, тогава по нея се поема съсстръмноизкачване на север, като в тази посока се пресича и горната част на изкуствено засадената от хората борова гора. Тези дървета са засадени тук още през 1911 г., при една от първите кампании в България за залесяване на голите южни склонове на Стара планина. Покрай боровете пътеката преодолява нагоре и част от сухия каменист склон на Западния Кайряк и след около 10 мин. достига под тръбите на ВЕЦ Карлово до първата по маршрута чешма /25 мин. след началото/. От това място постепенно се завива на североизток и с по-лек наклон нагоре се достига бързо до долината на Стара река, на отсрещния ляв бряг на която се вижда скалистата пропаст Лонгузът /Пущинакът/. Дотук по пътеката са вече заобиколени от запад непреодолимите за обикновен турист местности Азлъкът и Гегенмезът. От другата източна страна на реката, под местността Лонгузът остава Сипеят, а точно под туристическата пътека се чува бученето и на двата Сучурума. След достигане до долината на реката пътеката се насочва покрай нея на север, като подминава оставащата вдясно и покрита с борове падина, разположена между Големия и Малкия Азлък. Тази по-ниска и силно втрапена в склона местност се нарича Табиите, защото през Освободителната война турците изкопали в нея табии /укрепления/, с цел да защитят Карлово от евентуално руско нападение откъм планината. 5 мин. след подминаването на тръбите пътеката описва завой и на северозапад и достига до панорамна площадка, от която се откриват първите по-обширни гледки по маршрута. Те са както към гр. Карлово на юг, така и към дълбоката долина на Стара река на север, в която се вижда как реката излиза от тясна клисура и под надвесените над нея огромни канари стръмно пропада в дълбок казан. Именно тази дълбока дупка, в която реката се изгубва почти напълно от погледа, е споменатия вече Малък Азлък /Ич Аазлък, Вътрешен Азлък/.

    На север от панорамната площадка зее дълбоката пропаст на Малкият Азлък, заобиколена от всичките си страни с непристъпни и отвесни скали. Местността, заемаща долната част на пропастта на западния бряг на реката, се нарича Сарплъкът /Подредените вирове/, а канарите в горната й част носят името Картал кая /Орлов камък или Орлякът/. Скалите на Орлякът често се откъсват от напукания от ерозията склон, падат надолу към реката и понякога разрушават или пък затрупват части от туристическата пътека. Местността на източния бряг на реката над пропастта е известна като Гьолгюлю егрек /Сенчестият егрек/, тъй като там навремето били разположени овчарски кошари. Скалите на Сенчестия егрек са част от много по-големия и изключително дълъг каменен сипей Ак каяклъкът /Белият камънак/, наречен така, заради цвета на скалите в него. Сипеят започва от горната част на рида Алай бозан, спуска се оттам на юг към Азлъците и достига чак до пропастта Лонгузът. Над сипея се вижда и загладената скала Плочата, през която минавал някога главния път, слизащ от крепостта Калето към Стара река. От долината на реката нагоре към Плочата води една съвсем тясна пътечка, която се нарича Мюлеври гечит /Бъзов проход/ и по която може да се излезе от Малкият Азлък. На тясната клисура пък, през която реката пропада в Малкият Азлък, и викат Стисни магаре /Дери магаре/, защото там бреговете на Стара река са толкова близо един до друг, че водачите на изкачващите се по пътеката магарета уж трябвало да им стискат задниците, за да могат да преминат през нея. Навремето каньонът Дери магаре бил дори още по-тесен, но заради пътеката, скалите край нея били изсечени и процепа бил изкуствено разширен.

   За да заобиколи Малкият Азлък, пътеката първо слиза от панорамната площадка вляво и надолу, след което се изкачва през пропастта на север, извивайки по западния долинен склон на реката. Тук е и най-голямата стръмнина по маршрута, носеща в миналото неблагозвучното, но пък доста точно наименование Ешек усурдан /Магарешко пърдяло/, заради изкачващите се по нея и натоварени с тежък багаж магарета, които виждали тук най-голям зор. Днес местността е известна сред туристите с името Върлото, като в нея се подминава големият камък Дермен кая /Мелничен камък/, стоящ от дясната източна страна на пътеката. За този камък в Карлово се разказва следната интересна иманярска легенда. След Освобождението в града се появил някакъв турчин, който започнал да разпитва за местонахождението на голям камък с името Дермен кая. В Карлово никой нито бил чувал за такъв камък, нито пък знаел къде е. Накрая турчинът сам си го намерил до пътеката в местността Върлото, изкопал под него уж гърне пълно с жълтици и си заминал за Анадола. Оттогава под камъка останала дупка, която може да се види и днес на няколко метра встрани от пътеката. През Върлото пропастта Малкият Азлък се заобикаля за около 10 мин., като по средата й се пресича спускащото се от запад Къдраво дере /40 мин. общо./. Това става с преминаване по първия бетонен мост по пътеката, като оттук на север до х. Васил Левски над Стара река са построени още двадесет такива моста. След първия мост се изкачва още една, също така много стръмна, но пък по-къса като разстояние местност, в която коритото на реката е изпълнено с откъснали се от бреговете й и паднали във водите й огромни бели канари. Тук самата пътека се нарича Дик долмаа /Иззиданата стръмнина/, защото по-ниския й край откъм реката е подпълнен със суха зидария, за да бъде изравнен с по-високия. В тази местност има и още един голям и много хлъзгав камък, който носи името Курбан кая /Жертвената скала/. Камъкът се нарича така, защото в миналото по него често се хлъзвали, падали надолу към реката и се прибивали там някои от магаретата, преминаващи по пътеката. Така те ставали курбан, т.е. падали в жертва на тази по-трудна част от пътека. Над местността с белите канари Стара река се пресича последователно по още два моста /Втори мост и Трети мост/, като след тях се подминава характерната и стърчаща на левия бряг на реката скала Кечи кая /Козя скала/. Покрай нея и с малко по-лек наклон нагоре, 25 мин. след Дери магаре, се достига до напълно равната местност Кюмюрджи ере /Въглищарският егрек//65 мин./.

    Кюмюрджи ере са две равни поляни, намиращи се преди и след третия мост над Стара река, на които към края на турското робство били разположени овчарски егрек и малка динка /работилница за производство на барут/. Заради динката, на поляните постоянно горели кюмюр, откъдето дошло и името им. В близкото минало тук бил построен бараж /изравнител/ на водата, подавана от реката към ВЕЦ Карлово, както и няколко сгради за обслужващия персонал. Оттогава местността носи и имената Баражът и Инсталацията, а някои я наричат още и Третият мост. До местността Баражът в миналото слизал и главния път /лявото разклонение на Дик Йолу/, водещ от Карлово към върха на планината. От Кюмюрджи ере древният път следвал долината на Стара река на север, като при водослива на Малката и Голямата река се разделял, а краищата му продължавали по долините на двете реки към главното било на планината. Тук най-стръмното изкачване по маршрута завършва, като за известно време по пътеката се върви почти водоравно, а стърчащите от двете й страни отвесни канари се заменят с по-спокойните букови гори. 

   Изкачването от Баражът към билото на планината продължава по трасето на гореописания древен римски път, който днес е почти заличен от времето и се е стеснил до тясна пътека. 5 мин. след като подмине Кюмюрджи ере пътят /туристическата пътека/ излиза пред чешма и кът за отдих, построени на намираща се насред гората малка романтична полянка /70 мин./. Повечето туристи я наричат Островът на блажените /а някои и Полуостровът на блажените/, но официалното й име е Кът за отдих „Баража“. Макар, че местността тук е съвсем равна, от заобикалящите я ридове към нея се спускат няколко страховити урви. Склонът от западната страна на поляната е много стръмен и се нарича именно Урвите, а този от източната страна, въпреки че е залесен с гъсти гори, също е много стръмен и носи името Бахчиите. На север от тази местност от основния рид Алай бозан се спуска към Стара река къс, но затова пък извънредно стръмен страничен рид, наречен заради цвета на почвата по него Казъл бурун или Казълджик бурун /Червеникавият нос/. Оттук към х. Хубавец се продължава отново покрай Стара рекана север, като се минава под надвесената над пътеката скала Синдири кая или Сидикли кая /Пикочната скала или Жилестата скала/. Понеже спуска козирка над пътеката, скалата е известна сред туристите и като Каменната стряха, защото при лошо време под нея може да се намери подслон. Зад скалата Стара река се пресича по Четвърти мост, след който се достига до маркирано разклонение, водещо покрай т.нар. Прометеева скала на изток към х. Равнец. След него се навлиза за втори път в много тясна и скалиста част от долината на Стара река. В началото на тази втора поред клисура реката е издълбала няколко характерни кръгли дупки, в които водите й се въртят в кръг и заради които цялата местност наоколо е наречена Шадраваните. Макар да е малко и тясно, ждрелото на реката тук е заградено от множество все странни по форма местности, всяка от които си има свое собствено име и характерни, специфични особености. Тук от запад към дупките се спуска още един огромен и почти отвесен скат, наречен Широката урва. Долната част на източния бряг на реката пък е зает от покритата с четвъртити камънаци местност Сандъклъ каялар /Скалите-сандъци/, а горната е залесена с гъстата гора Пашовото. На север от Широката урва се вижда покритата също като нея с гъсти гори местност Чолаковото, а на север от Сандъклъ каялар се открояват две стоящи една над друга причудливи и ясно изразени скали - Лъвът и Глухарят.  

    В местността Шадраваните се преминава по още два моста /Пети мост и Шести мост/, като между тях Стара река се пресича и по брод. След него долината й завива рязко на изток, като в тази посока брегът й е покрит с изключително стръмния склон Злата урва, залесен в горната си част с гората Бегайското. Най-интересната местност в тази част на маршрута обаче е спускащия се от север към долината на реката дълъг сипей, носещ името Самодивското игрило. Според запазено до наши дни предание, при пълнолуние по сипея уж играели лудите си танци местните самодиви, чиито разпилени коси ярко блестели на лунната светлина. Легендата вероятно е свързана с факта, че през зимата скалите по сипея се обледеняват и при огряване от лунните лъчи излъчват матова светлина, която придава на околността призрачен вид. След шестия мост се минава покрай чешма, при която долината и пътеката заемат отново традиционната си североизточна посока и започват често и зигзаговидно да извиват на по-къси меандри. Тази местност, с многобройните чести и къси извивки на реката, се нарича Кобурбоазлъкът, защото в нея буйните води на реката са издълбали множество малки, но опасни азлъци, улеи, улуци, дупки, устиета, които местните оприличават на кобури на пистолет и които в миналото служили при лошо време за подслон на хора и добитък. Склоновете на запад от Кобурбоазлъкът са покрити с гъсти гори, в които няма нищо интересно, затова им викат Сароолу /Пустото място/. От изток пък към Кобурбоазлъкът се спуска още един много широк и къс страничен рид, носещ името Чиплак сърт /Голите рътища/. В миналото по средните му части бил воден на паша яловия добитък на града, откъдето дошло и името на съответната местност - Йоз ере /Яловия егрек/.

     В края на извивките на Кобурбоазлъкът наклонът по пътеката постепенно намалява, а реката се пресича по Седми мост. След него, и около 40 мин. след разклона с пътеката, водеща към х. Равнец, се достига до местността Ики дере каращъран /в буквален превод Смесване на доловете-близнаци/, в която е водослива на Малката и Голямата река /110 мин./. Денивелацията от гр. Карлово дотук е 500 м. След смесването си двете реки продължават да текат на юг като една река, носеща името Стара река /Сушица/. Малката и Голяма река са разделени от рида Орта бурун /Среден нос, Хубавец/, който се отделя от главното било на планината при връх Малък Купен /2101 м./ и завършва при водослива им. Точно в края на този рид и при водослива на реките се намира малка поляна, на която е построена прекрасната х. Хубавец. В миналото на нейното място имало само малка горска колиба. По-късно обаче тук бил построен горски спасителен дом със стая за горските стражари. По онова време постройката била наричана Малката хижа, Горската барака и Спасителният дом, а местността край нея Малката река и Седмият мост. От гъстите гори край тях, поляната и хижата изникват съвсем ненадейно пред погледа, разположени близо до пътеката на отсрещния северен бряг на Малката река. За да се достигне до тях обаче, Малката река трябва да се пресече по мост. При х. Хубавец Стара река се разделя на две, като освен нея в миналото тук се разделял и римския път, достигащ до това място откъм гр. Карлово. В наши дни пък при хижата се разделя съвременната туристическа пътека, чиито два края продължават към билото на планината по долините на Голямата и Малката реки.

   От х. Хубавец към х. Амбарица се продължава поизвиващата покрай Малката река на северозапад широка пътека, белязана с двойна маркировка - червена за х. Амбарица и зелена за хижа Добрила. Оттук на север, до разположеното от другата страна на планината троянско село Черни Осъм, тази пътека носи имената Карловската пътека и Пътека „По стъпките на Апостола“, защото някога по нея преминал Васил Левски. Пътеката ползва трасето на стария римски път, на който се стъпва след Третия мост и който в Карлово наричат точно с нова име - Римският път. Почти веднага след разклона при х. Хубавец Малката река се пресичат по мост, като тук се навлиза в най-тясната част от постепенно завиващата й на север дълбока долина. В миналото реката носела турското наименование Кючюк офак дере /т.е. Малкият дол/ и макар, че и днес все още продължава да се нарича „малка“, има огромен водосборен басейн, който е подобен на фуния и обхваща обширни части от планината. Долината на Малката река започва на югозапад от склоновете на рида Залъмски хребет, преминава на север и североизток през върховете Ирелтията, Кафа дикилди, Амбарица и Малък Купен и достига на изток до рида Орта бурун. В най-долната си част около х. Хубавец обаче, долината на Малката река е изключително тясна и гъсто обрасла със стари букови гори. През тях пътеката постепенно завива на север, подминава местността Хаджи Смаилова динка, в която навремето също произвеждали барут и след около 15 мин. пресича реката по втори мост /125 мин./. Местността тук се нарича Думузлукът /от домуз - прасе/, като в нея бродещият някога из местния балкан хасковски хайдутин Ангел войвода разбил турска потеря, идваща откъм Карлово, за да го залови. Думузлукът е ограден на изток от рида Орта бурун, а на запад от местност, покрита с много гъсти и вековни букови гори, явяващи се продължение на споменатия по-горе и простиращ се оттук на юг склон Сароолу /Пустото място/. След втория мост пътеката минава покрай няколко пейки и пресича скали, при които Малката реката скача от малък водопад /130 мин./. Тук, освен със скали, корито й е осеяно още и с плитки вирчета, затова го наричат Казанят. Покрай него се подминава водослива на Малката река с идващата от запад река Капанджийка, като на това място от главната пътека се отделя немаркирано разклонение, насочващо се по рида Орта бурун на североизток към главното било на планината. Почти веднага след разклона се достига и до водослива на Малката река със също спускащата се от запад река Ирелтийско дере. Денивелацията от х. Хубавец дотук е съвсем слаба.

    При втория водослив маркираната пътека напуска долината на Малката река и започва стръмнода се изкачва в северозападна посока. Върви се на къси серпентини по левия бряг на Ирелтийско дере и покрай оставащото на юг късо ридче Лиска, като за 20 мин. се преодоляват около 200 м. височина /150 мин./. В края на изкачването се достига до разклон, при който от Римският път се отделя пътеката Ишек бурдан, поемаща на югозапад през местността Меча поляна към билото на рида Арман йере. Оттук към главното било на планината и х. Амбарица се продължава потрасето на Римският пътна север. При разклона стръмното изкачване завършва, като маркираната пътека пресича водоравно в северна посока спускащият се откъм Залъмския хребет страничен рид Ирелтията /Подземното място/. Освен рида, с името Ирелтията /Иралтията/ са известни и силно наклонените към пътеката поляни, както и слабо изразения връх на билото на Залъмски хребет над тях. На картите, местността, която пътеката пресича в тази част на рида Ирелтията, е отбелязана като Ганево пладнище. Тук са и най-хубавите гори в карловското землище, наречени неслучайно Кьок башиит /Главен корен, т.е. най-хубавата гора в землището/. В тази местност трасето на стария римски път е най-добре запазено, като на дълго разстояние напред е широко, равно и надълбоко вкопано в склона. Освен това, то е и нарочно построено на голяма височина над Малката река, с цел да се избегне преминаването през извънредно тясната й тук долина. При пресичането на рида Ирелтията за първи път от началото на маршрута се открива панорама към главното било на планината и към обширните алпийски пасища, простиращи се под него. На техния фон водоравната част от пътеката се изминава бързо, като в нейния край се достига до стръмен склон, надвесен над Малката река. За да се продължи оттук напред, трябва да се слезе до реката и да се премине от другата й страна, затова от края на водоравния участък следва стръмно спускане насевер. При достигането й реката се пресича по брод, като 40 мин. след разклона с пътеката Ишек Бурдан се излиза на левия й бряг при малката, кръгла и възловата поляна Чавдарлъ ере /Ръженият егрек//190 мин./. Някога имало идея на тази малка, разположена в средата на планината поляна, да бъде построена хижа, като за целта била събрана дори и необходимата сума пари. Проектът обаче така и не бил реализиран, а парите просто били похарчени за друго. При достигане до поляната трябва доста да се внимава, тъй като маркировката е недостатъчна, а пътеката се раздвоява и може лесно да стане объркване. През лятото главната пътека личи добре в тревата, но през зимата се губи под снега и продължението й трябва да се търси в североизточния край на поляната. При Чавдарлъ ере от маркираната пътека се отделя още едно разклонение, което също се насочва надясно към билото на рида Орта бурун и води стръмно нагоре към намиращата се на югоизток местност Каракачански колиби.

    След намиране на маркирания край на пътеката се продължава по него с ново стръмно изкачване на север. Тук обаче то е съвсем кратко, като скоро се излиза над горския пояс. При достигане до края на гората от пътеката се откриват чудни гледки. Тясната дотук долина на Малката река изведнъж се разширява и става огромна, като пред погледа се ширват необятни простори, заети от сякаш безкрайно и силно наклонено на юг пасище. В горния му край се вижда главното било на планината със скалистите темета на някои от най-красивите върхове по него. Вдясно е ридът Хубавец, който маркира източната граница на пасището, а на запад остава ридът Залъмски хребет, към който продължават и Малката река и маркираната пътека. Както бе споменато и по-горе, по формата си пасището наподобява на фуния, като склоновете му се събират долу при полятата Чавдарлъ ере, а над нея постепенно се раздалечават едно от друго, разширявайки се непрекъснато докато достигнат чак до главното било на планината. В литературата местността се споменава под различни наименования, като известния турист и писател Павел Делирадев я нарича Чавдарица. Според карловския краевед Христо Фъргов пък, тя е Скакалата, като същия твърди, че така й викали само загорците /жителите на Северна България/, без да уточнява как я наричат жителите на Южна България. Според последния, местността носи името Скакалата /или Скакалът/, защото пътеката през нея не била ясно очертана и пътниците трябвало да подскачат по тревните туфи, като по стъпала /скакала/.

  Огромната гола местност Скакалата е свързана и с интересната легенда за поп Мартин, Ръждивата скала и Златната халка. Според запазено в гр. Карлово предание, някога в горите край местността се подвизавала четата на поп Мартин, който по скакалата учел момчетата си да скачат. Веднъж в проходите под вр. Амбарица попът обрал с четата си султанската хазна, състояща се от девет катъра злато. За да укрие плячката, поп Мартин взел от намиращата се под върха Гяур мандра девет медни казана, сложил в тях ограбеното злато и го закопал на девет различни места, затискайки казаните с девет тежки плочи. След това до разположената в близост до мандрата Ръждива скала завинтил на яй /пружина/ някаква тайнствена златна халка, по която уж можело да се разбере, къде точно е заровено имането. Според същата легенда, златната халка невсякога се показвала, а и не на всекиго се отдавало да я види. Веднъж обаче, някакъв иманяр от гр. Сопот успял да я намери и от радост онемял. Понеже не можал да изрови сам златото, иманярят довел от Сопот до Скакалата още няколко човека, но в местността вече не се виждали нито Златната халка, нито пък Ръждивата скала. Като разбрали, че няма да намерят нищо, другарите на сопотчанина вдигнали търнокопите си да го пребият и тогава, от страх, иманярят пак проговорил. След грабежа на султанската хазна от Карлово изпратили за залавянето на поп Мартин потеря, която обаче така и не успяла да го намери. За отмъщение турците избили българите-мандраджии в Гяур мандра и я подпалили. Днес част от зидовете й все още стърчат на малка затънтена полянка на десния бряг на Малката река, а местните иманяри продължават все така упорито да търсят по Скакалата споменатите в легендата Ръждива скала и Златна халка. 

    Над последните дървета пътеката продължава още известно време да лъкатуши по ръба на горския пояс, като постепенно завива на северозапад. Единственият ориентир сред поляните в тази посока са каменните останки на старата Дъбенска мандра, които се виждат отдалеч. От Чавдарлъ ере до останките на мандрата се върви около 30 мин., като денивелацията е 200 м. /220 мин./. Маркираната пътека не достига точно до останките на Дъбенската мандра, а завива малко под тях на запад, продължавайки да криволичи по границата с гората. Понеже по пътеката доста се заобикаля, при хубаво време и липса на сняг, под мандрата е най-добре маркировката й да бъде изоставена и изкачването да продължи през Скакалата на север, директно къмглавното било на планината. Поляните над мандрата са прошарени от безброй животински вървища, а склоновете са терасирани от животните така, че са превърнати наистина в удобни за изкачване стъпала. От руините на мандрата се продължава първоначално без пътека и с лек завой на североизток, като се изкачва ниско и голо връхче. Над него се завива на северозапад и се пресича сухия опороенулейДългият улук. Изкачването от него нагоре става приблизително по средата на голото пасище, като за ориентир се ползва мощният масив на двуглавия вр. Амбарица, открояващ се на северозапад. В тази посока се виждат още и Малката река и маркираната туристическа пътека, които пресичат местността Гяур мандра и постепенно се изгубват в най-горния й край. В миналото там някъде се намирало и беклемето Кулата, от което бил следен стария римски път.

    Стръмнината по Скакалата е голяма, а денивелацията от Дъбенската мандра до билото е около 700 м., затова изкачването през пасището е подходящо само за добре подготвени туристи. Пресичането му е дълго и еднообразно, като стръмния склон трябва да се преодолява задължително на по-къси серпентини. Местността между мандрата и билото на планината е добре да бъде разделена и на две части, още повече, че през горния й край преминава маркирания с колова маркировка път Тахтъджи йолу /Дърварският път/. Този стар друм траверсира водоравно главното било на планината от юг и свързва днешните хижи Добрила и Васил Левски, затова е известен сред туристите още и с имената Южният път и пътека През заслоните. След пресичането на Дългият улук коловете по Тахтъджи йолу вече се виждат, затова изкачването е добре да се насочи именно към тях. Разстоянието от руините на Дъбенската мандра до маркирания с колове път става за около 50 мин., като се преодоляват 400 м. височина /270 мин./. Широката бразда наТахтъджи йолу се достига при единствената по-равна местност в района на Скакалата - платото Дядо Антонова колиба, разположено малко под главното било на планината. Местността се намира и приблизително по средата на разстоянието между извисяващия се вдясно връх Малък Купен /2101 м./ и оставащото вляво най-ниско място по главното било - седловина Платнешки ярове /платнешки - изопнати като платна и яр - стръмен бряг, улей/. На няколко десетки метра на запад от платото се виждат и изворите на Малката река, под които водите й образуват малко пръскало. Освен пътят Тахтъджи йолу, до платото Дядо Антонова колиба достига и маркираната туристическа пътека /Римският път/, идваща откъм Карлово, като разклонът е маркиран много добре с колова маркировка и с голяма табела. Оттук Римският път се насочва в абсолютно права линия към седловина Платнешките ярове, пресичайки по диагонал и последната част от стръмния склон до главното било. От платото към х. Амбарица се продължава по диагонално изкачващия се Римски път на северозапад, като по него плавно се преодоляват още 170 м. височина и след около 30 мин. се достига при седловина Платнешки ярове до билото на планината/300 мин./. 

     От главното било при вр. Амбарица се отделя в северна посока ридът Дълги дял, в средата на който е построена х. Амбарица. Сградата й се намира сравнително близо до седловина Платнешки ярове, затова, ако от Карлово се тръгне рано сутринта, до хижата също ще се достигне твърде рано. За да се запълни денят, оттук може да се предприеме леко и приетно отклонение от традиционния маршрут, като се покори в източна посока един от най-красивите върхове в Централна Стара планина - връх Купена /2169 м./. Това става по широката и добре маркирана билна пътека Ком-Емине /КЕ/, до която Римският път достига при седловина Платнешки ярове. Понеже северните склонове на планината от Платнешки ярове на изток са много стръмни, тук пътеката КЕ се раздвоява на лятна и зимна, като първата траверсира водоравно северните склонове на вр. Малък Купен, а зимната следва главното било. Северните склонове на Малкия Купен са особено опасни, първо, защото са много стръмни и второ, защото са прорязани от няколко почти отвесни улея. При сняг от седловина Платнешки ярове на изток трябва да се върви задължително по билото на планината и да се следва зимната колова маркировка /ЗКМ/ на пътеката КЕ. При липса на сняг от Платнешките ярове към вр. Купена се продължава водоравно на изток по лятната пътека КЕ. По нея вр. Малък Купен се заобикаля от север за около 40 мин., пресича се отделящия се в тази посока и бележещ края на карловското землище рид Атли бурун /Граничен нос/ и се достига до седловината с вр. Купена /340 мин./. 

    Няма човек, който да застане под Купена и да не изпита страхопочитание от него. Със своите огромни размери, настръхнали канари и отвесни склонове, върхът силно подтиска психиката на всеки, дръзнал да се изправи в подножие му. Заради скалистите и отвесни склонове, в миналото турците наричали Купена Дяволският камък и Дору тепе /Изправеният връх/, а българите - Остра могила. В южното подножие на върха се намира единственото в Стара планина алпийско езеро Саръ гьол /Жълтото езеро/, заради което, доскоро викали на върха още и Гьолджук сивриси /Езерният острец/, а също и Гьолджук доорусу /Езерната могила/. Изкачването на Купена е трудно и опасно, затова за осигуровка в най-горната му част е поставено късо метално въже. Разстоянието от седловината с вр. Малък Купен до темето на Дяволският камък се преодолява за около 20-30 мин., като последната част от изкачването става с помощта на осигурителното въже /370 мин./. Купенът е отвесен от всичките си страни и край него няма други високи върхове, затова панорамата, която се открива от равната площадка на темето му, е една от най-величествените в Балкана. Слизането наобратно от върха до седловината с вр. Малък Купен става отново с помощта на металното въже, а връщането от подножието му към Платнешките ярове може да се разнообрази, като този път се мине по зимната пътека. По нея първоначално се изкачва в югозападна посока и вр. Малък Купен, след което се продължавапо билото на планината на запад. Вр. Малък Купен също е много красив, изшилен на темето си и скалист връх, но не е толкова импозантен, колкото съседния си по-голям събрат. Южните скалисти склонове на двата Купена образуват подобие на алпийски циркус, събраната вода от който захранва езерото Саръ гьол. Това е и причината езерото да няма свой собствен захранващ извор. Разстоянието от вр. Купена до Платнишките ярове през вр. Малък Купен и билото на планината се изминава за около 70 мин. /440 мин./.

    От седловина Платнешките ярове към х. Амбарица също водят две пътеки - лятна и зимна. Разделянето на пътеката се налага, защото трябва да се пресекат т.нар. ярове, представляващи няколко много стръмни и силно лавиноопасни улея, стоящи от северозападната страна на седловината. При сняг от Платнешките ярове към хижата се продължава задължително по главното било, с изкачване по пътеката КЕ на запад към връх Малка Амбарица /2143 м./. При липса на сняг от седловината към хижата се поема водоравно на северозапад, като се пресичат споменатите ярове /улеи/. При пресичането им отново прави впечатление правата лента на пътеката, която явно е остатък от по-стар римски път. Тук трасето му също е широко, надълбоко вкопано в склона и напълно равно, така както е и по-надолу при пресичането на рида Ирелтията. Добре запазена от този път е и частта му в участъка от разклона с пътеката Тахтъджи йолу до Платнешките ярове. 15 мин. след седловината лятната туристическа пътека /Римският път/ се качва на билото на рида Дълги дял, като тук до нея достига и зимната пътека, спускаща се откъм вр. Малка Амбарица /455 мин./. От този разклон към х. Амбарица се продължава по голото било на рида Дълги дял на север, като оставащата част от пътя се изминава за около 55 мин. и е подробно описана в маршрут 20.2. /550 мин./.     

 01

Началото на пътеката при арката на Национален парк "Централен Балкан"

 

84

От панорамната площадка назад към гр. Карлово

 

80

Вътрешният Азлък и Стисни магаре

 

03

От Стисни магаре на юг 

 

05

Тясното място Стисни магаре

 

01

Хижа Хубавец

 

08

Разклонът при моста на Малката река

 

03

Останките на Дъбенската мандра на фона на върховете Амбарица и Малка Амбарица

 

11

От Дъбенската мандра на север

 

12

От Дъбенската мандра на юг

 

14

От Южният път назад 

 

15

Връх Малък Купен от пътеката, водеща към седловина Платнешки ярове

 

73

Към рида Хубавец и пасището Чавдарица

 

24

Седловина Платнешки ярове и пътеките, които се отделят от нея 

 20

Лятната пътекал водеща от седловина Платнешки ярове на изток към Купените 

 

25

Въжето под темето на вр. Купена

 

41

От вр. Купена надолу към седловината с вр. Малък Купен

 

32

На вр. Купена

 

35

Панорамата от вр. Купена към седловина Платнешки ярове и вр. Амбарица

 

47

От зимната пътека назад към Купените 

 

52

Разклонът в горната част на рида Дълги дял

 

51

От рида Дълги дял с увеличение към Купените

 

61

Паметната плоча преди разклона за х. Добрила

 

28

Разклонът х. Добрила-х. Амбарица

 

17

От пътеката на севеp към х. Амбарица 

 

15

Хижа Амбарица

 

Прочетена 5978 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм