42.1. с. Бяла паланка-Голямата река-местност Бичен дюзю-вр. Чумерна - качване

Денивелация - 1100 м., време на движение - 4.00-4.30 часа, разстояние - 13.4 км.

Немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Село Бяла паланка /Белу джешлидже/    

         Бяла паланка е едно от разположените най-навътре в Балкана села, тъй като се намира в северозападния край на Беленската котловина /Белялик/ и отстои на 32 км. на северозапад от областния център град Сливен и на 30 км. от общинското средище град Твърдица. Селището е застроено на около 450 м. н.в. и е закътано под самото главно било на планината, а над него се издига най-високия връх в околността - Чумерна /1536 м./. Поради всички тези причини, за разлика от близкото Шивачевско поле, в което климатът е умерен, в селото зимата е студена, продължителна и снежна, а лятото е кратко и прохладно. Въпреки че е доста отдалечена от повечето от главните пътища, Бяла паланка е сравнително голямо населено място с общо около 940 жители, от които само 20 са българи, а останали са турци. Селото се намира в средата на невероятно красиво долинно разширение, в дъното на което се сливат три пълноводни реки - Коджа дере /Голямата река/, Кючюк дере /Малката река/ и Коджамар дере /Широката река/. В миналото, когато в тяхната обща долина все още нямало селище, местността при водослива се наричала точно така - Трите реки /или Таш бунар/. В наши дни обаче Бяла паланка се е проточила на цели четири километра покрай коритата на въпросните дерета, които смесват водите си приблизително в нейния център. От него обединената река продължава под името Бяла чешли дере или Бялопаланска /на старите руски карти от 1854 г. същата е отбелязана като Дамъ дере от дам - кошара/ на юг към съседното село Жълт бряг, като под махалите му се влива в главната водна артерия, отводняваща тукашния край - Бели дере /Беленска река/.

        От трите местни реки най-дълга и пълноводна е Голямата, което никак не е чудно, тъй като именно тя извира от темето на вр. Чумерна под името Права река /в цитираната стара руска карта името й е Дерне кишиак/. На около 2 км. след началото си притокът достига до т.нар. Ловен дом, където, на около 100 м. на изток от сградата му, се слива с Кривата река /предишното й наименование е Ери дере/. Тя пък води началото си от Пеевото кладенче /Пей бунар/, разположено на главното било на планината в северозападните поли на връх Бялата крава /1057 м./. Освен, че обхваща огромен водосборен басейн, по Голямата река има и цели 4 водопада - три по-ниски и един доста висок - Скока, който представлява рядка природна картина, неповтаряща се с красотата си на никое друго място в цялата централна част на Стара планина. По-късият побратим на Голямата река - Малката, изтича от северозападните склонове на друг от по-високите местни върхове - Соуджака /Студенец//1213 м./, извивайки под него покрай обширната гола местност Сър алан /Говежда поляна/. Понеже почвите до коритата на двете реки са глинести, затова в миналото покрай бреговете им били произвеждани грънци и други керамични изделия, а по-късно местните топили покрай тях варовиковите скали от долините им в специални варници, за да произвеждат киреч /вар/. След сливането на Голямата и Малката реки в северния край на селището, в тях се влива и третата най-пълноводна бялопаланска река - Коджамар дере, събираща водите си от землището на другото съседно село - Градско. Най-голямата забележителност на Бяла паланка обаче не са срещащите се тук долини, а заключеният между тях хребет Таш ардъ /Зад камъка/, с разположеният на билото му изумителен скалист връх Коджа таш /Големият камък//934 м./, представляващ, според мнозина, част от отдавна застинал вулкан.  

        Въпреки че районът на Беленската котловина не е проучен археологически и че за най-ранната му история се знае сравнително малко, за нея все пак могат да се споменат няколко вече известни факта. В древността по долините на близките до Бяла паланка реки преминавал страничен проходен път, който пресичал главното било на Стара планина при вр. Бялата крава и се спускал от северната му страна към сегашните еленски села Костел и Божевци. Най-старите археологически находки край селото са още от времето на траките и със сигурност са свързани с въпросния друм, който извивал точно под къщите на съвременното населено място. От този най-ранен античен период на тукашните земи до днес в землището на Бяла паланка са останали няколко тракийски светилища, първото от които е в заобиколеното като с ограда от големи бели камъни пасище Аул кая /Селище на скала/, намиращо се на около километър на североизток от сегашното село. Второто култово място е на север при обожествяваният и преди, и сега, от местните вр. Коджа таш, а третото е на 1.2 км. на северозапад в изпълнената с ниви и селскостопански сгради местност Инкозлар /наименованието й вероятно означава Тънката преграда/. Подобно на тях като външен вид и форма тракийско светилище има и в близката местност Дикили таш /Изправен камък/, намираща се над с. Градско. За охрана на преминаващия през Бяла паланка проход в района на селото били построени и две крепости - едната на връх Кириз кая /Наблюдателна скала/, който се нарича още и Келле кая /Голата скала/ и се намира на около 2.8 км. на северозапад от населеното място, а другата на връх Куля сърта /842 м./ в издигащата се в същата посока местност Курт алан /Вълчи поляни/. На доминиращият над цялата околност вр. Коджа таш на самото трасе на пътя били изградени и преградни съоръжения, а според запознати там имало и останки от кула от римско време. Още три по-малки кули за наблюдение на прохода били разположени на върховете Махмудбунарски /1153 м./, Кючюк колак отак /Малкият завой//891 м./ и Орта алан /Ортала//1084 м./, а такова съоръжение вероятно имало и в горната част на пасището Аул кая. Освен тях, построена заради пътя крепост може да се види и на юг от с. Бяла паланка в местността Гелин учту /Момичето хвръкна/. Според широко известно предание, на това място се разиграла страшна трагедия, при която момиче скочило от висока скала в пропаст заради нежелан брак. Местните твърдят, че на темето на канарата растяло жито в кръг, което било сигурен белег, че там под земята били заровени делви, пълни с това растение.

         Най-древното засвидетелствано селище в района на сегашната Бяла паланка се намирало в местността Яйлата /Пасището/, разположена на около 500 м. на запад от съвременното с. Градско. Според други пък, най-старото поселение в околността било построено в местността Кавака на североизток от сегашното село Боров дол. Интересното за Яйлата е, че в нея има стари гробища с ориентация на могилите изток-запад, което показва, че селището в местността било християнско, а не мюсюлманско - факт, съвсем обратен на широко застъпеното сред мнозина от местните жители мнение. Заради страшна чумна епидемия обаче /хората се разболявали вечерта, а на сутринта вече умирали/, жителите на това населено място го напуснали и се преместили в особено подходящите за заселване долини на Голямата и Малката реки, където заживели разпръснати в отделни махали. От тези многобройни нови селища до ден днешен в околността са останали само следи от техните гробища, останки от които се намират в долините и на двете реки. Същото се разказва като легенда и в близкото село Бяла, в което се знае, че тамошните селяни посещавали района на Бяла паланка само за през лятото, където си правели по високите пасищата в планината отделни къшли, и чак по-късно слезли и се събрали в местността Таш бунар /Трите реки/, за да са по-близо до чиста вода. Заради многото махали в миналото, днес не може да се каже със сигурност коя от тях е истинският предшественик на съвременното село, като същото е положението и с местните гробища. Докато понастоящем селището е събрано в едно, то гробищата му са разпръснати на три места - две в долния и горния край и едно в центъра до джамията.           

         Най-старата от махалите, от които се образувала по-късно Бяла паланка, била разположена в споменатата вече местност Инкозлар,намираща се в началото на долината на Голямата река на северозапад от днешното село. Точно срещу нея, но от другата страна на потока, се вижда и заемащата площ от около 4 дка местност Клисе дюзю /Черковна равнина/ или Перемесчи /Предател, Изменник/, чиито имена показват, че там някога имало християнски храм. Според сегашните бялопалански селяни, църквата в местността била уж гръцка т.е. византийска, вероятно защото къщите край нея били обитавани от гръцкоговорящи каракачани или защото на мястото били намирани медни и бронзови монети от времето на Византия. За местните каракачани се разказва, че в миналото отивали да живеят през зимата в южните части на Тракия към гр. Одрин, а през лятото се завръщали със стадата си в околността и се настанявали в пасището Махмид бунар над вр. Коджа таш, край построената от тях в местността Балездрова мандра. Личното име Балездра обаче е широкоразпространена и добре известна от Античността тракийска фамилия, която издава истинският етнически произход на тукашните гръцкоговорящи пастири. Използваният от тях храм в Клисе дюзю бил разположен в западната част на местността, на едно възвишение, което се нарича понастоящем Хак таш, издига се на 7-8 м. над терена и е с площ от 1 дка. Освен, че по някаква причина Клисе дюзю било свещено за тукашните християни и че покрай него преминавал важен проходен път, но през различни епохи мястото изглежда било и граница между отделни държави или феодални владения, следи за което също се намират в околността. Черковището било във връзка и с друго такова, чиито основи се виждат все още недалеч на север в разположената под Скока /Водопада/ местност Чаирджика /от чаир - ливада край река/, като от последната духовна обител към Клисе дюзю бил прокаран водопровод, ползван за задвижване на колелата на изградена край по-главната църква голяма воденица. Постепенно в Клисе дюзю били построени и няколко къщи, а издигнатият край тях храм бил превърнат в манастир, действал вероятно като пътна станция по проходния път и изоставен чак през 1812 г. по време на разразилата се тогава в Беленската котловина голяма чумна епидемия. По време на бедствието къщите, които се намирали в Клисе дюзю, били напуснати, а обителите им, заедно с тези от махалата в Инкозлар, се преместили на около 100-200 м. на изток, образувайки там най-северния от днешните квартали на селото. В местността Мезар баши /Главните гробища/ на североизток от Бяла паланкасе намира мястото, в което тези първи обитатели на сегашното селище погребвали своите починали сродници.

        За Бяла паланка от времената на Първата и Втората български държави няма никакви по-конкретни сведения, нито пък сред местното население е запазен какъвто и да било спомен за тях. Знае се само, че западният край на Беленската котловина бил граничен не само между България и Византия, но и между България и разположеното на юг от нея независимо Крънско деспотство. Най-старите писмени сведения за сегашното с. Бяла паланка са от средата на турското робство, когато селището се споменава в османския Джизие-регистър, т.е. Списък на неверниците, дължащи данък джизие /данък, заплащан само от немюсюлмани/. Според този особен държавен документ, през 1613 г. в населеното място били записани 60 джизие ханета /немюсюлмански домакинства/, а през 1666 г. - 65 джизие ханета, т.е. в онези години селището все още било обитавано от християни. Дотогава населението и в цялата Беленска котловина било почти изцяло българско, като промените на етническата и верската му принадлежност станали няколко века по-късно. В този по-ранен период от историята на селото - 17-и в., неговото име било Белу джешлидже /Беле чешлиджи, Беле чешлиси/, което означавало мандра или къща на близкото с. Бяла. Сред историците ни е застъпено и становището, че наименованието било такова, тъй като през Средновековието цялата територия на Беленската котловина била под доминацията на резидиращ в с. Бяла областен управител, а всички земи, гори и цялото население на района били подчинени на манастира в същото селище. Според друга версия, думата чешлий означавала помак /българо-мохамеданин/ и отразявала настъпилите в котловината след 1521 г. промени, когато голяма част от населението на подбалканския район било насилствено помюсюлманчено. Възможно е също така именно тогава и част от българското население на с. Бяла да е приело исляма и да се е изместило на запад към близката и празна дотогава откъм жители местност Беле чешлиджи.

         Според запазено в самата Бяла паланка предание, първоначално селото било разположено малко по на югоизток към съвременното Градско, но след чумна епидемия се изместило на сегашното си място, където имало къшли и мандри за домуване и пладнуване на животните. Езиковедите твърдят, че в по-стари времена думата чешли означавала студено и влажно място и била дадена на местността, заради особените й външен вид и климат. Известният ни общественик, политически деец, дипломат, юрист и краевед Симеон Табаков също изказва мнението, че чешли означавало влажно и студено място и в най-голяма степен отговаряло на външния вид и климат на местността, а като пример посочва, че в миналото сегашния център на с. Градско се наричал Чешли ери /Студеното място/. Според „Сборник Българско село“ от 1930 г. пък, Чешли било името на известен местен разбойник. Кое от двете становища е вярно не може да се каже, но селото си останало с името Белу джешлидже /Беленско чешли/ чак до 1934 г., когато последното било променено на сегашното Бяла паланка. За първоначалното застрояване на селището на това му място се разказва и легенда, според която трима братя - Бююк, Кючук и Бела, известни с общото си название Чешлиите, участвали съответно в застрояването на три нови села - Голямо Чешли /днес Голямо Чочовени/, Малко Чешли /сега Малко Чочовени/, и третото, заправено от братът Бела Чешли /или Среден Чешли/, било наречено само Чешли /понастоящем Бяла паланка/. Тази прастара легенда кореспондира и с друго подобно сказание, запазено в по-близките до Бяла паланка селища, което гласи, че трима братя-шиити - Асан, Али и Сали, се заселили в сегашните села Чинтулово, Новачево и Божевци и в тях построили три теккета /шиитски храмове или по-скоро домове на шиитски проповедници/. Друг вариант на същата легенда е, че в местността се появили трима ергени - единият дошъл откъм Кърджали, вторият откъм Търговище, а третият от неизвестно място в Северна България, на които, заради произходът им, били дадени прозвищата гаджала, читака и българина /гаджал и читак са презрителни обръщения към човек, който се представя за турчин, но всъщност е с друг етнически произход/. Според продължението на бялопаланският вариант на легендата, три семейства от Градско, водени от братът Среден Чешли, се заселили първо в местността Мезаря /Гробищата/, която се намирала по извития като гръбнак на човек близък рид Бел алан /Белан/ на югозапад от сегашното населено място в посока на с. Боров дол, а после слезли заради по-чистата вода към Таш бунар /Трите реки/. Понеже тези семейства били от махала Чешли ери на Градско, а се заселили и в част от землището на с. Бяла, затова кръстили новото си населено място Беленско Чешли.

         По съхранили се сред местното население по-стари спомени, първоначално в района на сегашната Бяла паланка живеели само българи. След голяма чумна епидемия обаче, тукашното население напуснало селището и се разпръснало из котловината. Тогава в околността се появили мюсюлмани, които заварили в населеното място само няколко празни къщи. От бившите му обитатели в близост до селото останали само един баща с двете си деца, които се скрили в планината в една колиба край проходния път над водослива на Голямата река с притока й Кешкек дере. Името на този човек било Боран, като по-късно родът му се намножил и също се пръснал из околността, давайки началото на голямата местна фамилия Боранови, известна както по полето край град Шивачево, така и в цялата Беленска котловина. Според историците, всичко това се случило чак през 1835 г., когато мюсюлмани-сунити придошли в днешната Бяла паланка от съседните махали - Рашидовите пристигнали от Новачево, Карамановите от Градско, Куловите от Сборище и т.н. Новите заселници си взели за жени християнки, а гробищата им били на северозапад от сегашната къща на Али Черкеза. По-късно в селището решили да се настанят и шиити-къзълбаши, но дошлите тук преди тях сунити ги отпратили към т.нар. Сараджа - жълтите брегове край Бялопаланската река на юг от сегашното едноименно село. Същото се твърди и в другите селища в областта, като, според техните жители, съвременните Бяла паланка и Жълт бряг били най-новите населени места в цялата Беленска котловина. Въпреки че до средата на турското робство по-голямата част от населението на района било християнско, към края на 19-и в. в Бяла паланка, както и в съседните селища Боров дол и Жълт бряг, живеели вече само мюсюлмани. Това се потвърждава и от преминалият през околността през 1859 г. французин д-р С.Ф. Поайе, според когото в малкото тогава с. Бели чешлиси имало само около 20 турци.

       След заселването на сунитите в селището то продължило да се развива, като по протежение на Голямата река от новопристигналите били изградени четири големи воденици-караджейки, най-известните от които били Карамановата и Заимовата /съоръженията били наричани караджейки, защото при мелене брашното от тях ставало кара /т.е. тъмно/ на цвят/. Пак по онова време в Бели чешлиси била построена в чест на Хабибе Заимова и първата в селото, и прославила се в цялата околия, Заимова чешма или Заим каз чушмя /Заимова патешка чешма/, кръстена на строителите си от произхождащата още от началото на 18-и в. местна фамилия Заимови. Последната била известна с това, че е много богата - притежавала воденици, дъскорезници и много имоти, тъй като един от мъжете в семейството бил бирник - събирал местните данъци и такси, които по онова време се наричали заим, и оттам произлязла и неговата фамилия. За изтичащата от Заимовата чешма тежка вода се смята, че е лековита и че е особено полезна за бъбреците, затова от нея идват да си наливат селяни и от другите населени места в котловината. От този период на съществуването си селото е свързано и с две интересни личности - Али Байрактар и Юмер /или Мехмед/ Кушчи оглу /Синът на птицата/, живели в него по едно и също време. За Али Байрактар се разказва, че бил комита, т.е. пазел селото от хайдути и разбойници, като обикалял нощно време из махалите му тежко въоръжен и на кон, а в ръката си държал байрак /знаме/, откъдето дошло и прозвището му. Веднъж юнакът пил вода от един извор в планината, но като се навел, на земята му паднало червето /част от носията/. То било намерено от местните хайдути, които изпратили свой човек при съпругата на Али, за да поиска от нея пушката му, а като доказателство, че го изпраща самият Байрактар, същият трябвало да покаже червето му. Жената дала пушката на Али, а комитата пък, щом се върнал вкъщи и разбрал какво се е случило, тутакси тръгнал към Балкана и късно вечерта намерил в него хайдутите. В планината Байрактарът сварил четата да спи край огъня, а пушките й, сред които и неговата, били подредени на пирамида до огнището. Али си взел личното оръжие и се завърнал в селото без да направи нищо на хайдутите, а на сутринта, когато последните се събудили, един от тях видял, че пушката на бялопаланковеца липсва и казал: „Давайте да се омитаме оттука, че мястото е лошо и този човек е много опасен“.

          За другият известен герой от Беленската котловина - Кушчи оглу /Кушчията, Кушчу/ се предполага, че е роден в смесено турско-татарско семейство под името Мехмед в близкото с. Бяла, а за бащата му има сведения, че бил от известният род Чакаалар Пантата от с. Бяла паланка. За Кушчията се знае, че като отраснал в околността, я познавал много добре. В нея разбойникът върлувал за период от около десет години /от 1859 г. до 1868 г./, като постоянно крадял, грабел и убивал, бродейки и по цялото било на Балкана от сливенското село Ичера на изток до сегашния град Шипка на запад. В района хайдукът бил известен и с това, че отвличал деца за откуп, а след заплащане на парите не връщал жертвите, а ги убивал и заравял. По някаква причина, Кучшията се заселил именно в с. Бяла паланка, като къщата му била точно там, където днес е детската градина на селището. Веднъж Кушчи оглу се скарал за нещо с Али Байрактар в близкия гр. Шивачево, върнал се в селото преди него и му запалил плевнята заедно с всичкия добитък в нея. След това обаче се изплашил от отмъщение и избягал в къщата на своя ятак и роднина Юсеин Софтоолу /по прякор Малгарджията и Софта Панта/ в с. Малко Чочовени. Там съпругата на последния поднесла цяла тепсия с хляб на Кушчията, а той пък, вместо да вземе храната, стиснал ръцете на жената и по-късно се укрил в една каракачанска къшла в местността Саркъджака до селото. Вечерта жената се оплакала на съпруга си, а той заедно с брат си издебнали Кушчията край кошарата и там го застреляли. За убийството Софта Панта бил награден от местните власти с един чаталест кон, а от Малгарджията прякорът му бил сменен на Чакала.

         По време на Освободителната война, веднага след превземането от руснаците на стоящия от северната страна на Котленския проход възлов град Осман пазар /сега град Омуртаг/, всички местни мюсюлмани напуснали Бяла паланка и се изселили в Турция. След края на бойните действия в селото се завърнали само 10 фамилии, които заварили родното си място опожарено. Така при генералното преброяване на населението в Източна Румелия през 1880 г. Бяла паланка се оказала с 143 жители, разпределени в 49 семейства, живеещи в само 11 къщи. При повторното голямо изселване в Турция през 1935 г. част от местните пак напуснали страната, а на тяхно място се настанили българи и каракачани. Въпреки това, понастоящем селото е отново с преобладаващо мюсюлманско население. След Освобождението Бяла паланка станала самостоятелна община заедно с близките Боров дол и Жълт бряг, като тогава най-заможен в селото бил т.нар. Дядо Махмуд, който по време руско-турската война бил едва осемнадесетгодишен. Заедно с другите жители на селото първоначално и той се изселил в Турция, а там при разговори с местните научил кой къде си бил скрил имането в Балкана. По-късно Махмуд се завърнал в България, изровил златото на съселяните си и бързо забогатял, след което започнал да помага на бедните. Със съкровището човекът си купил къща и много кози, а с тях пък бил свързан следният любопитен случай: Веднъж горският написал заради козите акт на Дядо Махмуд, а той на три пъти молил чиновника да скъса документа. Накрая местният богаташ яхнал коня си и вероятно отишъл да подкупи началника на горския, защото като се завърнал в селото, последният бил вече уволнен. Махмуд имал и много голяма фамилия, като преди смъртта му на масата заедно с дядото сядали общо 42-ма негови сродника. Същият човек изградил голямата и кръстена на него чешма Махмуд бунар край Балездровата мандра, за да пият от нея вода овчарите от околните къшли и животните им. Преди издигането на чешмата в тази местност в нея имало само седем извора без имена. 

        Друг богат човек в Бяла паланка към края на турското робство бил т.нар. Топ Сакал /Топчестата брада/, който се настанил в селото през 1870 г. и построил по долината на Голямата река воденица и дъскорезница. Преди да напусне окончателно България през 1935 г. Топ Сакал продал и двете съоръжения на Дядо Махмуд. За вторият голям богаташ в селището се разказва, че уж имало сведения за разбойник със същото име в Добруджа, но от местните никой така и не посмял да проучи по-подробно въпроса. След Освобождението в селото било открито турско училище, а през 1949 г. и българско, в които учели деца от съседните две селища Жълт бряг и Градско. През 1948 г. в Бяла паланка било създадено настоящото читалище, а през 1959 г. населеното място било електрифицирано. Намиращата се в центъра на селото голяма джамия била изградена през 1898 г., а през 1986 г. й бил направен основен ремонт. Селището се наричало Бяло Чешлий до 1934 г., когато наименованието му било променено на сегашното Бяла паланка. Със своите 1058 жители и 560 къщи понастоящем селото е най-бързо развиващото се населено място в цялата Беленската котловина, като в него са открити пощенска станция, библиотека, детска градина, училище, киносалон и дървопреработващ цех. Бяла паланка се слави с добрите си строителни работници, а махалите й продължават да растат на юг към близкия Жълт бряг, като в най-скоро време двете селища вероятно ще се слеят. Въпреки че над селото не е изградена никаква туристическа инфраструктура, като маркирани пътеки или хижи например, то се явява изключително важен изходен пункт за преходи към цялата по близка част на планината. В това отношение над селището могат да се предприемат три съвсем ясно очертани маршрута, допълнително улеснени от изградени по тях широки черни пътища - два по долините на Малката и Голямата реки и един по разположения между тях вододелен рид Таш ардъ. 

Проход Бялата крава

      Заради ниската надморска височина и широките долини на протичащите през вътрешността на Белялик /Беленската котловина/ реки, областта била използвана от хората още от най-дълбока древност за пресичане на Централна Стара планина. В най-западната част на района Беленската река е оформила дълъг и тесен пролом, през който някога преминавал важен проходен път. Неговото старо название изчезнало заедно с нашествието на турските завоеватели, затова понастоящем местните жители го наричат с най-различни наименования. Живеещите от северната страна на планината българи му викат Костелската пътека, защото водел към едноименното еленско с. Костел. За селяните от Боров дол този път е, разбира се, Боровдолската пътека, а понякога е наричан още и Ода гидик /Проход край водата/, заради едно от разклоненията му, водещо на запад от селото. Някои съвременни историци назовават преминаващият през западния край на Беленската котловина стар друм Бинкоски боаз, по името на село Бинкос, стоящо на южния му вход, а местният краевед и писател Стефан Джагаров му е дал и името проход Бялата крава, тъй като трасето на вървището пресича главното било на планината покрай едноименния връх. Специално в с. Бяла паланка въпросният проход бил посещаван от братя Шкорпил, които го нарекли Старий Търновски път, а сред местните той е известен и с още цели три наименования - първото от тях е Пътят за Елена, тъй като води към съответния град, второто е Арман гидик /Равният проход/, като смисълът на това име е на естествено оформена от природата и без всякаква човешка намеса пролука в планината, а третото е Гявур йол /Път на неверника/, подчертаващ старинността на друма, построен, според местните турци, още преди тяхното появяване по тукашните земи.  

       От равната Тракия пътят преминавал на север през Бинкоския и Чамдеренския боази на Беленската река, като при първото място трасето му било охранявано от крепостите Малката и Голямата Асара, а при второто над сегашната ж.п. гара Чумерна и от крепоста Калята. След навлизането си в котловината вървището пресичало Беленската река при водослива й с потока Ай дере /Ян дере, Мечешкия дол/ в бившата местност Аледжиин деирмян янъ /Мястото с водиницата на Алиджик/ - сега местност Паметника, и на север от нея навлизало в землището на с. Бяла паланка. При Трите реки друмът се насочвал на северозапад по долината на Голямата река и преди да достигне до водослива й с Кешкек дере /Булгурената река/ се качвал на рида Таш ардъ. По хребета пътят достигал до седловина Пейбунар и над нея пресичал Балкана под самото теме на вр. Бялата крава, като там се раздвоявал и се спускал на север към селата Костел и Божевци. В рамките на Беленската котловина тази част на прохода била охранявана от няколко крепости, като първите три от тях се намирали на границата между землищата на селата Боров дол и Бяла паланка, и по точно на издигащите се по нея върхове Куля сърта, Ортала и Сиврията. Четвъртата твърдина била в Дурал дере /Бистрият дол/ на около 1.5 км. на североизток от с. Жълт бряг и се наричала Мартолоз ери /Място на пазачи/, като наименованието й очевидно идва от думата мартолози /специални охранители на проходи/, които в тази част на планината по правило били винаги българи. В рамките на сегашния Жълт бряг има и местност Забит харман /Офицерският харман/, чието име също показва, че в миналото това село вероятно било войнишко. Другите крепости, кули и преградни съоръжения се издигали на север, северозапад и североизток от сегашната Бяла паланка, по намиращите се в тези посоки върховете Коджа таш, Махмудбунарски и Кючюк колак отак, както и на Кириз кая и Аул кая. Друг интересен обект по трасето на прохода от южната страна на главното било на планината се намира малко под връх Червената пръст /1115 м./, в близост до превала на пътя. Там на вече превзета от гората малка полянка се виждат побити в земята и разположени в кръг камъни, наподобяващи на многобройните русалски или джамалски гробища в Беленската котловина, както и на други сходни обекти, разположени по превалите на съседните проходи. Интересни са също и една запазена част от стария римски калдъръм на пътя с дължина от около 300 м., която се намира в близост до долината на р. Кешкек дере, както и седем тайствени кладенеца от римско време, изкопани под вр. Коджа таш в стръмнината вдясно от трасето на друма.

42.1. с. Бяла паланка-Голямата река-местност Бичен дюзю-вр. Чумерна-качване

        Три са основните /базови, изходни/ туристически маршрути от Бяла паланка в посока на Стара планина - два по долините на сливащите се в северния край на селището Голяма и Малка реки и един по гребена на разделящия ги рид Таш ардъ. Най-дългият и изморителен сред преходите, но затова пък доста красив и лесен за ориентация, е този, водещ от населеното място на северозапад по долината на Голямата река към нейните извори под гигантското туловище на Чумерна. От водослива на двете пълноводни дерета в горния край на Бяла паланка към най-високия връх в този дял на Балкана се поема първоначално на запад, като се следва коритото на Голямата река. Придвижването в тази посока се улеснява допълнително и от асфалтов път, който продължава извън селото и свързва махалите му с намиращите се на няколкостотин метра от тях споменати вече малко по-горе местности Инкозлар и Клисе дюзю. В древността оттук на запад край долината на Голямата река извивал и местният стар проходен друм, наричан, заради мястото покрай което преминава, Ода гидик /Проход край водата/. От водослива с Малката река до последните къщи на Бяла паланка се върви 10 мин., като в края на селището се достига до изпълнената с ниви и градини гола местност Даръ дюзю /Равното просо/. Над нея шосето се издига бързо нагоре, пресича по права линия напред гъста и млада смесена гора и след още около 5 мин. извежда до две други равни и прелюбопитни места, разпрострели се встрани от реката - Инкозлар от север и Клисе дюзю /Перемесчи/ от юг /15 мин. след началото/. Разположени вече на около двадесетина метра под пътя, местностите са коренно различни една от друга - първата е типично селска, а втората е с характерен по-скоро за горните части на планината изглед. Докато по-близкият до шосето Инкозлар е наистина съвършено равен и изпълнен със селскостопански сгради, работни машини и щъкащи между тях хора и животни, то Клисе дюзю е доста наклонена въпреки наименованието си, и изглежда вече отдавна изоставена и неизползваема, с изключение на горния си край, наречен Хак таш, в който се вижда малка и нова сграда, вероятно построена точно върху останките на античната християнска църква. При достигането до тези местности се вижда от пръв поглед и защо именно оттук е било прокарано старото трасе на прохода и защо точно при тях в древността били построени църква и няколко махали. Мястото е изключително плодородно и е в близост до вода, като, освен това, е закътано и на завет в подножието на планината, отдалечено е от всякакви лоши хорски погледи и е единственото проходимо в целия по-близък район.    

          При Инкозлар и Клисе дюзю пътят се разклонява, като десният му край продължава водоравно и с плавен завой на северозапад над Голямата река, а покритият с асфалт ляв край се спуска към разположените край коритото й селстостопански сгради. От това място се продължава по десния ръкав на друма на северозапад, като в тази посока се подминават заключена метална бариера, както и отклонение, водещо пак вляво към водите на реката. Доскоро придвижването оттук в посока на планината ставало по тесен път, извиващ покрай самото корито на Коджа дере. В навечерието на Втората световна война обаче било взето решение от Инкозлар в посока на Чумерна да бъде построен специален път, чрез който да се улесни достъпът до скритите до този мемонт в подножието на върха огромни горски и водни ресурси. Строежът започнал през 1939 г. и бил завършен едва след края на войната, като изграденият друм се проточил от Бяла паланка чак до главното било на Балкана при темето на вр. Чумерна. От Инкозлар това вървището подсича напред първо две местности, разположени една над друга и носещи в имената си все същото определително дюзю /равен/. Вдясно над самия път се намира още едно място с името Даръ дюзю /Равното просо/, а над него в посока на огромната канара Коджа таш остават и бившите Баалък дюзю /Равните лозя/. Колкото и да е странно, в миналото климатът в тази част на планината бил по-топъл от сегашния, което било достатъчно както тук, така и в някои от съседните селища, да бъдат засаждани лозя. Срещу Баалък дюзю, но на отсрещния южен бряг на реката, над коритото й се виждат сред горите и няколко ливади в местността Курт алан /Вълчи поляни/, като, според една от версиите за застрояването на Бяла паланка, първата махала на селището била разположена в намиращото сред тях пасище Кавака. В същата посока над Курт алан и Кавака по билото на заграждащия Голямата река от юг огромен рид Кираз аак баши /Главното черешово дърво/ се мержелеят в далечината и върховете Ортала и Куля сърта, на които били изградени наблюдателни кули, следящи проходния път. Понеже приблизително тук реката и построеното покрай нея почвено шосе достигат до истинското подножие на планината, от това място напред те започват постоянно да криволичат, следвайки извивките на всичките й склонове.

          15 мин. след като се подсекат Даръ дюзю и Баалък дюзю, и се премине покрай Курт алан, пътят навлиза със съвсем слаб наклон нагоре в местността Кирезлика /Черешарника//30 мин. общо/. В миналото в нея може и наистина да е имало череши, но в момента мястото е сухо, каменисто и почти напълно голо, поради което оттук се открива и първата по-пространна панорама по маршрута. Първо, при Кирезлика долината на Голямата река се отваря значително, като на северозапад от нея се показват импозантните скали, разположени над най-интересния феномен в поречието й - водопадът Скока. Второ, от западната страна на широката долина е разположена местност, която носи почти същото наименование като тази от източната - Кирез алан /Черешова поляна/, а над нея стърчи една неособено забележителна, отвесна, равна и гола канара. Точно това е и въпросната Кириз кая /Наблюдателна скала/, наречена заради голотата си още и Келле кая /Голата скала/, като в миналото на нея била изградена поредната наблюдателна крепост за следене и контрол на стария проход. От Голямата река към Кирезли кая води пряка пътека, вероятно също свързана със старата крепост, а за самата скала в селото се разказва и следната легенда: Според бялопаланските турци, към края на робството на канарата се настанила изплашена група от българи-бежанци от Северна България, които местните забелязали, но при които никой от селището не посмял нито да отиде, нито да поразпита какви са и какво смятат да правят. Веднъж обаче един от тукашните селяни се престрашил и се изкачил до Киризли кая, за да си поговори с хората. Дали заради това, или пък по някаква друга причина, но на следващата сутрин на скалата се появил някакъв поп, който отвел бежанците на юг към близкото село Дермен дере /сега Гавраилово/, като там нещастниците били заловени и изгорени. Трето, тук под самия път край водите на реката се намира местността Чаирджика, в която навремето имало още една по-малка църква. От нея назад към Клисе дюзю бил прокопан водопровод, който, според местните жители, уж все още се виждал по терена. При Кирезлика от новия друм към водопровода и коритото на реката също се спускат още няколко преки пътеки. Пак тук, но в намиращата се до коритото на Коджа дере местност Киреча /Варта/, в миналото били посроени и специални пещи, в които топили варовикови скали и правели от тях вар. Понеже на това място почвеното шосе се издига рязко нагоре, затова от лявата му страна към долината на Голямата река се отваря изведнъж и дълбока пропаст, обезопасена от строителите на пътя с поставени през 2 м. вертикални релси, през които са промушени и две метални въжета. Покрай този оригинален парапет пътят преминава под оставащо вдясно бетонно водохващане, завърта се първо на запад, а после и на север, и след около 10 мин. достига до панорамна площадка със зашеметяваща гледка както назад към с. Бяла паланка, така и напред към невероятния природен феномен Скока /40 мин./.

         Чрез извивките си от с. Бяла паланка до това място шосето се е изкачило с около 200 м. нагоре, докато Голямата река се е вкопала в земните недра с точно толкова метра под него. До този момент обаче разликата във височината не личи, тъй като друмът е изсечен в скалите на известно разстояние от стръмния склон. Ала в южния край на местността Скока долината на потока се отваря внезапно и под краката зейва огромна пропаст, а склоновете на планината се покриват с чутовни канари и се издигат рязко към небесата. Роденият в с. Бяла краевед Стефан Джагаров описва местността приблизително със следните думи: „Панорамата кара човек да се възхищава от красотата на природата и едновременно с това да изпитва страхопочитание към силата й. Бездната сякаш те мами да се надвесиш към нея, а от реката се носи силно бучене, от което не се чува нищо друго. От гледката ти се завива свят, затова може да се наклониш спонтанно към пропастта и да паднеш във водите на реката“. В дъното на тази невероятна картина от хаотично разхвърляни скали и стелещи се под тях огромни сипеи с натрошени камънаци е и самият петнадесетметров водопад, чиято струя пада в широк до 50 м. в диаметър вир с незнайна за никого дълбочина. През 1949 г. младеж от бригадирите, които по онова време строели шосето за с. Градско, скочил от горната част на водопада към вира под него, но точно преди да достигне до водата си заклещил крака в една скала. А понеже мястото и до днес е недостъпно, извадили тялото му чак на третия ден след случката. Заради непристъпността на скалите над Скока, по време на Втората световна война в тях била една от първите землянки на местният партизански отряд Хаджи Димитър, начело на който бил известният сред тукашните жители Йонко Караджата. Основатели на тази чета били трима братя от сливенските села, които, докато все още били малко на брой, се криели някъде по скалите над водопада. Чак по-късно, когато отрядът се разрастнал, партизаните си направили голяма землянка в местността Бички дюзю /Бичен дюзю/, а после се преместили и по на юг в разположената в землището на с. Жълт бряг местност Чифлика.    

        Заради неестественият фантастичен вид на местността тя, разбира се, е свързана и с безброй легенди за скрито в нея хайдушко злато. Така например, наред с новия път, от другата страна на долината имало и едно тясно вървище, което водело от реката към скалистия връх над Скока и се наричало Бояджийската пътека. За нейното название в Бяла паланка разкачват, че там веднъж жители на селото срещнали някакъв човек, който в продължение на няколко дни събирал мъх от скалите над водопада. Когато го попитали какво точно прави, той отвърнал, че събира мъх, за да прави от него боя. Впоследствие обаче се оказало, че човекът бил иманяр и търсел скрито в местността хайдушко имане, а мъхът от скалите махал, за да търси по тях издълбани от разбойниците специални нишани. Над Скока имало и една пещера - Терзи кая /Шивашката скала/, свързана с известния в цяла България легендарен хайдутин Вълчан войвода, който нападнал керван край канарата Коджа таш, избил хората и конете и заровил заграбеното имане в близост до сегашното еленско с. Костел. Със съкровището той искал да откупи свободата на България от турския султан. Когато обаче това не станало, Вълчан решил да избяга в Унгария и наредил на едни терзии /шивачи/ да му ушият 72 чифта цивилни дрехи /за този случай в Унгария уж имало издадена дори и книга/. Шивачите изработвали дрехите близо 3 месеца в пещерата над Скока, а накрая Вълчан им платил с част от заграбеното злато. Когато работниците тръгнали да се връщат към полето, същите били нападнати от няколко маскирани лица, които започнали да ги заплашват със смърт и да ги разпитват къде са ходили. За тези хора в селото се предполага, че били от хайдутите на Вълчан и че с действията си искали да прикрият следите на четата.

        От всички иманярски истории за Скока най-интересна и широко разпространена е тази за козарчето Мурад Юсеин, вероятно защото такъв човек наистина е съществувал и мнозина от по-старите жители на селото все още го помнят. Веднъж като малък Мурад Юсеин се изкачил над водопада, за да помогне на едно заклещило се в скалите животно. Там детето намерило отворът на някаква пещера, който се виждал много трудно - можело да преминеш покрай него и пак да него забележиш. Според една версия, пещерата била облицована отвътре с плочки, а според друга, камъните във вътрешността й били слепени с восък. Овчарчето било от обикновено семейство, но се оказало много умно, защото, като се върнало вкъщи, първо разказало на роднините си за случката, а на сутринта, когато всички отишли да търсят пещерата над водопада, ги завело на съвсем друго място и така дупката останала скрита. По-късно момчето започнало да взима злато от пещерата, но не наведнъж, защото не било алчно, а малко по малко, само когато му потрябвало. Така семейството му, което иначе било много бедно, си построило лека-полека голяма къща. За пещерата над Скока местните разказват още и че била изкуствено изкопана, за да си заровят в нея златото някакви бежанци, които преминали по прохода и в двете посоки. Това пък е възможно да е станало по време и след Освободителната война, тъй като именно тогава първо турците побягнали по пътя от север на юг, а после, след подялбата на тукашните земи между Княжество България и Източна Румелия, и българите преминали по обратния път от юг на север. Според тези разкази, входът на пещерата бил зазидан, но по някаква причина един от камъните паднал и така дупката се открила. Сред местните се разказва и поверието, че на входът на пещерата била пролята нарочно животинска кръв, за да се запази с нея златото и, ако чужд човек намерел входът, да го сполетяло нещастие. Същото момченце Мурад Юсени разказвало в селото и че уж намерило пещерата по специфичен звук, който издавал някакъв закрепен за скалите над Скока звънец. Когато вятърът подухнел през долината в определена посока, звънецът издавал този звук и по него можело да се намери входът на пещерата. Други ориентири за нейното местонахождение били, че точно при изгрев слънце лъчите му огрявали дупката, както и че именно срещу нея имало китка с особен вид дървета, които не растели на нито едно друго място в цялата долина на Голямата река.

         Интересният казан с водопад Скока се пресича за около 5 мин., като по средата му се преминава през специално изсечена заради пътя скална порта /45 мин./. След нея се преодолява с остър завой на запад и сухият дол Баш алтъ /Точно отдолу/, наречен така защото се намира точно под скалата Коджа таш, след което се навлиза в същинската част на Стара планина, изпълнена с характерните за нея спокойни и овални контури. Зад водопада почвеното шосе продължава водоравно напред, докато коритото на реката се издига плавно нагоре, така че малко по малко те отново се приближават и скоро пак застават в близост един до друг. Металният парапет вляво на пътя изчезва, а близките склонове също се навеждат към реката и се покриват с гъсти гори, така че от тук на голямо разстояние напред гледките са вече рядкост. Изключение от това правило е панорамата на северозапад, накъдето изумяват с с високите си светли куполи канарите Кая /Скалата//789 м./, Чал кая /Скала сред пасище//920 м./ и Чаръ кая /Борова скала//960 м./, наподобяващи с издължените си островърхи темета на пейзаж от американската прерия. 10 мин. след Скока през гъстите гори на местността се пресича още един спускащ се от дясно безводен дол - Куру пелит /Сухият жълъд/, като от другата му страна се достига до т.нар. Първомайски мост /вероятно открит специално на тази дата/, по който Голямата река се пресича за първи път /55 мин./. След него се подминава оставаща в гората вляво пресъхнала чешма, а минута по-късно се излиза и на малка полянка, на която сега, също вляво, се вижда по-голямата и нова Абидова чешма /кръстена на строителят си Мехмед Абид/ с изобилно течаща от нея вода /60 мин./. Заради малката полянка, чешмата и близката река, както и заради лекото разширение на долината в тази й част, местността тук е особено подходяща за почивка и отмора.

        Веднага след голото място реката се пресича отново по втори мост, заради който местността е наречена именно по този начин - Двата моста. За този район в Бяла паланка разказват, че, като се обърнеш от двата моста назад в посока на селото, високо горе и на югоизток от пътя се виждал още един интересен скален феномен - Нишан кая /Белязаната скала/. Според местните, в миналото, като стигнеш до Двата моста и погледнеш назад към канарата, се забелязвал издълбан в нея иманярски нишан, представляващ голям колкото чиния часовник с резки като стрелки, който сочел 11.15. Сега камъните били обрасли с мъх и мястото вече не се виждало, но в миналото си личало доста добре, а точно под него в коритото на реката имало и още един по-голям камък, върху който бил издълбан друг белег, наподобяващ софра с лъжици. Мистерията със скалата се задълбочила и с това, че когато прокарвали пътя оттук през 1939 г., именно под това място уж открили златен часовник. От източната страна на реката до Нишан кая се издига друг голям и висок камък - Картал кая /Орловата скала/, а срещу него на запад са още и Кая /Скалата/, както и Ортала /Орта алан/ с едноимената крепост на темето си.  След Двата моста реката и построеният край нея черен път се завъртат почти на север и навлизат в много тясна и тъмна местност, наречена заради това Кара куз /Черната сянка/. Тук се подминават последователно подпорна стена до пътя и няколко водоскока на реката вляво, както и бетонно водохващане вдясно. 10 мин. след втория мост се преминава покрай виждаща се в скалите горе и вдясно пещера /или отвор на минна галерия/, която се намира в края на дълъг скален венец и към която от почвеното шосе води тясна пътека /70 мин./. На това място долината на реката се отваря за пореден път, а вляво и от другата й страна се появява продълговата поляна, към която от черния път водят широко разклонение, както и два моста - дървен и въжен. До единият от мостовете има и малка чешма, а на поляната се виждат още две по-големи каменни чешми, построени тук вероятно защото мястото се ползва за пикник. Точно над него от запад се спуска още един дълъг скален венец от светли канари, в горния край на който би трябвало да се намира вр. Чал кая.

          От поляната с чешмите напред долината завива отново в обичайната се северозападна посока, а пътят подминава водослива на Голямата река със спускащия се от запад поток Дам дере /Дол с кошари/. Тук по нов дървен мост се пресича още един страничен поток, слизащ този път от изток, като след 10 мин. се достига при остър завой до подпорна стена, намираща се в подножието на друга легендарна местност - Шан кая /в буквален превод Почитаната или Уважаваната скала//80 мин./. В Бяла паланка твърдят, че от Коджа таш до Шан кая водела пътека и че в пещерите край скалата често се криели хора. Веднъж в тази местност един говедар /или овчар/, докато бягал да отбие добитъка си, се спънал в някаква халка, която, като я дръпнал, се оказало, че е захваната за капак на дупка, пълна със злато. Човекът се изплаши и избягал, а по-късно уж се върнал да търси златото, но така и не могъл да го намери. Точно тогава в селото бил пуснат и слух, че Шан кая се обитава от зъл дух, за да не ходи никой на нея. Заради тази легенда, тукашните иманяри често търсели край Шан кая скрито злато, а навремето местният ходжа дори завел до скалата цяла група с мъже от селото, които изровили на това място черепи и кости и като ги видели, захвърлили инструментите си и се разбягали. За тези кости се предполага, че са на умрели овчари от близките къшли край Махмуд бунар или че са на заровените от Вълчан войвода майстори, които той наел да направят кладенец за укриване на златото му и които същият избил след изкопаване на съоръжението. Разказва се също, че веднъж край Коджа таш преминавал керван с 40 коня, натоварени със злато. Хайдутите обаче го нападнали, избили хората и животните и скрили златото точно на Шан кая. Доскоро там често идвали и местните миньори, които, въоръжени с кирки, лопати и миньорски лампи, разкопали и претърсили за злато всички пещери в околността.    

         От подножието на Шан кая пътят продължава да извива на северозапад покрай Голямата река, като първо преминава под стоящия вляво вр. Чаръ кая, чиито склонове са обхванати от гората Церака, а след това достига и до водослива със спускащия се също от ляво пълноводен поток Курдин /или Курдан/ дереси /Вълчи дол/. Към този водослив от върховете на планината се спускат и три особено красиви и дълги странични рида - Индже бурун /Тънък нос/ от изток и Аяч бурун /Дървен нос/ и Ялъ бурун /Мазен нос/ от запад. Тук долината пак се отваря, като край пътя се ширва още една равна и продълговата поляна. В нейния южен край се подминава бликащ извор вляво, а след това и бетонно водохващане вдясно, след което се достига при самотно дърво до разклон със стар и отдавна изоставен път, водещ на североизток към пасището Махмуд бунар /90 мин./. Местността тук се нарича Трите скока, вероятно заради някакви малки водоскоци на реката, които нито се виждат от пътя, нито пък са толкова съществени, че да трябва да им се обръща по-голямо внимание. Няколко минути след разклона друмът пресича по първия в долината масивен бетонен мост тесен поток, а 10 мин. по-късно достига и до още един дървен мост, по който преминава над най-големия приток на реката до този момент - Кешкек дере /100 мин./. В някои издания този страничен поток е наречен Булгурената река /Булгуреният дол/, макар точният превод да е Грухано /т.е. натрошено/ жито. В сайтът Топонимио обаче е предложено съвсем друго обяснение на сложната двукомпонентна дума кешкек /кишкеч/. Според публикуваната там статия на Моско Москов топонимът означава връх с твърда, корава и камениста почва. Интересно е също така да се отбележи, че в литературата се споменава и за калдъръмени останки от римски път, който някога извивал през долината на въпросното дере. Той обаче я пресича високо горе към изворите й в близост до главното било на планината, докато тук от съвременния нов друм към коритото й се отделя само тясна пътека, следваща Кешкек дере на север.

        Макар да е особено важно, мястото при водослива на Голямата река с Кешкек дере е доста невзрачно и се разнообразява само от разположена на водоравни пластове интересна група от скала, издигаща се вдясно от пътя. Покрай нея вървището описва два по-остри завоя и след още около 5 мин. достига до уникалния ловджийски заслон Чолакова чешма /105 мин./. Тук вляво от пътя малък участък от местността до Голямата река е заравнен и бетониран, като на него са разположени дървена маса и пейки. Вдясно до склона пък са построени голяма каменна чешма с дървени навес и още една пейка до нея, а над тях се вижда в гората и масивно бетонно водохващане. Отделно от това, по замазката на чешмата са издълбани имената на строителя Хасан Чолаков от Бяла паланка, както и няколко специфични ловни сцени. Покрай заслона пътят продължава да се изкачва плавно на северозапад, подминава още една чешма, оставаща вляво и от другата страна на реката, и след по-малко от 5 мин. се раздвоява /110 мин./. При разклона десният край на друма се завърта в югоизточна посока и със стръмно изкачване се насочва наобратно към коритото на Кешкек дере и пасището Махмуд бунар, докато левият продължава плавно да извива на северозапад. Оттук към вр. Чумерна се следват левият край на почвеното шосе и долината на Голямата река, от другата страна на която се появяват останки от още един черен път, изоставен много отдавна. От разклона на северозапад се достига скоро и до едно особено тясно, глухо, тъмно и усойно място, в което вдясно и над пътя се виждат извор и разположени под него пет бетонни водохващания /115 мин./. Тук друмът преминава между няколко по-големи скали, извива по-рязко на още два-три места, за да ги заобиколи, и след 10 мин. навлиза в ново долинно разширение, при водослива на Голямата река със спускащ се от запад пълноводен безименен поток /125 мин./.

        От тясното и усойно място при бетонните водохващания пътят изведнъж излиза при водослива на разположена вдясно и заобиколена с вековни буки малка и равна слънчева поляна, в средата на която са построени висок дървен заслон и каменна чешма, заобиколени с дървена ограда. Вляво до потока пък се вижда масивна бетонна преграда над Голямата река, която е образувала неголям вир, както и дървен мост с перила и масивни каменни основи, по който разклон на пътя се прехвърля от другата страна на водослива. Дали заради отдалечеността от селото и самотността на поляната, или по някаква друга причина, но на местността тук й е дадено шеговитото наименование Робинзон. От нея към крайната цел на маршрута се продължава по десния край на пътя отново на северозапад, като се навлиза във вековните букови лесове, съставляващи най-южния край на огромната и покриващата цялото главно било на планината в тази му част Тъмна гора. През буките и покрай Голямата река по пътя се подминават в абсолютно права линия напред изоставен дървен мост вляво, както и дълъг тухлен обор вдясно, като след 10 мин. се достига до още една голяма каменна чешма, изградена от местни лесовъди /135 мин./. Мястото се намира приблизително при важния водослив на двата начални притока на Голямата река - Дерне кишиак /Правата река/ и Ири дере /Кривата река/, като от тук през клоните на дърветата се вижда и голямата сграда, построена точно между техните корита. При чешмата пътят се отклонява леко вдясно, продължава покрай Кривата река, подминава още един продълговат тухлен обор с разклон към него и след няколко минути извежда до широк дървен мост над Кривата река в местността Изгорелия мотор /140 мин./. Тук шосето отново се раздвоява, затова от мястото към вр. Чумерна може да се продължи по два начина - по извиващият на север по долината на Кривата река десен край на друма към главното било на планината, както и по лявото му разклонение, следващо на запад долината на Правата река. От двата варианта по-пряк е този по Правата река, затова тук Кривата река се пресича по моста.

          От южната страна на Кривата река, и точно при водослива й с Правата, се достига до изключително красивата, тиха и романтична поляна Бичен дюзю /или Бички дюзю//Равният трион/, чието име показва съвсем ясно показва какво точно е имало тук в миналото - трион за бичене /рязане/ на дървени трупи, свличани до местността от изобилстващите с този материал близки букови гори /145 мин./. В древността до тук вероятно е достигало и споменатото римско разклонение на главния проходен път, което от Мухмуд бунар се спускало към водослива през седловина Талпа гедик /Проход Отрязаното дърво/. Наименованието на тази местност пък е още едно доказателство, че доскоро тук били рязани дървета, като точно край нея е и запазената калдъръмена част от стария римския път, която е с дължина от около 300 м. и е насочена на запад от седловината в посока на вр. Чумерна. Заради отдалечеността на Бичен дюзю, по време на Втората световна война край него местните партизани си построили землянка, която доскоро се виждала в гората край водослива. По-късно тук била издигната голямата и понастоящем вече изоставена сграда на местното лесничейство, която се ползвала като горски пункт, контролиращ сечта в околните гори. Пред входа на изоставената сграда на горското пътят описва остър завой, прехвърля се през поляната от долината на Кривата река в тази на Правата и продължава през нея в западна посока. Натам се върви още около 5 мин. до достигане на Ловна хижа Бички дюзю - висока двуетажна къща в отлично състояние и с много модерен дизайн /150 мин./. Тук завършва първата по-разнообразна и по-лесна част от маршрута, като до този момент по нея са преодолени около две трети от цялото разстояние, но едва 450 м. от височината. Над ловната хижа остава да се извърви и втората същинска част от изкачването на вр. Чумерна, която по своята структура е точно обратна на първата - късо разстояние, но затова пък изпълнено с изключително стръмен терен.

         От Бички дюзю се продължава покрай Правата река на запад, като тук си личи най-добре защо потокът е наречен именно така. По долината му се навлиза в абсолютно права линия напред в нов участък от споменатата Тъмна гора, която заема огромна площ от вр. Чумерна до прохода Вратник, обхващайки както главното било на планината, така и райони от южните и северните му склонове. Местността пък, разположена непосредствено над ловната хижа, се нарича Синия бряг заради сивкавите оттенъци на водите на реката, като от нея нагоре чак до върха на Балкана топонимията е вече изцяло българска. В този участък от маршрута се напредва много бързо покрай Правата река, подминават се мост вляво, както и няколко отклонения от главния път, и след 20 мин. се достига до малката Партизанска поляна /170 мин./. От това място се открива за първи път от началото на прехода панорамата и към самия вр. Чумерна, на темето на който се вижда високата бетонна сграда на военните. Веднага си проличава обаче и разликата във височината с крайната цел, като денивелацията до нея е около 500 м. Вижда се също и теренът до върха, който е покрит изцяло с гъсти лесове, напълно оправдаващи наименование на обхващащата ги Тъмна гора. Освен всичко друго, над Партизанската поляна започва и по-стръмно изкачване, като пътят постоянно се свива и започва да криволичи, а теренът под краката се изпълва с хлъзгави и неприятни за вървене заоблени речни камъни. По него над Партизанската поляна се подминава първо изоставена дървена барака вдясно, след което се достига и до важен троен разклон при дървен мост вляво /180 мин./. Районът тук е кръстен от местните лесничеи с името Пети отдел /или Пети участък/, тъй като, от една страна, е обозначен точно така на техните карти, а от друга страна, в околността липсват каквито и да било други по-съществени знаци или ориентири, освен гъсти гори и маловодни потоци. От това място към върха може да се продължи в три варианта - вляво по моста и оттам със следване на югозапад на най-пълноводния приток на Правата река, по разклона вдясно и на северозапад към главното било на планината, или право напред и нагоре към очертаващия се между дърветата профил на вр. Чумерна.

         Ако при тройния разклон се избере средният път, тогава по него се продължава с по-стръмно изкачване през опороен дол в запад-югозападна посока. Тук през гъсти, тъмни и трудни за ориентация гори се подминават няколко кръстовища с второстепенни трупчийски отклонения, като след тях друмът леко се завърта на югозапад. В тази участък вървището се издига много бързо нагоре и скоро достига до по-разредена гора, от която се откриват гледки назад към главното било на планината, долината на Правата река и дългия страничен рид Кираз аак баши. За сметка на това, теренът нагоре става толкова стръмен, че опороеното трасе на пътя се изгубва постепенно в ровини и в море от паднали листа. Така се върви цели 40 мин., като при това се преодоляват и няколкостотин метра височина, докато най-накрая се достига при характерно с прекрасната си панорама сечище до свършекът на това, което би трябвало да бъде нормален черен път /220 мин./. Оттук неговите останки завиват водоравно на юг, докато към вр. Чумерна се отделя тясна и стръмна, но пряка пътека. Понеже върхът е вече съвсем близо, към него се продължава с все същото стръмно изкачване на югозапад по пряката пътека, като се пресичат и последните все още неизсечени участъци от Тъмната гора. През тях пътеката извива на серпентини, разширява се постепенно и, следвайки билото на къс страничен рид, достига след 30 мин. до изобилен извор /250 мин./. Това е същият онзи източник на вода на изток от вр. Чумерна, за който споменават в хайдушките си спомени няколко от най-прочутите ни войводи и който дава началото на поток, хванат в известната на всички туристи каменни чешма край пътеката на главното било на планината. Оттук се продължава вече по-плавно на югозапад, като 10 мин. по-късно се достига в края на гората до основния гребен на Балкана и до трасираната по него туристическа пътека Ком-Емине /КЕ//260 мин./. След излизането на разположената край върха Чумерненска поляна се пресича пояс от гъста хвойна, като през него се достига след около 20 мин. и до крайната цел на маршрута /280 мин./. Денивелацията от местността Бичен дюзю до вр. Чумерна е 650 м. 

                                                    От началото на с. Бяла паланка към вр. Коджа таш                                          

 От водослива на Голямата и Малката реки на северозапад към вр. Коджа таш

 Шосето от последните къщи на селото към местностите Инкозлар и Клисе дюзю

 Инкозлар, Клисе дюзю и Хак таш 

От местноста Кирезлика на семерозапад към скалистия връх над водопад Скока

 С увеличение към изсечения в скалите над Голямата река черен път

 Интересни скали над пътя преди да се достигне до водопад Скока

От пътя назад към с. Бяла паланка. Виждат се многобройните извивки на Голямата река.

Скалите над водопад Скока 

 От пътя към Голямата река и гигантските сипеи с натрошени скали над нея

Пътят между Коджа таш и водопад Скока

 Водопад Скока и скалите край него

 От пътя назад към долната част на местността Скока 

Каменната порта над водопад Скока  

Бездната под краката при скалната порта и Скока

Над Скока пътят и Голямата река завиват отново на северозапад 

 Скалната порта над водопада

Сипеите по западните склонове над Голямата река 

 Част от скалния венец над водопад Скока

 От водопада на северозапад към вр. Кая 

 След водопада пътят и реката започват постоянно да лъкатушат в посока на вр. Чал кая 

Панорамата от Скока назад 

Най-скалистата и дълбока част от долината на Голямата река 

 Първата от двете чешми в местността Двете чешми

 Абидовата чешма 

Местността Двата моста 

 Кътчето за отдих под Картал кая

  Един от двата моста, по които може да се премине на другия бряг на реката

 Нов мост при разклон на пътя в подножието на Шан кая

 Разклонът със стария път за Махмуд бунар

Мястото на разклона е при малка поляна със самотно дърво

  Интересни скали край пътя преди водослива на Голямата река с Кешкек дере

 Кът за отдих след водослива с Кешкек дере

Ловджийската чешма след водослива с Кешкек дере

 Част от украсата на чешмата

 Разклонът с новия път за Махмуд бунар 

 Заслонът с чешмата в местността Робинзон

Мостът над Голямата река в местността Робинзон

Разклонът в местността Робинзон

 Построената от местни лесовъди чешма между Робинзон и Бичкен дюзю 

Долинното разширение в Бичен /Бички/ дюзю при водослива на Правата с Кривата реки 

 Изоставеният горски пункт в местността Бичкен дюзю

 При горският пункт се преминава от долината на Кривата в тази на Правата реки

 Новата ловна хижа Бяла паланка в долината на Правата река

 Прав участък от пътя в местността Синия бряг

От Партизанска поляна на запад и нагоре към вр. Чумерна

 С увеличение към темето на вр. Чумерна

 Свилият се до тясно вървище черен път в местността Пети отдел /Пети участък/

 Краят на черния път преди да се достигне до главтото било на планината

 Панорамата на юг към рида Кираз аак баши

 Разклонът между черния път и пряката пътека за върха

От пътеката назад към долината на Правата река

Табела с надпис "Приятно пътуване" при достигане до главното било на планината 

Излизането от Тъмната гора под темето на вр. Чумерна 

На връх Чумерна

 Профил на маршрута