35.1. с. Сливито-Дъскарска река-махала Торбаляците-вр. Турлата-вр. Камъка

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

35.1. с. Сливито-Дъскарска река-махала Торбаляците-вр. Турлата-вр. Камъка - качване

Денивелация - 550 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 8 км.

Немаркиран

2015 10 09 092935

Изтегли: GPS-трак

Село Сливито

Село Сливито се е скрило надълбоко в гъстите гористи пазви на хълмистата географска област Кованлък, разположена по южните склонове на Централна Стара планина на границата между Мъглижкия и Твърдишкия балкан. Селището е застроено край коритото на едноименната Сливитовска река на няколко километра на север от тесния й пролом, наречен Ветренско дефиле, а край махалите му някога преминавали трасетата на два важни и често използвани в миналото презбалкански прохода - Лаханлийски /Ветренски/ и Яйканлийски /Дъбовски/. Археологическата картина край Сливито е сравнително бедна, като, освен споменатите главни друмища, край населеното място са открити още и следите на крепостите, които са ги пазели, останките от старо селище в местността Прогорня, руините на черковището Стого Илия, което се намирало по пътя за съседното село Яворовец, както и няколко древни каменни оброка в местностите Силгир, Кръста, Голямата Квачка, Турлата, Циганско лозе и Белчова поляна. Кога възникнало най-старото село в района не е известно, но, според езиковеда д-р Цанка Константинова, по част от географската номенклатура в околността можело да се съди за това, че Сливито съществувало още по време на Средновековието, тъй като край него се срещат имена със старинните добавките -ица и -ец, като Аличенца, Аршинковец, Гарванца, Гинджуровец, Дебелец, Каманливец, Прешницата, Свинарницата и Стойковец, с -jь, като Меча дупка и Мечи брод, с глаголна част, като Пикай кон, със старобългарско склонение, като Тънки рът, с наставка -ка, като Качулка и Студенка и т.н. За живот по време на Средновековието край Сливитовската река свидетелстват и топонимите Градището, Калето, Римският мост, Манастиря и Иванковата пътека, като от тях може да се направи и извода, че през цялото си съществуване с. Сливито било населено изключително с българи. Малкото на брой пък влашки и юрушки имена на местности край селището са свързани само с летуването на отделни групи пастири от тези двата етноса, отсядали със стадата си в близките до населеното място пасища.

Що се отнася до най-ранната история на Сливито, никой все още не е успял да се добере до по-подробна и детайлна информация за предишно населено място край Сливитовската река, нито пък за неговите първи обитатели. Сливитовци са запазили само откъслечни спомени за това, че към средата на турското робство зад разположения на запад вододел на реката съществувало голямото и богато село Поповци /днес село Яворовец/, което било унищожено от поробителите заради оказана от българското му население съпротива. След разорението на Поповци част от оцелелите му жители се прехвърлили през вододелния рид и основали край Сливитовската река ново селище, което, според същите спомени, било застроено край няколко сливови дървета на юг от сегашното населено място. Според едни точно от тези сливи уж произлязло и тогавашното първо наименование на новото село, наречено При сливите. Други, обаче, твърдят, че името му не било свързано с дървото слива, а с думата водослив и се отнасяло до сливането на близките Дъскарска, Тояганска и Ралевска реки, образуващи на територията на селището по-голямата и по-пълноводна от тях Сливитовска река. В съвременното Сливито се знаят още и местата на най-старата църква на селото, която била разположена в местността Стойковец, както и на двете му предишни гробища, които се намирали в местностите Стоката и Драганова круша. Преди да се построи църква в селището, жителите му, както и тези на по-близките до него малки колибарски махали, се черкували и правели курбан в местността Кръста, намираща се от южната страна на един от най-високите върхове в околността - Турлата /1015 м./. Според повечето изследователи на района в древността на темето този връх били разположени тракийско светилище и малка крепост, а днес там може да бъде видян и голям каменен оброк. В Сливито се разказва още и предание за легендарните жители на намиращата се на изток от селището местност Прогорня, които, според тукашните селяни, били къпинковци, т.е. хора с огромен ръст.

Веднага след появяването си с. Сливито започнало да се разраства бързо и на север, и на юг покрай коритото на едноименната река, като в него постепенно се обособили и се оформили три отделни махали - Тояганска в северния край, Халчак /от думата алчак - ниско място/ в средата и Новата махала в южния му край. Тройно, изглежда, било и наименованието на тогавашното селище, записано в турските регистри отпреди Освобождението като Сливито, Ирикли дере /Сливов дол/ и Кованлък /Пчелина/. Последният топоним, обаче, е очевидна грешка, дължаща се както на сливане с името на близкото село Пчелиново и с произлизащото от него название на цялата географска област, така и на обстоятелството, че след основаването си сегашното Сливито се превърнало в административно средище на района, обхващащо всички населени места в него. За това, че селото не се е наричало Кованлък говори и факта, че особеното турско наименование на областта не било възприето по принцип от местното българско население и никога не било използвано от него. След Освобождението част от сливитовските селяни напуснали вкупом планината и се настанили на по-плодородните места в Ахтополския край, а бившето им населено място западнало. Предишните му функции пък, на главно селище в областта Кованлък, били иззети първо от по-близкото село Димовци, а след това и от по-отдалечените Ветрен и Мъглиж. Така селото, обитавано някога от над 300 жители, се обезлюдило и се превърнало във вилна зона, в която понастоящем пребивават по официални данни от последното преброяване едва 12 души.

Характерно явление за българските планини са множеството изчезнали вече села и махали, посочването на които е от голямо значение за изясняване на историята на близките до останките им съвременни селища. Районът на Сливито не прави изключение от това явление, като в миналото за негови съставни части били обявени няколко забутани сред гъстите шубраци наоколо малки колибака - Дъскарито, Петровци, Ралевци и Торбаляците - днес отдавна изоставени и напуснати от почти всичките си жители /единствено махала Торбаляците се обитава все още от около 5-6 човека/. За Дъскарито, например, местните разказват, че било най-старото селище в околността, като двайсетте му къщи били наричани още и Горната махала, тъй като се намирали високо на припек на билото на Дъскарския рът на около 500 метра на северозапад от сегашното село. Жителите на махалата се занимавали с изработката на бъчви и с дялането на дъски, които разменяли за хранителни продукти, а с тяхното прозвище - дъскари, в Сливито били наричани всички балканджии, преминаващи през главното населено място. След Освобождението живеещите в Дъскарито постепенно започнали да се изселват в съседната махала Торбаляците и в близкото село Борущица, като през 1890 г. се преместили и последните от тях, а местността край запустелите им къщи била наречена Селището. Петровци пък била най-голямата и най-отдалечената от Сливито махала, разположена на около 2 часа път на север от селото в долния край на Петровската река и в средата на голямата, тъмна и гъста гора, която и до днес се разпростира по склоновете на дългия хребет Петровски рът. За този колибак се разказва, че през 1814 г. чумата се явила в него уж в образите на котка и магаре и унищожила почти цялото му население, а от селището се запазили до днес само старите му гробища и няколко стърчащи сред пущинака руини от стени. От чумната епидемия в Петровци се спасили само няколко човека, които се настанили в едва две нови къщи, издигнати на около 500 м. на север от по-старата махала. За колибите Ралевци е известно, че първо били застроени от дядо Рали на изток от Сливитовската река в близост до махала Жерговец на съседното с. Димовци. На това място, обаче, селището било унищожено от турците, затова жителите му се укрили в горите на северозапад от сегашното с. Сливито и в тях си построили нова махала, разположена до коритото на Ралевската река и до трасето на Дъбовския проход. Според сливитовци до 1908 г. и този колибак бил доста голям, но, заради проекта за прокарване на презбалканската ж.п. линия през землището му, жителите му го изоставили и се изселили от северната страна планината в Омургашкото краище, а местността под къщите им също запустяла.

От всички по-отдалечени старинни колибарски селища край Сливито безспорно най-интересна и любопитна е все още обитаваната от хора махала Торбаляците, разположена на около 3 км. на север от главната част на селото. Нейното наименование изглежда, поне на пръв поглед, смешно и подигравателно, тъй като се асоциира с думата просяци. В случая, обаче, това определение означава нещо съвсем различно, а именно богомили. В миналото в географските области Тракия и Мизия последователите на това социално и религиозно движение били наричани още и торбари, защото ходели препасани с торби, в които събирали подаяния за комуните си. Пак поради тази причина на следовниците на учението на поп Богомил в съседната Византия били дадени имената фундаити и дунданти /които в буквален превод означавали отново торбари/, а във Влашко същите били известни и като трайстари /което пак е торбари/. В областта Македония пък на богомилите им викали торбеши, като с тях била населена дори цяла околия, която носела името Торбешия и била разположена на юг от Скопското поле между планините Сува гора, Караджица, Даутица и Голешница. Появата на богомилството през 10-и в. и бързото му разпространение сред широките народни маси придизвикало яростна съпротива от страна на официалното християнство, което започнало да разпространява всякакви хули и клевети срещу последователите на учението, като тази, например, че практикували ритуално детеубийство, както и всевъзможни презрителни подигравки, една от които била свързана именно с носената от богомилите торба. От смесването на тези клевети и подигравки възникнал и митът за Торбалан, който уж щял да дойде, за да открадне непослушните деца. Специално за сливитовската махала Торбаляците е запазено предание, че била основана от някакъв овчар, при колибата на който се настанило по-късно и неговото семейство. В Сливито си спомнят все още и за мъжете от махалата, които носели прозвището торбалчани и които наистина ходели винаги с препасана през рамото им торба. По време на двете големи чумни епидемии от 1814 и 1834 г., наричани от народа Малкото и Голямо чумаво, населението на Торбаляците също силно намаляло, като в периода непосредствено след Освобождението в махалата били обитавани само 5 къщи. През 1908 г., обаче, и техните жители се изселили на юг в близкото с. Ветрен и колибакът временно запустял, но по-късно в него пак се настанили хора.

Че името Торбаляците произлиза наистина от дейността на местните богомили, се доказва и от близкото до Сливито село Жълтопоп /бившо Червените поповци/, чието възникване и развитие се свързва също с последователите на това религиозно учение. За да се различават от свещениците на ортодоксалното християнство, които и до днес ходят в черни дрехи, проповедниците на богомилите се обличали нарочно с червени раса без шапка и без всякаква друга украса по тях, тъй като с такова облекло били намятани робите, осъдени на смърт. Пак в отличие с догмите на праволинейното християнство, богомилите наричали умишлено своите духовни водачи поповци, а не попове. Тези водачи пък използвали при проповедите си специален червен жезъл със слънце на върха, вместо с кръст. Макар богомилите да били също християни, те не признавали иконите, официалните църковни храмове и служители на религията, и тълкували посвоему всичките й главни догми. Поради тези причини, за известен период след завладяването на България от Османската империя, новодошлите поробители гледали с добро око на богомилите, което способствало за по-дългото запазване на тяхното учение по нашите земи и дори до появата на богомилска литература на турски език. В издадената през 1915 г. книга „Богомилското учение“ на Антон Глогов /Антон Илиев Дончев/ е записана и подробната история на споменатото с. Жълтопоп, чието съществуване е свързано именно с богомилството от периода след попадането на България под османска власт.

Според Антон Глогов по време на турското робство от Дряновския край в източната част на Кованлъшката област се изселили поп Георги и чобан Димо, първият от които основал сегашното с. Жълтопоп, а вторият кръстеното на него с. Димовци. Заради червените дрехи на поп Георги, както и заради това, че бил поповец, т.е. богомилски свещеник, местните нарекли основаното от него ново селище с името Червените поповци. Турците пък викали на същото това село Саръ папазлардан /Жълтите поповци/, заради синът на Георги - поп Богдан, който бил с рижа /жълта/ брада. За поп Богдан е известно, че проповядвал богомилството из всички селища на областта Кованлък, но, като не могъл да изтържи на издевателствата на поробителите, хванал гората и хайдутувал в нея девет години. Като се завърнал пък си купил воденица и си построил къща с допълнителен изход от задната й страна, за да може при нужда да избяга през него от турците. За поп Богдан се разказва още, че куршум не го ловял и че бил човек с изумителна сила, с която можел да победи всички пехливани в околността и дори да премести най-тежките камъни в дола Поповото корито. Вероятно след неговата смърт в Червените поповци, или в близост до него, възникнало голямо училище за обучение на богомилски свещеници за Южна и Северна България, чийто основател станал роденият в селото поп Лукан. Според местните доскоро в края на селището било запазено и лобното място на този уважаван поповец, като, пак за разлика от ортодоксалното християнство, гробът му приличал на ограден с камъни правоъгълник без кръст в него. През 1934 г. по политически причини наименованието на с. Червените поповци било променено с българската калка Жълтопоп на турското му име Саръ папазлардан. С богомилските поповци, вероятно, било свързано и наименованието на споменатото по-горе с. Поповци, което също се намирало в границите на областта Кованлък и било предшественик на днешните села Яворовец и Сливито.

Село Сливито се намира в горист, отдалечен и труднодостъпен планински район, до който може да се достигне в наши дни само по едно тясно асфалтово шосе, извиващо през т.нар. Ветренско дефиле. Понякога, обаче, и този път бива отнесен от водите на Сливитовската река, така че селището остава напълно изолирано от целия останал свят. Това, както и факта, че край Сливито няма хижи, маркирани пътеки и по-особени забележителности, принуждава туристите да избягват селото и целия район край него. Ала и в този затънтен край на Балкана има какво да се види, като се започне от трасетата на древните Яйканлийски и Лаханлийски проходи, руините на крепостите край тях и останките от стари селища, църкви, светилища и оброци, премине се през разположените надълбоко в планината и отдавна изоставени от жителите им малки колибаци и махали, и се достигне до най-високите върхове край съвременното село - Турлата /1015 м./, Гавана /1024 м./ и Камъка /1010 м./, от които се открива удивителна панорама към по-голямата част от хълмовете на прекрасната Кованлъшка област. Понеже Сливито се намира в средата на този по-уединен и изолиран край на България, в която и посока да се тръгне от селото, все ще се направи много приятен преход, като за това спомагат и долините на многобройните реки и потоци в околността му, както и трасираните по тях нови пътища и пътеки. Сред всички маршрути, обаче, които могат да се предприемат от селището в посока на планината, най-любопитен е без всякакво съмнение този, водещ на север към старинната махала Торбаляците, останките от бившите й гробища и следите от древни тракийски крепости и светилища по най-високите върхове над тях.

35.1. с. Сливито-Дъскарска река-махала Торбаляците-вр. Турлата-вр. Камъка – качване

Преминаващата през Сливито едноименна Сливитовска река е образувана от обединяването на три големи потока - Тояганов дол, Дъскарска река и Ралевска река, смесващи водите си на близко разстояние един от друг в северния край на селото. В най-горната му махала първо се сливат помежду си идващата от северозапад Дъскарска река и достигащия дотук от североизток Тояганов дол, чиито долини, заедно с тази на създадената от тях Сливитовска река, описват в местността една голяма букна Y. Ако към нея се прибавят и очертанията на главните вододелни ридове встрани от потоците, ще се получи точно копие на знакът на бог Тангра - IYI, в центъра на който стои селото, в средата на горния му край е масива на огромния вр. Турлата, вляво и над долината на Дъскарската река остава махала Торбаляците, а вдясно и над Тояганов дол е крайната цел на прехода - вр. Камъка. Това означава, че откъдето и да се тръгне, за да се обходят всички набелязани точки по маршрута, ще трябва да се опише в планината голям полукръг, с отвор, насочен на юг към селото. Наред с този факт, от Сливито до Камъка може да се достигне и по няколко различни начина, или като се премине по долините на споменатите реки, или като се изкачат гребените на заграждащите ги вододелни ридове, което пък води до безкраен избор от възможности за по-правилното огранизиране на прехода.

Ако за достигане от Сливито до Камъка се избере Дъскарската река, тогава от намиращия се в най-горния край на селото неин водослив с Тояганов дол се навлиза на северозапад в долината й по широк и равен черен друм, наричан от местните Пътя за мостчето. Веднага след последните къщи на селището се преминава покрай оставащ вдясно обработен имот с вила в него, зад който вървището се шмугва в тясна клисура с толкова стръмни, гористи и разположени в близост един до друг брегове, че те хем закриват всякаква панорамата, хем и не дават възможност за никакво отклонение от долината на потока. Вдясно от това твърде стеснено начало на речния пролом са склоновете на Керацин рът /от гръцката дума кераца - господарка, дошла вероятно от няколкото семейства каракачани, заселили се в с. Сливито след Освобождението/, заети от силно наклонената местност Пенкина урва /от скалите в нея паднала Пенка и се убила/, а пък оставащият вляво Дъскарския рът е покрит с просторната Костадинова кория /около 400 декара дъбова гора/, в която се забелязват два по-дълбоки оврага - Миланов трап и падина Елиците /там е и изворът Елиците/. В миналото на това място при устието на Дъскарската река била разположена Тояганската воденица, собственост на големия сливитовски род Тояганите. В наши дни, обаче, наоколо се виждат само гъсти гори и стръмни склонове, покрай които се върви продължително време водоравно и по права линия напред по десния бряг на Дъскарската река. В този участък първо се подминават последователно издигащия се на изток връх Кръста /740 м./ и стърчащия по-нависоко от него на запад връх Еленски чукар /902 м./, а след куполите им, и 25 мин. след началото на прехода, се достига в местността Азмака /азмак - ниско и мочурливо място/ и до водослива на основната река със спускащия се откъм вр. Турлата неин ляв приток Торбалски дол. Тук вдясно от друма остава още един по-сух дол, наречен Дълбоки трап, а вляво са тъмните лесове на местността Миневата усойна, разпрострялата се на голяма площ /около 50 декара/ непосредствено над долината на реката.

Точно над Миневата усойна на билото на Дъскарския рът са т.нар. Елински гробища, на север от които в миналото била разположена изчезналата вече махала Дъскарито. За Елинските гробища в с. Сливито се разказват две различни легенди, първата от които е, че в тях били погребани загинали хайдути, включително и любимата на Калчо войвода - Еленка, от която уж дошло и наименованието на местността. Втората легенда пък гласи, че в тази част на рида били нападнати и избити от хайдути хора от сватбеното шествие на някоя си Еленка. Според редица автори в миналото в България била широко разпространена мнтологемата, че древните хора били много високи на ръст и че името им било елини. Оттук и към много от останалите в земите ни старини, за които не се знаело от кого са построени, било прилепяно името елински, т.е. смятало се, че били изградени от гиганти. В същият смисъл думата елин била използвана и за означаване на езичниците, както и на всичко, което било свързано с тях. При водослива в ниското и мочурливо място Азмака пътят описва първия си по-остър завой, с който пресича долината на Торбалския дол, като след него продължава по права линия напред и на северозапад покрай коритото на основната река, достигайки след още около 15 мин. до брод над нея в местността Лещака /40 мин. след началото/. Тук Дъскарската река се издига изведнъж нагоре и се насочва рязко на североизток, докато прокараният по долината й път пресича коритото й, отделя се от него и започва да се катери по склоновете на Керацин рът, насочвайки се в обратната югоизточна посока. Натам друмът преодолява за кратко време около петдесетина метра височина, връща се почти до коритото на Торбалския дол и 15 мин. по-късно достига покрай него до махала Торбаляците /55 мин. общо/. Разликата във височината между с. Сливито и това място е 200 м.

Още с достигането до колибака Торбаляците се забелязва, че целият район край него е изключително занънтен и глух, като чувството за самота и уединение се засилва и от факта, че къщите на махалата са скрити надълбоко в гората и, дори и при тяхното достигане, покривите им изобщо не се забелязват. Човек има още и усещането, че махалата е построена най-вероятно от бегълци, които са се настанили в местността не заради нейната плодородност, а заради отдалечеността и усамотението й. Същата, между другото, е причината за застрояването навътре в планината и на повечето от останалите селища в Кованлъка, възникването на които се свързва все с укриването на какви ли не бежанци и изгнаници в лабиринта от ниски хълмове и гъсти дъбрави, с каквито е покрита по-голямата част от територията на областта. За първите заселници на с. Борущица, например, се знае, че по време на турската инвазия срещу България напуснали тракийския град Боруй и, оттегляйки се към тогавашната столица Велико Търново, се укрили в горите на Кованлъка. Оцелелите жители на унищоженото от турците с. Поповци се прехвърлили от другата страна на вододела на Поповската река и също се укрили в това по-диво и пусто място, основавайки в него сегашното с. Сливито. Обитателите на опустошената от турците махала Ралевци избягали от старото си местообитание, изчезнали в горите край Ралевската река и там си построили ново селище, а поп Георги и чобан Димо, които са били най-вероятно хайдути, се преместили нарочно от Дряновско в по-глухия Кованлъшки край и потънали в гъстите гори край сегашните села Жълтопоп и Димовци. Все в този смисъл, за укриване на бегълци в планината, е и запазената легенда за района, разположен съвсем близо на изток от махала Торбаляците, за който се разказва, че в него към края на турското робство се настанили някакви странни хора, чиито произход и самоличност остават неизяснени и до днес. По онова време няколко сливитовци, които редовно ходели в планината, забелязали в долината на един поток облечени в бели дрехи непознати за тях мъже /вероятно шопи или торлаци/, които нападнали местните селяни. Заради носията им, сливитовците решили, че чужденците са пришълци от най-западните краища на Балканския полуостров, затова и падината, в която ги срещнали, станала известна като Сръбски дол. За да се предпазят от нови нападения на белодрешковците, местните запачнали на ходят на северозапад от селото въоръжени винаги с тояга, откъдето дошло и наименованието на главния поток, отводняващ тази местност - Тояганов дол. За известен период от време сливитовците и облечените с бели дрехи нападатели съжителствали съвместно, като просто се търпяли и избягвали, докато един слънчев ден пришълците не изчезнали завинаги. Оттогава местността, в която се намирали колибите им, била наречена Сръбски юрт /юрт - изчезнало селище/.

Махала Торбаляците е разположена на малка равна площадка в долния край на Торбалски дол, затова и местността под колибака се нарича Долното равнище. В нея пътят преминава покрай все още обитаемите къщи на Торбаляците, завива в североизточна посока и чрез няколко остри завоя се изкачва за около 10 мин. до интересните стари гробища на селището /65 мин./. Тук наред с по-новите паметни плочи могат да се видят и запазени незнайно откога стари надгробни камъни, повечето от които са вече доста поочукани и понатрошени от стихиите. Над гробището друмът продължава да се изкачва с по-слаб наклон, излизайки скоро на продълговатата поляна Малкият кайрак /Малкият кайряк//кайрак - от турската дума кая - скала, т.е. каменисто място/, от която се открива първата по-обширна панорама по маршрута /70 мин./. Назад се виждат покритите с гъсти гори Дъскарски дол и заграждащите го ридове Керацин рът и Дъскарския рът, от другата страна на Торбалския дол е гората Младата кория, в която се крие и местността Големият кайрак, а над тях са върховете Турлата и Голямата квачка /911 м./, разделени от плитката възлова седловина Кръстопътището /Кръстопътя/. В долния край на Малкия кайрак пътят описва последния си по-остър завой, след който продължава да се изкачва по права линия покрай Торбалския дол, достигайки след нови 15 мин. на североизток до подножието на ниското безименно връхче Кота 880 /85 мин./. Интересното за тази ниска могила е, че на темето й в миналото била издигната малка наблюдателна кула, образуваща триъгълник с крепостите на съседните върхове Турлата и Голямата квачка. От тези три твърдини, разположени на съвсем близко разстояние една от друга и охраняващи Торбалския дол, може да се извади заключението, че в древността долината на потока била много важна, вероятно заради някакво селище в нея, или пък заради стар античен път, който е възможно да се крие под трасето на съвременния черен друм. След връх Кота 880 пътят се завърта на югоизток, излиза над горите, пресича най-горния край на Торбалския дол и преминава покрай самотен фургон, преправен на широка и удобна ловна вишка. Оттук се продължава почти водоравно в същата югоизточна посока, подсича се главата на вр. Турлата и след около 15 мин. се достига до новоизградена каменна чешма, разположена вляво от трасето на почвеното шосе /100 мин./. Понеже вече е набрана доста голяма височина, от това място се открива и поредната прекрасна панорама, която е предимно вдясно към Торбалския дол, оказал се много дълбок и с изключително стръмни склонове. От чешмата пътят се насочва към виждащата се вече седловина Кръстопътищата, като след още 5 мин. достига в дъното й до много важен разклон /105 мин./. Денивелацията от махала Торбаляците до тук е около 200 м.

Седловина Кръстопътищата се намира в средата на невероятно красиво и обзорно пасище, кацнало на билото на Керацин рът и разпростряло във всички посоки покритите си от край до край с гъсти и високи треви тучни поляни. Заради огромните си размери, местността край седловината носи неслучайно наименованието Голямата ливада, като границата й на север достига до подножието на острия и висок купол на вр. Турлата, а на юг до по-ниския, но двуглав вр. Квачката, наречен така, защото по формата си прилича на мътеща пиленца кокошка. За очарованието на мястото допринасят още и една висока ловна вишка, разположева насред пасището в посока на Голямата квачка, както и няколкото сливитовски легенди и предания за древни крепости и тракийски светилища, издигнати в миналото на теметата на околните върхове. В средата и в дъното на местността е споменатото кръстопътище, от което се отделят множество вървища, пролазват по склоновете на пасището и потъват в гъстите гори под него. Оттук следва последната по-къса, но по-обзорна част от маршрута, състояща се в заобикалянето на темето на вр. Турлата от юг и изток, и достигането до вр. Камъка, който се вижда вече на отсрещния склон на стоящите пред погледа Сръбски дол, Тояганска река и разделящия ги хребет Цигански рът. Цялата местност от Кръстопътищата до вр. Камъка представлява едно покрито с храсталаци силно разкривено било, наричано от местните точно по този начин - Кривото. В средата на гребена му между върховете Турлата и Камъка може да се забележи и по-плитката седловина Предела, при която от основния за тази част на Балкана рид Дебелец се отделят четири по-къси странични хребета - Жерговски рът, Цигански рът и Керацин рът на юг, и Малкия кайрак на югозапад. Върховете Турлата и Камъка, заедно с билото Кривото, образуват единен масив, който е едновременно най-високата и най-северната точка в землището на с. Сливито, и който служи като граница със съседното село Лява река.

От седловина Кръстопътищата към вр. Камъка се продължава по водещия на североизток широк черен път, който, обаче, е отдавна изоставен, покрил се е с гъсти треви и вече е започнал да се стеснява. По него се изкачват по диагонал и с лек наклон нагоре южните и източните склонове на Турлата, подминава се долът Трапищата, в който са местността Сръбски юрт и изворите на река Сръбски дол, и се подсича най-горната част на хребета Цигански рът. В края на проходимата част от пътя, и 15 мин. след Кръстопътищата, се излиза от североизточната страна на върха при метална ловна вишка, разположена на билото на рида Малкия кайрак и в средата на седловина Кривото /120 мин./. Според повечето ни езиковеди топонимът турла е от тракийски произход и в по-тесен смисъл значението му би трябвало да бъде изплетена от пръти открита, висока и кръгла кошара с място за лежане за овцете. От тези кошари произлязло и наименованието на етнографската група торлаци, която обитава части от Северозападна България и чието име се асоциира с думата овчар. В по-широк смисъл пък думата турла би могла да се тълкува и като кубе или кула. Днес, все повече учени изказват и мнението, че с разпространеният из цялата ни страна топоним навремето бележели местата на тракийските светилища, тъй като напоследък на темето на всеки връх с това име биват откривани следи от някой разположен на открито древен храм. Точно такива останки от стара кула и светилище са открити наскоро и на темето на сливитовския вр. Турлата. Освен красивата местност и интересните исторически артефакти на близкия връх, при седловина Кривото се достига и до билото на рида Дебелец, от което се открива за първи път панорама и към северната част на областта Кованлък, огромната долина на Лява река и разположеното зад нея главно било на Балкана. От това място се вижда вече и цялата оставаща част от прехода до вр. Камъка, която представлява обширна дъга с отвор на юг. Тази дъга остава да се опише по билото на рида Дебелец, а основната й цел е да се заобиколи долината на Тояганската река, която е много дълбока и е изпълнена с море от гъсти храсталаци. Заобикалянето пък се улеснява от една почти гола полоса, която следва, сякаш нарочно, горната част на хребета и при преминаването по която се избягва навлизането в гъстите гори, заобикалящи билото му.

В близост до седловина Кривото черният път постепенно се губи под покриващите местността гъсти треви, затова оттук към Камъка трябва да се продлъжи по тясна и труднопроследима пътека. Гористият двуглав връх, обаче, е вече съвсем наблизо, като от седловина Кривото към него се продължава направо през поляните на изток. За ориентири пък в тази посока се ползват няколкото метални вишки, разположени по всички краища на местността. След Кривото се заобикаля от юг и изток и връх Кота 980, като след 15 мин. се достига до плитката седловина Предела, наименованието на която показва съвсем ясно, че в миналото черния път се прехвърлял през нея от другата страна на рида Дебелец и се спускал към долината на Лявата река /135 мин./. Тук едната част на местността е покрита с високи треви, а другата с гъсти гори, като в по-ниската й южна част блика Тояганското кладенче, от което води началото си р. Тоягански дол. Понеже целият район е особено подходящ за укритие, паша и водопой на дивите животни, затова и точно тук са подредени по краищата на гората още три от споменатите по-високи метални ловни вишки. Покрай тях се завива на югоизток, влиза се за кратко в гора и след 10 мин. се излиза от нея до пета метална вишка, разположена под самото теме на Камъка /145 мин./. Тук веднага става ясно, че името на върха е свързано с леко недоразумение, тъй като под покриващата темето му гора е възможно наистина да има камък, но от дърветата той остава невидим. Поради тази причина сливитовци не наричат мястото Камъка, а Гавана /кръгъл дървен съд с похлупак за носене на храна/, вероятно заради закръглената като гаванка форма на близката околност. От Гавана, обаче, се вижда най-накрая и истинския Камък, който е всъщност второто теме на същия връх и който се намира на около стотина метра оттук на югоизток по билото на рида. Към тази втора глава на върха се следва отново тясна затревена полоса, по която се достига след още около 5 мин. и до крайната цел на маршрута /150 мин./. Гледан от север истинският връх Камъка представлява ниско възвишение с няколко канари на темето си, издигащо се над най-тясната част от билото на рида Дебелец. Панорамата, обаче, която се открива от тези канари, е просто зашеметяваща. Денивелацията от седловина Кръстопътищата до тук е само 100 м.