33.3. с. Селце-седловина Хайдушки преслап 1-вр. Панагюра-крепост Калаянка-с. Борущица /махала Държавен/

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(0 гласа)

33.3. с. Селце-седловина Хайдушки преслап 1-вр. Панагюра-крепост Калаянка-с. Борущица /махала Държавен/ - качване

Денивелация - 650 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 16.4 км.

Немаркиран

2015 10 15 094622

Изтегли: GPS-трак

Селце се намира в средата на гигантски масив от гъсти гори, който обхваща по-голямата част от Тревненската планина и заобикаля селището от всичките му страни. Заради необятните простори с буйна растителност край селото, землището му изобилства с огромен брой силвоними от всякакъв характер /силвоним - от латинската дума силва - гора, т.е. топоними, свързани с гора/, като, например, връх Дренака /960 м./ на югозапад, връх Габрака /998 м./ на северозапад, връх Елата /1208 м./ на североизток и връх Еловска могила /1163 м./ на югоизток. Местности край Селце, чиито имена произлизат от различните видове дървета в околността, са още и Върбаница, Черешата, Бреста /Бряста/, Крушата, Габрьо, Дулята /Дюлята/, Дренашката могила, Осена /Големия, Малкия и Средния/, Горнака /Горунака/, Елака, Елаците, Еловица, Еловска река, Еловска поляна, Сред Елака, Трепетлика, Трепетлашки уши, Лещака, Сведената букачка /Сведената гора/ и Синята кория. Други наименования пък, които са също свъзрани с гъстите лесове край селището и идват от местоположението им, техният външен вид, или от човешки и природни дейности в тях, са Бичкийната, Топоришка поляна, Горела /Малък, Голям, Среден и Стръмен/, Пожарака, Кладни дял, Кладнидялска река, Усойната /Чифлишка, Купенска, Кладниделска/ и т.н. В описаните до тук маршрути на север, юг и запад от селото вече стана дума за неизбродимите гори в тази част на планината и за скритите дълбоко в тях останки от антични пътища и от руини на древни крепости. Същото е положението и на изток от Селце в посока на съседното село Борущица - девствени лесове, потънали в буйна растителност трасета на стари римски друмища и зидове на загадъчни отбранителни съоръжения. Макар районът на селището да бил покрит още от памтивека с гъсти шубраци, в древността околностите му били използвани за прокарването през тях на две от основните трасета на най-популярния презбалкански път - Мъглижкия /Дъбовския/ проход. С цел заобикаляне на стоящата на север от Мъглиж непроходима Мъглижка клисура, над града пътят бил трасиран по билата на вододелните ридове на Мъглижката /Селчанската/ река. След преодоляването на клисурата построеният по билото на западния вододел на реката друм се спускал до коритото й при мястото, на което днес е построено с. Селце. От него вървището се насочвало на североизток, изкачвало се до билото на източния вододел на реката и при възловата седловита Хайдушки преслап 1 /Варниците/ се събирало с другото трасе на прохода. Както се полагало в миналото на такива важни пътища, край тях тогава били изградени и съответните крепости, които да ги опазват. В наши дни, западното разклонение на Мъглижкия проход е все още доста добре запазено и по него може да се осъществи преход от Селце към близкото с. Борущица, като при това се пресекат част от гъстите гори в района и се посетят, при добро желание, и руините на най-големите крепости в него.

Маршрутът към с. Борущица започва от южния край на Селце, при бетонен мост, разположен край водослива на Селчанската река с десния й приток река Чифлишки дол. Понастоящем от това място водят началото си няколко добре маркирани пътеки, като на оградата на най-близката къща е поставена и дървена табелка, насочваща туристите в източна посока именно към с. Борущица. Тук, обаче, трябва да се отвори веднага една скоба и да се каже, че табелката сочи да се поеме към Борущица точно по старото западно трасе на Мъглижкия проход, което в границите на с. Селце е отдавна изоставено. Заради малобройното население на селището, в наши дни улицата, която се насочва на изток от моста, е покрита с висока до два метра растителност и с бодливи храсти, правещи преминаването по нея абсолютно невъзможно. Това налага оттук към Борущица да се поеме първоначално в североизточна посока, като натам след около 5 мин. се подминава оставаща вдясно чешма, а по-нагоре се достига и до площад, вдясно от който се вижда селския хоремаг. Днес оттук започва още една туристическа пътека, която е белязана с бяло-жълти цветове и която води на югоизток към другото най-близко селище в тази затънтена планинска покрайнина - Радунци. От площада на Селце към Борущица се продължава покрай маркировката в югоизточна посока, като се подминава още една чешма и след още около 5 мин. се достига пак до старото западно трасе на Мъглижкия проход, извиващо в близост до последните къщи на селото /10 мин. след началото/. Понеже е вече над Селце, местността тук се отличава с добрата си панорамност, както напред по трасето на прохода в посока на извисяващото се на североизток теме на острия връх Пеновото /990 м./, така и назад към селището и към по-ниските южни склонове от долината на Селчанската река.

Приблизително на това място през далечната 1866 г. английският геолог Артър Ленокс се натъкнал на залежи от черни въглища /останки от някогашните още по-буйни селчански гори/, подробно описани през 1870 г. и от австрийският изследовател Фердинанд фон Хохщетер. Според преминалият през 1872 г. през Селце пътешественик Феликс Каниц /наричан Балканският Колумб/ това била изобщо първата, станала известна на света, въглищна формация по южните склонове на Стара планина, както и първата такава в цялата европейска част на тогавашната Османска империя. Нито един от учените обаче не разбрал, че край селото било разкрито само оскъдното начало на излючително богат въглищен пласт, разположен предимно от северната страна на планината в района на сегашния град Плачковци. По времето, когато тези първи западноевропейски изследователи преминали през Селце, граничещата със селището гора била изкоренена, а открилите се ливади били терасирани и разделени на малки имоти. В наши дни и това място е отдавна изоставено и се е покрило с високи треви, като при него жълтата маркировка трябва да бъде изоставена. Оттук към с. Борущица се продължава на североизток по старото трасе на Мъглижкия проход /наричано в този участък от местните Борущенският път, Суварака и Кавалерийският път/, което е в отлично състояние чак до билото на източния вододел на Селчанската река. Освен въглищните пластове, посетилият Селце австриец Феликс Каниц описал с подробности и „диво-романтичните“, както той ги определя, гледки, които се откривали по онова време на запад от оголените ливади в края на селото, към най-високите върхове в тази посока - Саръяр, Дюдюкче и Купените. Същият автор, между другото, нарича прохода Топоришка поляна по името на една малка седловина в неговия най-горен край. В наши дни, изгледът оттук е съвсем различен, защото всичко наоколо е покрито с висока, дива и буйна растителност.

Веднага след края на селото Борущенският път навлиза в гъсти гори от дъб и бук, които скриват всякакви гледки. През лесовете вървището първоначално се спуска до плиткото корито на река Зимнишки дол, която разделя страничните ридове Дупник на запад /наречен е така, заради една скала с дупки в горния му край/ от Карагьол на изток /името идва от издълбана от селчани вада в местността за напояване на близките до селото градини/. Достигайки до потока, друмът плавно започва да набира покрай него все по-голяма височина, насочвайки се към тесния процеп, разделящ двата хребета. Вече вътре в процепа, и 15 мин. след напускането на бяло-жълтата маркировка, пътят достига, през изплетен от короните на дърветата сумрачен тунел, до разклон в местността Могилките, при който реката се пресича по брод /25 мин. общо/. На това място вървището се раздвоява, като дясното му разклонение се насочва по склоновете на рида Карагьол на изток към оголените от гори местности Мандрата, Орташките ниви и Крушата, а левият му край следва плътно на североизток долината на Зимнишкия дол. Оттук към с. Борущица трябва да се продължи по по-широкият ляв край на друма, който, покрай коритото на реката и по нейния десен долинен склон, заобикаля по права линия напред скритите в горите на запад скала Дупник, вр. Пеновото и местност Пожарака, както и оставащият на изток водослив на Зимнишкия дол с десния му приток река Панагюра. От тази местност се продължава покрай долината на Панагюра отново на североизток, като 15 мин. след първото преминаване през Зимнишкия дол се пресичат по брод и водите на страничния му приток /40 мин./. Тук пътят описва къс S-образен завой, за да набере по-голяма височина, издига се над коритото на Панагюра и след още около 20 мин. достига отново до реката, като преминава през нея за втори път по брод /60 мин./. При пресичането на потока се подминава дървен заслон в добро състояние, а веднага след него се стъпва и на съседния страничен рид Кашана /Къшана/, където се излиза за кратко от горите в средата на заоблената седловина Кашана /от турското кашан - пикаене на добитъка/.

Наименованието на изпълнената с изоставени ниви местност Кашана показва, че при нея завършва първата част от стръмния преход към билото на източния вододел на Селчанската река. Въпреки че пътят изкачва планината постепенно и по диагонал, от Селце до тук са преодолени неусетно около 300 м. височина. Заради оголеният участък край превала, Кашана е и първото място над селото, от което се откриват по-всеобхватни гледки, като те са предимно вляво към долината на Селчанската река и отсрещния й западен вододел, забулен от край до край с гъсти и стари широколистни дъбрави. Седловината е своебразен междинен превал при изкачването към билото на източния вододел на реката, като тук пътят отново се разделя на две. При Кашана левият му край пресича местността в северна посока и се спуска от другата й страна, докато десният, по който се и продължава към с. Борущица, завива на изток. Натам друмът се изкачва стръмно покрай потока Панагюра и в близост до разклон пресича коритото му за трети път по брод, като това става при водослива на реката с притока й Бреста /Бряста/ и в подножието на тънкия рид Средока, който разделя долините им /70 мин./. В тази част на планината, както пише Феликс Каниц, „се забелязва постоянна смяна на формациите и впечатленията от местността“. Колкото по-нагоре се отива, толкова по-стръмен и скалист става планинският склон. Долината на р. Панагюра постепенно остава далеч зад гърба, а ниските и гъсти дъбови гори се заменят с по-нарядко разположените помежду си иглолистни и букови дървета, от пролуките между които се откриват впечатляващи гледки. Стъпка след стъпка пътят отново завива на североизток, достига до долината на друг пълноводен поток - Ойкови азмаци /от съкратеното българско име Милойка и турската дума азмак - мочурище/, и покрай него се насочва към очертаващата се вече пред погледа дълбока седловина Хайдушки преслап 1. Тя е разположена между облите и плътно скрити с гъста зеленина връхчета Кланите кадъни /1230 м./ и Малкия Панагюр /1234 м./, като, между двете им могили, и 30 мин. след последното пресичане на потока Панагюра, пътят достига до ниското място, до билото на източния вододел на Селчанската река и до второто трасе на Мъглижкия проход /100 мин./. Разликата във височината между тази местност и Кашана е около 200 м.

В маршрут 32.2 е написано почти всичко известно за седловина Хайдушкият преслап /Варниците/ и за индексът й 1. По-важното в случая тук е, че при нея се събират всички пътища от околността, включително двете трасета на античния Мъглижки проход, едно по-ново вървище, идващо откъм гр. Мъглиж, както и още един нов друм, който достига до това място откъм с. Борущица и продължава на запад от седловината към долината на Селчанската река. Вододелният рид, на билото на който се намира Хайдушкия преслап, отделя една от друга долините на Мъглижката /Селчанската/ и Борущенската /Поповската/ реки, като наименованието на последната показва, че едноименното с. Борущица се намира някъде в близост до коритото й. Това означава, че от седловината към крайната цел на маршрута може да се продължи с директно спускане от другата страна на рида в източна посока. Така, обаче, ще се подминат най-високите върхове в района - Малкия Панагюр /1234 м./, Панагюра /1330 м./ и Калаянка /1238 м./, голяма част от прокараното по билото на вододела антично трасе на Мъглижкия проход и изключително интересните крепости, които са изградени по него. Поради тези причини, оттук към с. Борущица е най-добре да се продължи на югоизток по древното трасе на пътя, като в тази посока се изкачат споменатите върхове и се разгледат построените край тях древни крепости.

От Хайдушки преслап 1 към с. Борущица се продължава на югоизток, като се следват билото на вододела между Селчанската и Борущенската реки и построеният върху него античен римски Мъглижки проход. В началото си старият път се изкачва стръмно нагоре, подминава темето на оставащия вдясно вр. Малкия Панагюр и, като пресича напред поредните гъсти гори в едноименната местност Малкия Панагюр, достига след около 10 мин. до равната и плитка седловина с по-високия вр. Панагюра /110 мин./. Районът наоколо e все още покрит с гъсти и тъмни лесове, така, както e и от Селце до Хайдушкия преслап. За съжаление, в момента и тук е започнала интензивна сеч, която е унищожила част от горите, а заедно с тях и трасето на стария друм. От това място до темето на вр. Панагюра следва изкачване по тясна козя пътечка, която преминава през труден за преодоляване терен, покрит с реки от камънаци и с гъсти смесени шубраци. Личи си, обаче, че местността е обрасла едва напоследък и че доскоро е била съвсем гола, като това се потвърждава след около 15 мин., когато се достига до широкото и равно теме на Панагюра, на което се забелязват останките на малка крепост /125 мин./. В литературата твърдината е определена като наблюдателна кула, издигната на южните склонове на върха. Тя, обаче, се намира на самото му теме, а разположението й точно тук потвърждава, че в древността околностите на Панагюра са били напълно открити. Върхът е най-високото място по маршрута, като от него до с. Борущица непрекъснато се слиза. От Панагюра към крайната цел се продължава по същата тясна и крива пътека на югоизток, като се пресича сравнително равната и покрита само с нисък, гъст и тънък буков подраст местност Големия Панагюр, през която се следва отново главното било на вододела. Отклонението от него пък е абсолютно невъзможно, заради стръмнината от лявата страна на пътеката, която има пропастен характер. По-надолу в близост до с. Радунци тази силно наклонена на изток към Борущенската река местност носи наименованието Урвата.

След вр. Панагюра за кратко време се изминава голямо разстояние по гребена на рида, като след 10 мин. се преминава последователно покрай три отделни групи от по-високи скали /135 мин./. Между тях пътеката пресича и малка поляна, покрита с плътен слой от златисти треви. Под нея следва по-стръмно спускане, като пътеката постепенно се разширява, вкопава се надълбоко в склона и след още около 10 мин. достига до първата от двете деми /преградни крепости/ в околността /145 мин./. Твърдината е сравнително ниска и къса, и е обърната с фронт на север, което, според специалистите, означава, че е строена най-вероятно по времето на византийския император Юстиниан I Велики /483-565 г./. На юг от нея, обаче, се достига отново до запазена част от римския път, като по трасето му се подминават първо останките от масивна подпорна стена, а след нови 10 мин. се достига и до издигащите се все още на около метър над земята руини на най-голямата крепост в тази част на планината - Калаянка /155 мин./. Нейното наименование, размерите й, както и стените й, обърнати с фронт на юг, дават основание да се предположи, че твърдината е българска и че е построена по времето на цар Калоян /1197-2007 г./. Крепостта е с приблизителна дължина от около 90 м. и е изградена на най-тясното място по билото на вододела, а стените й са поставени умишлено напречно на стария път, така че, заедно със стръмните склонове от двете им страни, да затварят напълно трасето му. В литературата за тази дема също се среща известно несъответствие, което се изразява в това, че крепостта уж била издигната от южната страна на едноименния връх, докато тя всъщност е на север от него.

От твърдината Калаянка към с. Борущица се продължава отново по билото на вододела в югоизточна посока, като се пресича равна, дълга и плитка седловина, и след около 5 мин. се достига до темето на вр. Калаянка /160 мин./. Неговата глава е обрасла само наполовина, затова от най-високата му част се открива впечатляваща панорама на юг към продължението на вододелния рид. В тази посока, и докъдето погледът достига, се ширят безкрайни ливади, заели цялата средна част от билото на хребета. Не стига това, ами в тази му част гребенът на рида е и по-нисък, което позволява на погледът да достигне доста надалеч, чак до коритото на Борущенската река и до най-високите върхове над гр. Мъглиж - Мал тепе, Остра могила, Стефанча и Кръстилча. Туристите наричат голата местност край темето на върха обикновено с имената Калоянка, Калаянка или Калаенка. Тя обаче е разделена на две - на изток е покрита с характерните за района гъсти гори, които са част от землището на с. Борущица и които се наричат от местните Калоянска усойна. Другата част пък, която се простира на запад и на юг от върха, представлява обрасли с високи треви обширна поляни, които попадат в селчанското землище и които са известни на тамошните жители с името Селските ливади. Точно с тези поляни са свързани и няколко широко разпространенени във всички селища в околността легенди, най-популярната сред които гласи, че през 1205 г. в местността лагерувал с армията си цар Калоян при похода му срещу кръстоносците на латинския император Балдуин Фландърски. С този вариант на легендата е свързана и издълбакана като седло скала Побития камък /или Пробития камък/, която се намира в западния край на поляните и на която уж седял самият цар Калоян, наблюдавайки от нея преминаването на българските войски по трасето на Мъглижкия проход. Според втора версия на легендата на камъка седял Крали Марко, който пренесъл скалата-седло до тук от друго място, за да се полюбува от по-високо на околните гледки. Трето предание пък свързва местността с живялата в нея по време на византийското робство българка Яна, която гърците уж наричали Кала Яна /Хубавата Яна/. Местните краеведи обаче са на мнение, че наименованието на поляните идва от бялата, като калай, почва в техния западен край. В по-близкото минало в местността била разположена голяма мандра, а пастирите от околните селища водели тук добитъка си, не само за да пасе гъстата и сочна трева, но и за да пие вода от бликащите в района изобилни извори.

С достигането на Калаянка са изкачени всички по-високи върхове в околността и са посетени най-големите и интересни крепости в нея, затова директното спускане към с. Борущица вече може да започне. За целта, билото на вододела се напуска, като от върха се продължава без път и пътека с равен ход на юг през поляните, за да се използва цялото им голо пространство и да се достигне до широк черен път, водещ в обратната североизточна посока към крайната цел на маршрута. Направо през тревите, и след около 15 мин., се достига до края на пасището в местността Синилника /в нея се среща синьото цвете синилка/, където се слиза до плиткото корито на потока Капсянски дол /от турската дума капиш - грабеж//175 мин./. При него се достига до споменатият черен друм, по трасето на който се продължава първоначално на изток към дългият и тесен страничен рид Крачоля и извисяващият се в горната му част едноименен връх Крачоля /1190 м./. Вървището заобикаля местността Калаянка водоравно от юг по границата между поляните вляво и гъстите гори вдясно и след около 20 мин. достига до новооткрито сечище под темето на вр. Крачоля /195 мин./. Въпреки започналата наскоро сеч, местността тук е все още изключително красива и панорамна, а местните я наричат Сърнен припек. От нея се откриват прекрасни гледки чак до намиращото се доста далеч на изток корито на Борущенската река и отсрещния й вододел, по гребена на който извива основното трасе на Дъбовския проход. На това място пътят се раздвоява, като десният му край се спуска по стръмното и дълго било на рида Крачоля на югоизток към долината на Борущенската река и с. Радунци. От това място към с. Борущица се продължава по левия край на друма, който също се спуска доста стръмно, но на североизток. По него се навлиза веднага в особено гъсти и тъмни смесени гори, които се следват през почти цялото време до достигането на крайната цел на маршрута.

През поляните на Сърнения припек пътят заобикаля вр. Крачоля от юг и от изток, навлиза в девствените гори на Калаянската усойна, описва през тях къс и остър S-образен завой за да се преодолее за кратко време по-голяма височина и, като подминава още едно ново сечище и няколко второстепенни отбивки от него, достига след около 20 мин. до склоновете на друг страничен рид - Дренов рът /205 мин./. По него вървището също описва няколко по-остри завоя, като подминава от запад оставащия в изключително гъстите гори вдясно овраг Падините. Пак тук, но от лявата западна страна на пътя, и някъде над трасето му, се е скрила в лесовете продълговатата гола местност Златьовица, която се състои от три отделни поляни - Голяма /Горна/, Малка и Средна Златьовица. Понеже през дърветата не се вижда нищо, в тази част от маршрута на пътника му остава само да следи коя след коя местност следва, като гледа за това на картата. От това място напред чрез пореден остър вираж пътят първо пресича два пълноводни потока, след които стъпва на тънкия рид Гъбракя. По него се описва дъга с отвор на запад, преминава се през още един пълноводен поток и от другата му страна се достига до ридът Широката рътлина. Още в началото на този хребет, и около 40 мин. след достигането до Дренов рът, се излиза от горите в края на оголената от сеч просторна поляна Бондьовия припек /245 мин./. Оттук изведнъж пред погледа се отваря прелестна панорама на изток към долината на Борущенската река, в дъното на която се съзират за първи път и къщите на с. Борущица, разположени зад висока радио-телевизионна антена. На север пък пред погледа се е разпрострял дългият рид Ръта, под който се намира и най-близката до Бондьовия припек махала на селото - Държавен /Чифлика/. Веднага след излизането от гъстите шубраци друмът се раздвоява, като десният му край се спуска стръмно към Борущенската река и главната част от селището, докато левият продължава на север към махала Държавен. От това място е най-добре да се продължи на север по по-плавно спускащият се ляв край на пътя, който заобикаля под темето му от изток и от север облия връх Могилата /981 м./, спускайки се по права линия покрай него към коритото на река Извора /Чифлишка река/. В посока на долината й се преминава през изоставени овощни градини, стъпва се на късия Попов рът и, като се завива постепенно на северозапад през местноста Ряпата, се слиза за около 10 мин. до опнат над потока дървен мост /255 мин./. Веднага след преминаването по него над реката се навлиза и в махала Държавен, която се състои от около двайсетина къщи. Денивелацията от вр. Панагюра до края на маршрута е около 500 м.