37.1. с. Конаре-местност Конска поляна-вр. Остри гръб-Варовита река-мини Паисий-Екенова река-Сейменски кладенец - слизане

Денивелация - 900 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 21.2 км.

Немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Село Конаре /Тулис, Юленград/

        Село Конаре е средно по-големина населено място от събран тип, застроено на около 380 м. н.в. в южните поли на Балкана покрай коритото на пълноводната Стара река /Конарска река/. Селището е разположено в североизточния ъгъл на Казанлъшката котловина и приблизително по средата на разстоянието между големите местни градове Твърдица и Гурково, които отстоят от него на около 4 км. В наши дни Конаре е спирка на подбалканската ж.п. линия, в близост до махалите му преминава и главното шосе София-Бургас, а южния край на землището му се мие от водите на река Тунджа и на построеният на нея язовир Жребчево. Населението на селището е било винаги българско, като понастоящем в него живеят около 460 души, обитаващи над 400 къщи. Според повечето ни историци Конаре е едно от най-старите села в околността, като край него се срещат следи от всички отминали епохи. Древни артефакти от периода на Античността, например, са открити в няколко тракийски могили, издигащи се насред полето в южния край на селското землище. Повечето от тези ниски купчини с пръст се намират в местностите Гладни рът и Димови ливади, тъй като в миналото точно оттам преминавал главният античен подбалкански път Друма. Въпреки името си, най-високото от всички тези изкуствени издигнати от хората възвишения край Конаре е т.нар. Плоска могила, разположена малко по на юг от останалите в близост до коритото на р. Тунджа. Освен по-големите и известни могили в изброените местности, край селището се издигат и няколко по-малки и по-слабо проучени височинки, като Сунгуровата, Зоината и Еньовата /по време на турското робство била наблюдателница на Еньо войвода/. Наред с тях, в древността край съвременното село били построени и четири големи крепости в местностите Калища, Ливадата, Генов камък и Градишка могила, както и два манастира - Св. София и Св. Никола, издигнати в западния и в източния край на сегашното му землището. По-късно до твърдината на Градишка могила се появили още два манастира, като с тях духовните скитове край Конаре също станали общо четири на брой. Наскоро пък в намиращата се на запад от селото местност Дюлевец била разкрита и богата вила-рустика от римската епоха, състояща се от няколко помещения с голям бански комплекс към тях.

      Най-древното селище в околностите на днешното Конаре бил широко известният на историците ни Улинград /Юленград, Юлинград/, разположен на североизток от съвременното населено място покрай двата бряга на старото корито на река Улищица /Улишница/. Днес от този богат и сравнително голям за времето си град са останали в околността само две съвсем малки части, запазили се предимно в местността Калугерска ливада по източния бряг на новото корито на Улищица, както и в близкия Цигански дол, разположен на около 500 м. на запад от реката. В миналото, обаче, селището било разположено на огромна територия, като от полето към него и към близката Стара планина водел прав и равен античен друм, известен сред местните като Улицата. Въпросното вървище било построено нарочно, с цел да свързва големия град с главния път Друма, а от останките му се вижда, че трасето му било много широко и заобиколено от двете си страни със специално издигната за това каменна ограда. Доскоро фрагменти от тази Улица личали на изток от развалините на споменатия манастир Св. Никола, а значението й за конарчани било толкова голямо, че на нея били кръстени както самата р. Улищица, така и издигнатото в подножието на планината селище Улинград. Според езиковедите е възможно всички тези имена да идват не от съвременната дума улица, а от прабългарското /а също и куманско/ аул /означаващо военен лагер/, преминало по-късно през Аулин град, за да достигне до нас като Улинград. Историците пък, като се започне от споменаващият района още в началото на 20-и в. Марин Дринов и се достигне до пишещият за него в наши дни доц. д-р Георги Нехризов, твърдят, че в древността старото селище край р. Улищица носело съвсем различно наименование - Тулис, а то било свързано с временната столицата на келтите по нашите земи - превзетият от тях за период от около 60 години стар тракийски град Туле /Тюле/. Някои автори от същата група историци изказват и мнението, че по време на римското владичество, трако-келтският топоним Туле /Тулис/ преминал първо във формата Еulin, при дошлите по-късно славяни латинската му транскрипция се променила на Улин /Юлен, Юлин/, а оттам се трансформирала най-накрая и във вида Улинград /Юленград, Юлинград/.

      Според цитираният доц. д-р Георги Нехризов, най-старият тракийски град Тулис се намирал вероятно край останките на известната крепост Асара, разположена на около километър на север от сегашния град Николаево. Като доказателство, че именно Асара била древният Тулис, някои историци сочат наименованието Фландър кьой, което турците дали на разположеното под крепостта селище, тъй като смятали, че то било обитавано от келтите, а те пък, според поробителите, дошли по нашите земи от областта Фландрия /днес част от държавата Белгия/. След завладяване на Тулис, келтите превърнали града в своя столица, а част от оцелелите му тракийски жители се изселили на запад и на изток от него, построявайки в тези посоки две нови селища със същото наименование. Първото от новите поселения било разположено насред полето на запад от стария Тулис, като наследник на това населено място станало сегашното село Тулово, Старозагорско, запазило почти непроменено през вековете древното си тракийско име. Други автори свързват с трако-келтският град Тулис и разположеното още по на запад от Тулово съвременно село Турия. Второто ново поселение в околността, създадено пак от оцелелите жители на Тулис, било построено на изток от столицата на келтите, в южното подножие на Стара планина и в близост до сегашното с. Конаре. Според историците, това селище също било наречено Тулис. Преминалите през землището на днешното с. Конаре по-стари пътешественици са ни оставили сведения, че в древността в този район, и по-точно някъде в близост до източния бряг на р. Тунджа, съществувал голям и богат град. За него учените предполагат, че точно той е новият най-източен Тулис, построен край бреговете на р. Улищица. Така през епохата на келтското владичество за кратък период от време и на близко разстояние едно от друго в района съществували едновременно три селища с името Тулис. Вероятно поради тази причина, още от древността до днес Розовата долина била постоянно наричана още и с името Туловско поле. Най-източният от трите града с името Тулис бил построен на около 8 км. от крепостта Асара /старият Тулис/, в подножието на Стара планина, на тихо и закътано от ветровете място и покрай коритото на пълноводната р. Улищица, а гореспоменатото вървище Улицата го свързвало с главния подбалкански път Друма. При построяването му „конарският“ Тулис бил с размери от около 500 м. в диаметър, а сградите му били групирани около дълга и права централна улица, покрита с калдъръмена настилка. Тази главна улица била широка 5 м., а от двете й страни били изградени и тротоари с ширина 1.5 м. По време на келтското и на римското управления най-източният Тулис бил без крепостна стена, тъй като в близост до него, на около километър на север в планината, била издигната твърдината Градищица, в която при опасност жителите на града намирали защита. Крепостна стена около самото селище се появила значително по-късно, чак след пристигането на прабългарите на Балканския полуостров.

       За първи път най-източният от трите града с името Тулис бил споменат в писмените извори с латинската форма на наименованието си Еulin, като това направил в една своя творба през 1049 г. византийският историк Кедрин във връзка с набезите на печенегите на юг от р. Дунав. Според автора, след преминаването на Стара планина печенегите се установили на лагер именно край град с наименованието Eulin. Следващото споменаване на името на селището, също във формата Eulin, направил латинският маршал и историк на Латинската империя /Латинска Романия/ Жофроа дьо Вилардуен във връзка с похода на император Хенрих от 1206 г., при който последният се установил на лагер с войските си край град с такова име и оттам се опитал да премине Стара планина по някой от по-близките проходи. А това пък най-вероятно бил разположеният в съседство със сегашното с. Конаре Твърдишки проход, защото в гр. Твърдица все още се пазят спомени, че по онова време край техният път станала голяма битка с латинците, при която част от рицарите на Хенрих загинали, а друга част си изгубили шлемовете. Според всички тези автори, през Средновековието Тулис продължавал да бъде все така голям, богат и процъфтяващ град, затова не е никак чудно, че през различни епохи край него се появили цели четири манастира. Първият от тях, и най-голям от всички, бил Св. Никола, построен до самото селище. Втората обител се наричала Св. София и била разположена в намиращата се в западния край на сегашното конарско землище местност Черковището. Другите два манастира в района на Конаре били построени от южната и от източната страна на крепостта Калето, издигаща се на връх Градишка могила /637 м./ на около километър на север от сегашното населено място. Конарчани дори твърдят, че Калето всъщност не било никаква крепост, а именно манастир с наблюдателна кула. В селището за тази крепост-манастир се разказва и следната прелюбопитна легенда. Според местните, твърдината била построена от девет младежи и девет девойки, които сами изнесли на ръце от коритото на Стара река чак до темето на вр. Градишка могила всички камъни и други материали, необходими за градежа. Докато траело издигането на крепостта, на близкият връх били вързани девет люлки, в които спели деветте бебета на строителите на твърдината, а, тъй като родителите им били заети, за младенците се грижела само една по-възрастна жена. След изграждането на стените на крепостта пък, над тях била поставена и една висока кула, на покрива на която било развято бяло знаме. След завършването на Калето на пост на върха на кулата застанала същата възрастна жена, която гледала бебетата, като при опасност тя свивала бялото знаме и слагала на неговото място червено, а местните пък бързо бягали към твърдината, укривайки се зад дебелите й стени. Крепостта Калето и до днес е все още слабо проучена, като за нея се знае само, че някога била с двойни стени - едната по-малка и по-стара, а другата - по-голяма и по-нова. Според някои историци, като И. Христов например, през тракийската епоха на полето под твърдината била разположена важна крайпътна станция, представляваща масивна постройка, изградена от споени с бял хоросан едри камъни.

      Освен намиращият се край Конаре стар град Тулис, особен интерес за историята на населеното място представлява и най-големият от общо четирите изградени край него древни манастира. Духовният скит Св. Никола бил разположен на около 200 м. на югозапад от Юленград, като руините му доскоро стърчали над земята на височина от около един метър. За тези високо издигащи се над околността масивни останки от скита споменават в писанията си и известните историци и археолози братя Шкорпил, които посетили района именно в търсене на изгубената келтска столица Тулис. Днес конарчани все още продължават да тачат местността с останките на манастира, събирайки се да честват в нея празникът Летен Св. Николай /9-и май/. На този ден хората от околността идват първо по отделни родове, а после се смесват помежду си и правят общ курбан, наречен Масла. При останките от обителта те извършват ритуално измиване и пиене на вода за прогонване на злите сили /водосвет/, елеосвещение /маслосвет/, при който болните се намазват със специален елей за здраве, както и ритуално връзване на нишан /аманет/. Между другото, местните тачат останките и на вторият по-големина манастир край Конаре - Св. София, чийто празник Софкин ден празнуват ежегодно на осмия ден след Великден. За Св. Никола историците предполагат, че бил построен през 12-и в. и че се числял към т.нар. Сливенска Света гора, в чийто състав влизали, според едни 24, а според други, 40 манастира. Сред всички духовни обители в Сливенско, обаче, конарският Св. Никола бил най-голям и най-главен, тъй като притежавал безброй ниви и лозя в землищата на всички околни населени места. В Конаре се пази и спомен, че в духовният скит живеели и огромен брой монаси, част от които ходели да просят милостиня чак в Русия. Обителта се отличавала още и с голямата си църква и с високата си камбанария, която била покрита с бронз. Понеже бил голям и богат, към манастира Св. Никола водели два, специално изградени заради него, друма. Първият от тях носел наименованието Алексов път, защото край него били открити монети от времето на византийския император Алексей Комнин, а трасето му свързвало в миналото Св. Никола с останалите трите по-малки манастира, разположени в западния край на конарското землище. Вторият друм, който също водел към най-големия скит, бил гореспоменатата Улица, по която към Св. Никола идвали поклонници откъм разположената на юг р. Тунджа. За улеснение на тези многобройни почитатели на религиозната обител по време на турското робство над реката бил построен и специален мост, който се намирал в местността Ямурджа баир на север от днешното село Паничерево. Понеже бил изграден нарочно заради манастира, мостът бил наречен от местните Папаз кюпрюсу /Попски мост/.

      Според конарчани, при завладяването на България от турците, поробителите разрушили разположеният до Св. Никола град Тулис /Юленград/, но не посегнали на манастира и той продължил да съществува още дълго време. Заради същият този духовен скит, новите господари на земите ни започнали да наричат р. Улищица /и по точно старото й корито/ Кешиш дере /Калугерски дол/, а намиращите се край нея местности се сдобили с наименованията Калугерска нива, Калугерска ливада, Калугерско лозе, Попски дол и Попско кладенче. Макар че били толерантни към манастира, накрая турците все пак го разрушили, като повод за това дало едно смело хайдушко нападение в близкия проход Хаинбоаз. Веднъж местните бунтовници научили за керван, с който тогавашните власти ще прекарват по пътя от Северна към Южна България отвлечени за робини българки. Нападението над процесията било успешно и пленничките били освободени, като хайдутите ги укрили първо в манастира Св. София, а след това ги преместили и в по-голямата духовна обител Св. Никола. Оттогава до днес едно дере на изток от Св. София се нарича все още с името Робин дол /Робинин дол/. Заради участието на калугерите от Св. Никола в аферата, обаче, манастирът бил изгорен до основи, а с камъните от стените му турците изградили в близкото селище Николаево голямата тамошна джамия Ешекчий.

       В древността освен Улицата и Алексов път, в околностите на старото селище край сегашното Конаре били изградени още два друма. В миналото на изток от Юленград съществувало още едно, също така старо, голямо и богато като него тракийско поселение, което носело странното и абсолютно неразбираемо в наши дни наименование Козос моде. Векове по-късно съвременен наследник на това по-старо селище станало бившето село Козарево, сега квартал на гр. Твърдица. Езиковедите все още спорят за смисълът и значението на тракийските топонимите Тулис и Козос моде, които си остават загадка и до днес. Та от това Козос моде водел началото си стар проход, който бил пазен от едноименната крепост Козос моде, разположена в планината на около километър над древното селище. След построяването на новият град Тулис, пътищата в района се променили, като старият планински проход през Козос моде започнал да се използва все по-слабо, защото от по-новото и по-голямо селище били изградени в посока на планината два по-модерни за онази епоха друма. Тези широки вървища започвали от западния и от източния край на днешното землище на с. Конаре и оттам се насочвали на север към Балкана, като за отбраната им по склоновете над Тулис били издигнати и множество крепости. Както ще стане дума и малко по-долу, след построяване на новите пътища населението на Тулис вероятно започнало да се занимава именно с охраната на трасетата им. Високо над града тези два по-нови друма се събирали в един и продължавали заедно към главното било на планината, като към края на турското робство обединеният път станал известен с наименованието Конарската пътека.

       Според историците, разположеният край р. Улищица град Тулис /Юленград/ просъществувал до падането на България под османска власт, когато бил напълно разрушен и обезлюден. Запазената във всички околни селища легенда за гласи, че по онова време Юленград бил унищожен по погрешка, като това станало по следният начин. Разположената на лагер край близкият гр. Твърдица турска армия получила задача да напредне на запад по подбалканския път Друма и да превземе силно укрепения и все още владян от българите гр. Мъглиж. Малко след началото на похода, обаче, над Казанлъшкото поле паднала мъгла, която въвела турците в заблуждение. Вместо да продължат на запад, войниците видели в мъглата смътните очертания на къщите на Юленград, въобразили си, че това е Мъглиж, и нападнали селището. Местното население побягнало веднага към разположената в долните склонове на планината крепост Градището, но заради две сакати жени, които ходели по-бавно, защитниците на твърдината не успели да затворят навреме вратите й. Така турците проникнали и в града, и в крепостта над него, и напълно ги унищожили, като при нападението пострадал и манастирът Св. Никола, част от монасите на който също били избити. От ятаганът на турците успели да се спасят само неколцина от тях, укривайки се в таен тунел под сградата на обителта. Според местните иманяри, при нападението съкровищата на Св. Никола също не били разграбени изцяло, тъй като монасите уж успели да скрият по-голямата част от тях на дъното на дълбокия 14 м. манастирски кладенец. За запазилите се и до днес останки от града и манастира вече стана дума, като доскоро същото било положението и с развалините на крепостта Градището. До неотдавна и те продължавали да стърчат над терена, като в тях особено ясно личали следите от няколко по-големи каменни пещи за производство на хляб. При лошо време запазилите се руини от стените на бившата крепост били използвани от местните дървари като скривалище, а сред конарчани и досега е широко разпространена легендата, че останките на твърдината продължавали да служат като укритие при нападения от турци и далеч след като България била вече превзета от тях.

       До средата на 19-и в. останките на Юленград все още личали край Улищица, но при една голяма буря през 1857 г. реката излязла от коритото си, отнесла по-голямата част от руините на стария град и ги пръснала към полето. Понастоящем част от дяланите камъни, с които било построено древното селище, продължават да личат край старото корито на р. Улищица, а местните ги събират нарочно, за да си ги вграждат в къщите. След унищожаването на Юленград от турците оцелелите му жители се укрили първо в планината, а по-късно слезли пак към полето и си построили ново селище в разположената в южния край на сегашното конарско землище местност Мерджановец /от арабската дума мерджан - корал/. Оттогава до днес на това място са се запазили очертанията на множество правоъгълни сгради. Мерджановец се намира в най-плодородния и добре водоснабден край на полето, при сливането на двата най-големи местни потока - Улищица и Стара река. След заселването си при водослива местните жители нарекли местността край селището си първоначално Кусорите, като това име е производно от думите кузей /северен/ и юрт /дворно място/, т.е. дворно място на дошли от север преселници. По-късно наименованието било сменено с турско-арабското Мерджановец, което показва, че в новото селище най-вероятно са се настанили и преселници от Анадола. Всички топоними край сегашното Конаре, обаче, си останали чисто български, като сред тях дори продължили да изобилстват старинните наименования. А това пък означава, че новите мюсюлмански заселници в Мерджановец не останали за постоянно в местността, тъй като вероятно били номади /може би юруци/, идващи в конарското землище само за да пасат конете си в него за през лятото, а пък зимата прекарвали в Беломорието.

       Първите писмени сведения за новото селище в Мерджановец са от началото на турското робство - 15-и в., когато в местните регистри то било вписано като Юнд-и-Коллъкджиян, Юнд оглан, Юн кьой и Ат кьой /от тези имена три са свързани с животното кон/. В тюркските езици думата юнд има специално значение в смисъл на: дива кобила, която се движи с опитомено стадо, докато думата коллъкджиян се превежда като пост, стража /в миналото едно от наименованията на съседния на Конаре гр. Гурково също било Коллъкджиян/. В съчетание двете думи - дива кобила и пост - показват, че става въпрос за типично за онази епоха наименование на войнишко село. А това пък кореспондира напълно с информацията за изградените над стария Тулис множество крепости, които вероятно били обслужвани от войници, набирани от самия град. Почти със същият смисъл като първото е и второто регистрирано наименование на селището - Юнд оглан, което в буквален превод означава: дива кобила, която си мърда опашката. Според някои автори, това наименование произлиза от името на тюркското племе йондлуг /юнд-оглу/, превеждано на български като коняри. Третото име пък - Ат кьой, в буквален превод си е направо Конско село, като в Конаре е запазено и предание за войници, които отглеждали именно коне за турската армия по разположената нависоко в планината Конска /Беглишка/ поляна /същата легенда е запазена и в близкия гр. Гурково/. По различно е само четвъртото наименование на селището - Юн кьой, което значи известно или прочуто село. За него, обаче, е възможно да е допусната правописна грешка в писмените извори, като името навярно би следвало да се чете като Юнд кьой /село на племето юнд-оглу/. Според същите тези спомени на местните, запазени все още в много от родовете в с. Конаре, отглежданите в землището на селището коне били предавани като данък за нуждите на турската армия в намиращата се на запад от съвременния гр. Гурково местност Беглишката кория, където била издигната голяма конюшня. Поради всички тези причини, историците с право смятат, че сегашното българско наименование на Конаре е калка на турското Ат кьой или Конско село, а такова е и мнението на повечето от местните селяни. Въпреки многобройните податки и легенди, че името на селището произлиза от животното кон, все пак се намират и автори, които твърдят, че настоящият топоним Конаре би трябвало да се извежда от тюркското коюн-ар /племе с овце/, а има и теория, гласяща, че конарските турци /или по-скоро юруци/ дошли от намиращия се в централна Мала Азия град Коня /бивш византийски град Икония/ и затова кръстили новото си селище на бившата си метрополия.

        Освен със старото наименование на Конаре, турските регистри от онзи период са наситени и с друга богата и полезна информация за селището. Така например, в тях са записани имената на родове, чиито потомци живеят в селото и до ден днешен, т.е. тези фамилии имат вече близо шестстотингодишна писана история. Още в първите турски регистри, като населяващи с. Конаре, са посочени родовете Богаш, Урум, Гърде, Гьоне, Йове, а днес в селото се срещат техните наследници Богашеви, Урумови, Гърдеви, Гьоневи и Йовови. От същите документи идва и ценното сведение, че в селището с данък-джизие бил обложен Димитър, син на Папаз, което пък показва, че в Конаре е имало поп, т.е. местното население било християнско. Пак от тези регистри научаваме и че част от жителите на Конаре били ябанджии /преселници от Балкана/, а заселването на хора от други краища в населеното място вероятно е свързано с някакъв негов по-особен, привилегирован статут, характерен точно за войнишките села. Специално за Конаре се помни, че слезлите откъм планината тукашни ябанджии дошли предимно от недалечните Тревненски колиби. По някои от имената, вписани пак в същите документи, като Коста, Яне, Степан и т.н., става ясно и че част от тогавашните жители на Конаре не са от български произход /вероятно са каракачани/. В запазените и до днес турски архиви е намерен и списък с имена на жители на селището, които се водят в турската армия като акънджии /нападатели/. С други думи, при война селото давало определен брой войници, което също говори за негов по-особен, привилегирован войнишки статут. Точно заради многото си и добре обучени войници, в онези времена Конаре се прочуло и като хайдушко селище, жителите на което често нападали и обирали турската поща и пътниците, преминаващи по близките проходи. От регистрите се знае още и че гробищата на това старо село били разположени на север от него край споменатата вече Еньова могила.

      В края на 18-и в. селището в местността Мерджановец било разсипано от разбойници, като за това в Конаре е запазен съвсем ясен спомен. Една есен през землището на селото преминали турски конници, които се установили на лагер край р. Тунджа. Местните се разбрали с пришълците, последните да останат край селището до пролетта, а срещу използваните от тях храна, сено и дърва, да заплатят определена такса. Напролет първенците на тогавашното Конаре отишли в турския стан и си поискали парите, но конници ги избили и нападнали селото. Тогава по-голямата част от жителите на Конаре побягнали към Балкана, като се разделили на две. Българите отишли далеч на северозапад и там в близост до главното било на планината основали сегашната махала Конарското. При скитанията си част от бегълците загинали по баирите и били погребани в пет различни гробища, разположени в бележещите пътя им местности Ковилка, Хармана, Армина нива, Хамбарска нива и Бранкова нива. Турските жители на Конаре пък, начело с Нури бей, също побягнали на северозапад, но не отишли толкова далеч, а се установили в съседство със селото, в средната част от долината на близката Лазова река. След първоначалното разсипване на старото Конаре последвал периодът на кърджалийските безчинства, по време на които остатъците от селището в местността Мерджановец били окончателно доунищожени от четата на разбойническия главатар Кара Феиз-Кърджалията /Черния Фейзи//български помак от Брезник/. След като кърджалийската опасност преминала оцелелите в планината жители на бившето с. Конаре слезли отново на полето, но си останали разделени. Турците се заселили край устието на Лазова река, където взели участие в основаването на село Хайнето - предшественик на днешния гр. Гурково, а българите се настанили в близост до старото си селище.

       Както и преди кърджалийските опустошения, слезлите от планината български бежанци нарекли и сега селото си с името Конаре, а къщите му издигнали там, където си стоят и до днес. В миналото полската част от землището на новото селище била заета от вековни брястови гори, заобиколени с огромни мочури. При слизането на оцелелите жители на старото Конаре от Балкана дърветата в околността били толкова дебели и толкова много, че при стоежа на новото село дървеният материал за къщите му бил приготвян на самото място. Близките местности също били свързани с въпросните вековни лесове и носели техните имена. Така например, районът на югозапад от селището, където са сега гробищата му, бил известен като Голямото дърво, а този пък на североизток от него се наричал Железен орех. Макар че били частни и че носели имената на собствениците си, горите край Конаре винаги били в такова количество, че се използвали съвместно от всички. Освен с вековните гори по полето, планинската част от землището на селото също била прочута с лесовете си, най-хубавите от които се намирали в местностите Магаревец, Сминова поляна, Катуна, Папратливка /Прапатливка/ и Глогова поляна. В миналото местните овчари-каракачани често палели тези гори, за да откриват пасища за животните си, а това пък, което оставало след пожара, било доизсичано от жителите на Конаре. Освен това, горите в Балкана били унищожавани допълнително и от многото кози, които били оглеждани в миналото предимно в местността Йовови колиби, разположена в долината на Малката река. Така буйната някога растителност над Конаре постепенно били ликвидирана и от нея в планината останали до днес само обширните пасища Конска, Лапатака, Скрипча, Площта и Крачолът. До 50-те години на 20-и в. от гъстите някога конарски лесове се запазила само гората в местността Глогова поляна, но тогава и тя била изсечена за траверси, необходими за изграждащата се по онова време подбалканска ж.п. линия. Поради тези причини, от старите времена до днес в околностите на селото останали само три по-малки вековни дъбови кории, които били запазени нарочно от селяните.

      След застрояване на новото Конаре селището постепенно започнало да се разраства, а за да се знае докъде се простира землището му, по междуселските граници били забити колове, на които били поставени черепи на животни. Оттогава до днес край Конаре останала една местност, носеща наименованието Кокала. В Мерджановец пък била построена голяма църква, за да се помни откъде избягали предшествениците на днешните селяни, и макар този храм да не просъществувал задълго, мястото край него се сдобило, съвсем естествено, с името Голямата църква. Заради хубавите гори край селото, част от жителите му започнали да се занимават и с дърводобив, като така горите над Конаре били допълнително унищожени, а пък местните заплатили малко по-късно за това изключително висока цена. През 1857 г. околностите на селото и това на съседното Козарево били пометени от невероятно мощен ураган, който хората нарекли Бурата. Тогава всички реки в околността прелели, излезли от коритата си и наводнили цялото полско землище на Конаре, като принудили част от обитателите му да се изселят от него завинаги. От онова време до днес над селището останали да личат сложни лабиринти от речни корита и суходолия, като се появили и несъществуващите до този момент дерета Суха дол и Дълбокия дол, а с особеностите на този по-нов релеф дошли и познатите днес на цялата околия два вида местен зимен вятър. Първият от тях духа откъм разположената на север Конска поляна, затова се нарича Конският вятър, а вторият - откъм намиращата се на северозапад Лазова река, поради което е известен като Лазовецът. Конският вятър е силен, но духа само 2-3 дни през годината, докато Лазовецът е лек, но е много студен и духа по-продължително време.

      След възникването си новопостроеното Конаре се оказало селище от събран тип с пет отделни квартала. В центъра на селото била разположена Данкова махала, а на запад от нея се простирала махала Калчов дол, наричана от местните още и Ченгене махала /Циганска махала/, въпреки, че циганите в Конаре били съвсем малко. На изток от Стара река били застроени още три махали, именувани Горна, Средна и Долна в зависимост от разположението си спрямо Стара планина. Като най-стар род в това ново населено място са запомнени Карауланите /конниците в много европейски армии се наричали улани/, като, освен тях, от онова време до днес в Конаре останали и няколко фамилии, издаващи небългарски произход - Влахови, Манафови и Урумови. Наред с тези имена, местните краеведи твърдят, че още около 1/3 от фамилиите в селото са с арабски произход. Странното е, обаче, че макар и с небългарски имена, всички членове на родовете в селището са се самоопределяли винаги и само като българи. Изключение правели само няколко цигански семейства в махала Калчов дол, както и едно каракачанско на дядо Коста. Друга странност на имената в Конаре са множеството женски фамилии, което пък говори за голям брой загинали в миналото мъже от селото. След първоначалното по-бурно разрастване на селището последвали три по-големи изселвания от него. Първото от тях било по време на руско-турската война от 1828-1829 г., когато много българи от района на гр. Твърдица се изселили към Русия, в това число и част от жителите на с. Конаре. Второто изселване станало след голямата буря през 1857 г., когато местните реки прелели и наводнили околностите на селото, а третото голямо преселение било по време на Освободителната война от 1877-1878 г.

        След втората половина на 19-и в. планината над Конаре станала район на активни действия на множество български хайдушки чети. Имената на войводите, които се подвизавали в горите над селището са толкова много, че едва ли някой би могъл да ги изброи, затова тук ще бъдат споменати само по-известните от тях - Бойчо Цеперански, Панайот Хитов, Филип Тотю, Димитър Калъчлията и Генчо Къргов. Част от техните четниците били родени в самото Конаре, като Златю Конарчанинът, Кольо Папарец и Урум Георги, а най-известен от всички бил Стоян Касапинът, знаменосец в четата на Дядо Цоньо /Брадатия войвода/. Главното хайдушко сборище в околностите на селото станала разположената навътре в планината местност Сминова поляна, като там на младини като четник в различни хайдушки формирования отсядал и самият Хаджи Димитър. През 1867 г. четата на Панайот Хитов и Филип Тотю била преследвана именно в Конарския балкан от специална турска жандармерийска част за борба с хайдутите, наречена Казак алай, начело на която част стояли Садък паша /полският емигрант Михаил Чайковски/ и дъщеря му Каролина. При преследването на четата полкът Казак алай се настанил за по-дълго време в близост до с. Конаре, в местността Суха дол. По време на Освободителната война местните селяни поправили с голямо желание трасето на близкия проход Хаинбоаз, за да премине по него отрядът на ген. Гурко, а неговото появяване пък на юг от Стара планина било по онова време огромна изненада за османските власти. Тогава край с. Конаре били разположени турски части, които, като видели вражеските войски, побягнали и изоставили палатките си, а в тях се настанили руските войници. След отстъплението на отрядът на ген. Гурко, обаче, турците се завърнали в Конаре и подложили местното население на преследване и клане. Тогава много от конарчаните загинали, други се укрили в планината, а трети се изселили завинаги. След турското робство селото продължило да се нарича Конаре до 1934 г., когато името му било променено по политически причини на Княгиня Евдокия, ала със специален указ през 1947 г. старото наименованието на селото било върнато отново.

Проход Конарската пътека  

      Освен с природните си красоти, безбройните си археологически артефакти и бурната си история, с. Конаре е свързано и с един особено важен презбалкански път. През Античността и Средновековието този проход бил изключително интензивно използван и понеже пресичал горист район, покрай трасето му били изградени множество крепости за неговото опазване. В древността през южния край на сегашното землище на селото преминавал подбалканският път Друма, от който към близката Стара планина се отделяли на север четири разклонения. В горната част на Балкана разклоненията се събирали в един път, наричан към края на турското робство по името на селото, от което започвал - Конарската пътека.

      Първото от четирите южни разклонения на Конарската пътека било споменатото вече вървище Улицата, което някога пресичало източния край на селското землище. От Друма пътят Улицата се насочвал към р. Улищица, приминавал през разположените покрай коритото й Юленград и манастир Св. Никола и от тях се изкачвал по рида Лапатака към горния край на планината. На север вървището пресичало разположените в най-високите части на рида Конска и Сминова поляни и достигало до най-високия връх над с. Конаре - Остри гръб /1306 м./. В долната си част този край на пътя бил пазен от три крепости, първата от които била стената около самия Юленград, втората - твърдината Калето, разположена на намиращия се на север от сегашното с. Конаре вр. Градишка могила, а третата се наричала Градището и била издигната в местността Смесите на около 700 м. н.в. точно над водослива на началните притоци на Улищица - реките Малка Улищица /Конарска Улищица/ и Голяма Улищица /Козаревска Улищица/. Най-яката от тези крепости - Градището, била голяма за времето си твърдина с площ от около 10 дка и стени с височина 3 м. и дебелина 2 м. Днес в околностите на Калето и Градището се намират следи от еднаква керамика, което показва, че двете крепости били построени по едно и също време, и от един и същ строител. Освен от трите „конарски“ твърдини, тази част на пътя била пазена и от крепостта Козос моде, разположена на рида, заграждащ р. Улищица от изток. В древността по билото на този рид преминавал още един стар път, който станал известен в литературата с името римски път Друма. Това второ разклонение на Конарската пътека се отделяло от полето при намиращия се в южното подножие на планината тракийски гр. Козос моде /бивше с. Козарево, днес кв. на гр. Твърдица/ и се насочвало от него на север към местността Конска поляна. Там първото и второто разклонения на пътя се вливали едно в друго и продължавали заедно към вр. Остри гръб, под който се събирали с третото южно разклонение на прохода.

       Третото южно разклонение на Конарската пътека се отделяло от подбалканския път Друма в западния край на конарското землище и оттам се изкачвало към планината по рида, заключен между реките Лазова и Стара. Над полето пътят извивал на север покрай върховете Радова могила /725 м./ и Гърбела /1162 м./, пресичал голата местност Скрипча /Крепча, Магарица/ и през гората Ерминлията достигал при Остри гръб до другите две разклонения на прохода. В литературата това трето трасе на Конарската пътека се нарича Тревненски юрт, тъй като по време на турското робство станало известно сред местните като път, водещ към гр. Трявна. В с. Конаре е запазен спомен и за малко селище, възникнало край началото на третото разклонение, къщите на което били разположени в южния край на местността Бабльова ливада. По време на Втората българска държава третото трасе на Конарската пътека се оказало особено важно, вероятно заради неговата лесна достъпност, затова и в най-долната му част били изградени цели седем крепости. Първата от тях се намирала на връх Ковилка /765 м./, разположен в западната част на рида, по който пътят се изкачвал към планината. В долната източна част на същия хребет пък, и в близост до полето, били построени още две по-малки крепости. Едната се издигала на Голи рът в местността Калища, като под нея били останките на манастира Св. София, а другата била разположена малко по на запад в намиращата се в Калайков дол гола местност Ливадата. Над трите по-ниско изградени крепости трасето на пътя било охранявано от още четири укрепления, първите две от които били от типа дема /преградна стена/ и се намирали в долната половина на местността Крепча /Скрипча/. Наименованието на тази поляна също не е случайно, защото е свързано точно с тези твърдини и идва от думата укрепвам. Непосредствено над двете прегради се извисява вр. Гърбела, на темето на който, и малко под него, се намирали останалите две най-високо разположени крепости.

       При възловия вр. Остри гръб трите края на Конарската пътека се събирали, затова там били изградени още две твърдини за тяхната охрана. Първата от тези крепости била издигната на самото теме на Остри гръб и пазела пътя едновременно от южната и от северната страна на върха. На север от масива му, и пак малко под темето му, била построена още една крепост, която пък охранявала обединения вече път, продължаващ към главното било на планината по долината на Варовитата река. Тази част от трасето на прохода била пазена и от още една по-малка твърдина, намираща се на североизток от района, на темето на другия най-висок връх в тази част на Балкана - Пченя /Пчена//1282 м./. При водослива на Варовитата река с Манастирска /Каменската/ река пътят завивал на запад по долината на последната и пресичал територията на днешния рудник Паисий, където била изградена още една крепост. Тя се намирала на север от шахтата на мината, на ниското безименно връхче Кота 964. След рудника пътят достигал до друг важен водослив - този на Манастирската и Широката реки, образуващи на това място Лазова река. Оттам Конарската пътека продължавала покрай Широката река на северозапад и достигала главното било на планината в разположена на север от останките на съвременния разрушен заслон Бутора местност Сливката /Дренското хорище/. Малко преди да стъпи на гребена на Балкана, обаче, в прохода се вливало неговото четвърто южно разклонение. То започвало от гр. Гурково и понеже извивало на север от него по билото на рида, заключен между реките Радова и Лазова, затова и било известно като Лазовски проход /Лазовски боаз, Злите долища/. В древността това четвърто южно разклонение на Конарската пътека било много по-важно и по-главно от разположения на запад от трасето му и интензивно използван в наши дни проход Хаинбоаз. Поради тази причина, в миналото покрай Лазовския път били построени още множество крепости за неговото опазване, като повече подробности за тях и за трасето на това разклонение могат да бъдат прочетени в маршрут 36.1. При главното било на планината в местността Сливката четирите южни разклонения на Конарската пътека се събирали и веднага пак се разделяли на две, като единият край на прохода продължавал на северозапад към село Дрента, Еленско. Натам пътят бил пазен от крепостта Калето, разположена на едноименния връх Калето /717 м./, намиращ се непосредствено преди да се навлезе в селището. Другият край на Конарската пътека се насочвал на запад от Сливката и дълго време следвал главното било на Балкана чак до връх Турлата /740 м./. При него разклонението напускало гребена на планината и през близкия връх Еньов чукар /779 м./ продължавало на север към град Велико Търново. Конарската пътека била използвана интензивно до самия край на турското робство, когато по време на Освободителната война по нея преминали отделни части на турската армия. Местните селяни пък били заставяни от властите да дават стража край пътя чак до началото на 20-и век.

Конарски балкан

     В географско отношение планината над с. Конаре прилича досущ на широко известните, подробно описани в литературата и разположени малко по на запад от нея масиви Равнец, Триглав и Бърдо. От намиращата се на главното било на Балкана над селището местност Сейменско кладенче се отделя на юг огромен рид, който притежава всички характеристики именно на масив и който служи като вододел между водосборите на най-пълноводните тукашни реки - Лазова и Твърдишка. По-широката южна част на този гигантски хребет се захваща за гребена на планината както и другите масиви - чрез едно съвсем тясно ридче, което се нарича точно така - Тънки рът. При движението си на югоизток от главното било, а после и на юг, Тънки рът се изкачва първо към Големия каменски връх /1231 м./, а след това сe спуска от него до най-тясната си част в местността Трите братя. Там, както показва и самото наименование на мястото, хребетът се разделя от началните притоци на споменатите реки на безброй еднакви като братя рътлини - Манастирски рът, Припапливи рът, Хайдушки рът, Пещерски рът и т.н., поемащи в три различни посоки - изток, запад и юг. Чрез тези по-малки странични ридчета основният хребет се разширява неимоверно, заемайки цялото пространство между Лазовата и Твърдишката реки, а територията му се подразпределя от местните на четири приблизително равни части, включващи се в планинските землища на всички населени места под него - Гурково, Конаре, Твърдица и Козарево /понастоящем квартал на гр. Твърдица/. Именно тази прекомерна ширина на рида е и главната причина той да се използва и като граница между Казанлъшкото и Сливенското краища. Други по-специфични характеристики на своеобразният масив са, че неговият среден край е по-висок от главното било на планината /така е и при масива Триглав/, както и че най-долните му южни склонове са изключително сложно разчленени и насечени от множество по-малки реки, ручеи, суходолия и потоци. Относно наименованието му пък, въпреки че под рида се намират няколко населени места, въпреки че територията му е разпределена приблизително поравно между тях и въпреки че по принцип той си няма свое собствено наименование, в литературата, а и от голяма част от местното население, той се нарича най-често Конарски балкан. В туристическо отношение този район на Стара планина е неразорана целина, тъй като понастоящем в него няма, а и никога не е имало, нито маркирани пътеки, нито каквито и да било други хижи или заслони. Гигантският хребет, обаче, се отличава с невероятната си красота, многобройните си стара пътища и крепости, огромното си значение за българската история и лесната си достъпност, затова всяка една негова част си може и си заслужава да бъде посетена. 

37.1. с. Конаре-местност Конска поляна-вр. Остри гръб-Варовита река-мини Паисий-Екенова река-Сейменски кладенец - слизане

        Конарската част от Балкана над едноименното село представлява дълъг и тънък отрязък от планината, по който може да се направи само един основен преход - първо от споменатото Сейменско кладенче до най-високия връх в района - Остри гръб, а след това и от него до полето. За най-долните южни дялове на тази част от Стара планина може да се каже, че приличат на всички останали наподобяващи на тях по-ниски склонове - изсушени от слънцето, оголени от безмилостната сеч и набраздени от множество изоставени от местните селяни черни пътища и пътеки. За описанието на по-горния край от планинското землище на Конаре, обаче, би трябвало да се отдели малко повече време. На пръв поглед и този по-висок и по-отдалечен район на селското землище е със същият вид като на останалите по-близки до него местности от планината - горист и леснодостъпен, заради множеството прокарани дори и дотук черни друмища. При все това, ако за някоя част от Балкана би могло да се каже, че е забутана, то това е именно тази. Скрит, закътан, затънтен, затулен, отдалечен, потънал вдън земя и разположен най-накрая на света са само няколко от епитетите, с които бихме могли да наречем тези най-горни северни краища на Конарския балкан и разположената в тях долина на потайната Екенова река. А това е така, защото точно тук все още се шири царството на първичността, първобитността и дивотията, необезпокоявано от когото и от каквото и да било. Местните пътища са обрасли и са погълнати от лесовете, няма ги оставените от умишлените пожарища покрай тях обширни поляни, няма ги унищожените от алчни бракориерите вековни гори, а да не говорим пък за някой заблуден турист, дръзнал по някаква зла ирония на съдбата да пресече този отдавна забравен от Бога край. И ако някой, все пак, се престраши да се спусне от върха на планината към с. Конаре, ето и малко подробности за местностите, през които трябва да премине.  

      Огромният масив на Конарския балкан се захваща за главното било на планината при едно неземно и неестествено красиво място - седловина Сейменско кладенче. Това е равно и открито плато, заето, от една страна, от множество малки полянки, а те пък, от друга страна, са разделени помежду си от няколко по-ниски корийки, съставени от китки с различни видове дървета. Сред лесовете на север от местността се виждат няколко заоблени чуки, над които изпъква нисичкият, но романтичен връх Копнежки чукар /1023 м./, а на юг поляните са заградени от покритите със скали и с огромни вековни буки Малкият каменски връх /1207 м./ и Големият каменски връх. Седловината е сравнително тясна и силно притисната от двете си страни от долините на изтичащите от нея реки - Екеновата на запад и Каменската /Ферджис/ на изток, даващи началото на най-големите местни водни артерии - Лазовата и Твърдишката реки. Наред с всички тези невероятни природни красоти, мястото тук е важно още и с това, че в миналото през него преминавал стар античен път. Той започвал на юг от съседното на Конаре с. Козарево и се наричал, поради това, Козаревски проход, а трасето му било свързано с наименованието на самата местност. Сеймените са турски военни полицаи /жандармеристи/, които към края на 19-и в. били поставяни точно на това място, за да охраняват преминаващия през него проходен друм, а тяхното име пък прилепнало както на околното равно плато, така и на разположеното в най-западната му част бистро изворче. Именно тук през 1934 г. преминаващите за първи път по маршрута Ком-Емине туристи Павел Делирадев и спътникът му Тодор Цветков се отделили по погрешка от главното било на Балкана и слезли по Козаревския проход до гр. Твърдица, за да си починат и заредят раниците си с храна. От тях ни е останала и информацията, че приблизително по времето на преходът им, инженерите на близките минни концесии Бутора, Буковец и Остри гръб, решили да направят просека в покритото дотогава с девствени гори главно било на планината от местността Бутора до вр. Чумерна, за да се знае откъде точно премива то и за да не се губят работниците им, тъй като в онези години в района нямало дори и тясна пътека. До началото на 20-и в. единствените почти символични вървища в тази част на Балкана били само тези, оставени от т.нар. романки /жътварки от Северна България/, бригадите на които пресичали в началото на всяко лято главното било от север на юг през близките местности Дренско хорище, Пчелинско хорище и Караиванско хорище. В наши дни, освен че трасето на спускащия се на юг Козаревски проход е все още доста добре запазено, но и от него в западния край на седловината се отделя тясно разклонение, насочващо се покрай долината на Екеновата река на югозапад към празното пространство /огромната дупката/ с виждащия се в далечината най-висок „конарски“ връх - Остри гръб. Днес местността Сейменското кладенче е и добре белязана с маркировката на преминаващата оттук туристическа пътека Ком-Емине, като при разклона на трасето й с това на Козаревския проход е поставена табелка, насочваща към гр. Твърдица.

      От седловина Сейменското кладенче към с. Конаре се поема първоначално на югозапад, като се ползва изоставеното трасе на споменатото по-горе разклонение, отделящо се от Козаревския проход в края на местността. В самото си начало пътят преминава покрай ниските могили на Големия и Малкия каменски върхове, заобикаля от юг извора на Екеновата река /самото Сейменско кладенче/ и навлиза в гъстите широколистни лесове, покриващи късия Манастирски рът. Единственият ориентир сред дърветата тук е долината на потока, затова вървището се придържа в близост до него, като след 10 мин. се спуска с по-умерен наклон надолу до силно обрасла с високи треви закръглена поляна. Под оголеното място все още маловодната река се пресича на няколко пъти, като друмът стъпва за кратко на отсрещния Екенов рът и пресича местност, в която върху трасето му са нападали множество силно затрудняващи и забавящи придвижването напред стволове на дървета. По-надолу, и след още около 10 мин., се подминава оставащ вдясно разклон, под който и долината на реката, и трасираният покрай нея черен път, рязко завиват заедно на юг /20 мин. след началото/. В този участък от маршрута вървището плавно се разширява, а дърветата се извисяват и се отдръпват от него, което позволява, след още около 10 мин., да се види продължението на трасето му в посока на един по-голям S-образен завой и част от разстоянието по него да се съкрати, като местността се пресече по тясна и пряка пътека /30 мин. общо/. Някъде тук се подминават оставащи вдясно от тази пътека извори, завива се на югозапад и се излиза отново на пътя. По трасето му пък се достига бързо до разположена до коритото на Екеновата река възлова поляна, при която в друма се влива още едно негово по-тясно разклонение /40 мин./. Приблизително на това място на картите е отбелязан и отворът на пещера, която вероятно се намира в горите на юг от поляната. От ключовата местност се продължава пак по пътя и покрай реката на югозапад, и понеже в тази част от трасето на маршрута няма гледки, а и защото спускането по широкия друм става все по-плавно и удобно, затова тук е най-добре да се наблегне не толкова на туристическата практика, колкото на теорията, и да се помисли малко върху странните /и старинните/ наименования на някои от околните местности. А техните имена, явно заради изолираността на района, са се запазили до нас от най-дълбока древност и то с интересен и труден за разгадаване смисъл, който никой все още не е успял да обясни задоволително.

      Първото по-особено наименование от близката околност е това на разположеният на юг от Екеновата река Припапливи рът. Според езиковедите, древната дума приплата означава долепен, а това обяснение за значението на топонима лесно би могло да бъде прието, предвид видимо прилепналото положение на въпросната рътлина, вклинила се между по-дългите от нея Манастирски и Хайдушкия рътове. Другото странно наименование от района е това на оставащият на изток оттук вр. Пчена /Пченак/, при който основният хребетт на Конарския балкан сякаш се разпада на безброй по-тънки и по-къси ридчета. Някои специалисти по езика ни твърдят, че топонимът произлиза от растението пшеница, а оттам и че старото наименование на върха най-вероятно е било Пшена. Други извеждат наименованието от животното псе /т.е. куче/, а трети пък изказват мнението, че е възможно то да идва от думата пчене - въшка, заради външният вид на темето на върха, чиято заоблена като могила форма наподобява на яйцата на това животно. Нито едно от тези твърдения, обаче, не би могло да обясни наличието в днешните държави Сърбия и Македония на река, която също се нарича Пченя, тъй като нейното наименование очевидно не идва нито от пшеница, нито от куче или пък въшка. Третото по-своеобразно име в тази част на Балкана е на разположените на юг и на изток от вр. Пчена местности Бобека /Бобена/ и Бобешка поляна, както и на изтичащата от тях Бобешка река. В миналото коренът на имената им вероятно е бил топонимът Побъка, а той пък е сравнително добре изяснен в започващият от гр. Мъглиж маршрут 32.1. Според мнозина езиковеди, наименованието навярно произлиза от думата поп, а тя би могла да бъде свързана съвсем естествено с близките Манастирска река и Манастирски рът. В древността някъде край Пчена е възможно да е имало манастир, от който да идват всички тези наименования, а това е и още по-вероятно заради приминаващият покрай върха Козаревски проход, изворът Хайдушкото кладенче от северната страна на възвишението, крепостта на темето му и голямата едноименна пещера Пчена, разположена също в близост до него. И най-накрая, но и не на последно място, би трябвало да се споменат няколко думи и за наименованията на Екеновата река /Екенова вада/ и на оставащият на север от нея Екенов рът. Според етимологичните речници, като корен на тези топоними бихме могли да използваме единствено турската дума екен /или екин/, означаваща посев. В тази, обаче, висока, студена, труднодостъпна и гориста част от планината е особено трудно да си представим нива с посеви, а и турци не са живели никъде наоколо, нито в близост до южното подножие на този край от Балкана, нито в близост до северното. Затова, по всичко изглежда, че думата екен е с по-старо от османското нашествие по нашите земи потекло и че смисълът й не би могъл да бъде разгадан толкова лесно, а като добавим към това и втората част от наименованието на реката - вада /според мнозина думата е остатък от времената на траките/, ще стане ясно, че двата топонима са най-вероятно с прастар античен произход. Възможно е, също така, в древността коренът на топонимите да е бил с й отпред, по примера Янина/Йенина или Ятрус/Йетрус, което пък ще рече, че той най-вероятно е означавал просто поток /или река/.       

        След възловата поляна при разклона с пещерата се продължава с още по-слаб наклон надолу и на югозапад, като се следват отново трасето на основия черен път и долината на Екеновата река. Тук, обаче, коритото й е вече изцяло изпълнено с паднали при силна буря дървета, като този факт само затвърждава репутацията на района на изоставено и отдавна забравено от Бога място. Заради хаотично разхвърляните върху трасето на друма стволове, в този участък нерядко се налага той да се напусне и да се върви направо през гъстите гори встрани от него, като в същото време на няколко пъти трябва да се пресече и самата река. Така след още около 30 мин. се излиза най-после от гъстите дъбрави на просторна, равна и удобна за посеви местност при водослива на Екеновата и Манастирската /Каменската/ реки /70 мин./. Тук е и дъното на споменатата по-горе огромна дупка между главното било на планината и разположения на юг от него първенец на Конарския балкан - вр. Остри гръб, затова и в тази местност е краят на първата част от маршрута, характеризираща се с постоянно слизане и с пълна липса на по-всеобхватни гледки. Според част от конарчани, точно това място се нарича Чатърлъка /Разклона/, заради образуващият се при сливането на двата потока голям чатал. На картите, обаче, с такова наименование е посочена местност, разположена доста по-далеч на юг оттук, така че е възможно с топонима да е наречено не мястото при смесване на водите на двете реки, а някой важен разклон на черни пътища. При достигането до водослива Екеновата река се пресича по дървен мост, излиза се до разклона с друг още по-широк черен път и по сборния друм се продължава покрай обединената река почти водоравно на запад. Натам пък по склона над дългата и равна поляна се вижда огромна сграда, която не може да бъде свързвана с нищо друго, освен с отдавна изоставения в тази част на планината рудник Паисий /наименованието му вероятно идва от преминаващата покрай него Манастирска река/. В миналото този рудник бил собственост на известните ни банкери и фабриканти братя Бурови, а в шахтите му работели огромен брой работници, добиващи особено качествени черни каменни въглища. Днес, обаче, мината е затворена, а сградите й са започнали да се рушат. 10 мин. след първия водослив в източния край на поляната се достига и до втори водослив в нейния западен край, този път на обединената Каменска /Манастирска, Екенова/ река със спускащата се от юг Варовита река /изтича от самия гръб на най-високия връх в района - Остри гръб//80 мин./. Според местните, наименованието на този пълноводен поток идва не от варовиковите минерали в него, а от изключително студената му вода, в която: „не можеш да си свариш боба“. В по-близкото минало конарчани идвали в тази затънтена местност единствено за да трошат бигор /мазна шуплеста скала/, използван от тях за строителство и облицовка. В по-далечни времена, обаче, районът бил изключително оживен, заради преминаващото през него трасе на прохода Конарската пътека, криещо се понастоящем под по-новите черни пътища в района. В наши дни, при водослива на Каменската и Варовитата реки се достига до изграден заради рудника асфалтов път, по който се продължава с къс и остър завой на юг. В тази посока пътят се издига рязко нагоре и покрай коритото на Варовитата река извежда след няколко минути до входа на неработещия рудник Паисий /85 мин./. Денивелацията от главното било на планината до това място е около 300 м.            

      От сградата на изоставения рудник към с. Конаре се продължава по асфалтовия път на юг, като се следва коритото на Варовитата река. Само 5 мин. по-нагоре, обаче, се достига до важен разклон, при който шосето се разтроява /90 мин./. Оттук се продължава отново на юг, но вече по черен път, пресича се по мост Варовитата река и на нейния десен източен бряг се достига до вдигната метална бариера /95 мин./. Въпреки че по нищо не личи, че това място е ключово, то е от решаващо значение за успешния завършек на маршрута, тъй като при него пътят се разклонява отново. От бариерата по-новият, по-широк и по-добре поддържан край на друма се връща назад, покатерва се по склона и се насочва със стръмно изкачване на североизток. В същото време изпод съвременния път се появява трасето на античното Конарско вървище, което води в идеално права линия на юг-югоизток в посока на темето на вр. Остри гръб и намиращото се от другата му страна с. Конаре. Понеже по-нагоре двата края на пътя се събират отново, затова тук дилемата е по кой от тях да се продължи. А добрият избор на това място е от особена важност, тъй като новият път е по-удобен, но и по-заобиколен, докато старият е отдавна изоставен и изкачването по него до Остри гръб е истински кошмар, но затова пък той е по-пряк и безкрайно по-интересен. Ако за достигането на върха и селото се избере трасето на древната Конарска пътека, тогава по нея се продължава с плавно изкачване покрай Варовитата река на юг. Натам долината й постепенно се стеснява, покрива се с все по-високи храсти и треви, а пътят през нея започва да се губи все по-често, свивайки се до тясна пътека. 10 мин. след началото на изкачването се достига до дълга поляна, при която реката се пресича по брод /105 мин./. Над него се подминават последователно бетонно водохващане, което остава вляво, както и скалист участък, в който канарите са изсечени специално, за да премине през тях старият път. Приблизително на това място във Варовитата река се влива от дясно уж невзрачен и маловоден поток, който е известен като Трапът с кладенчето и който служи като граница между землищата на съседните Гурково и Конаре. Защо точно това едва виждащо се безлично поточе е избрано за граница между двете населени места е загадка, но това вероятно е станало, за да може цялото трасе на Конарската пътека да попадне в землището на с. Конаре. Тук е и мястото да се спомене, че в по-далечни времена Конаре е било по-голямото, по-важното и по-силно в икономическо отношение селище от двете, което личи и навсякъде по границата между тях. Докато при другите населени места като разграничителни жалони между землищата им се използват все очевидни форми на релефа, то тук е точно обратното. Най-горната част от граница между Гурково и Конаре не преминава, да речем, по Екеновата река, а по средата на стоящата на запад от нея местност Пожарищата /Пожариките/. По на юг, вместо като граница да послужи пълноводната Варовита река, се използва пресъхващият през лятото поток Трапът с кладенчето. От другата страна на вр. Остри гръб пък се е водил дългогодишен спор между двете селища за пасището Скрипча /Крепча, Магарица/, който, разбира се, пак бил спечелен от по-богатите и по-силни конарчани /кооперацията в Гурково се нарича и до днес Скрипча, макар че пасището не е тяхно вече от десетилетия/.     

      При изкачването покрай Варовитата река към темето на вр. Остри гръб може да се върви нормално само до участъкът с изсечените заради пътя скали. От него нагоре следва и споменатият кошмар, превръщаш се към края на изоставената част от друма в истински апокалипсис. Вероятно точно заради този район от планината върхът над пътя е наречен Остри гръб. Над изсечените скали наклонът по склоновете се увеличава още повече, а гъстата растителност и падналите дървета затулват напълно долината, правейки използването й абсолютно невъзможно. За да се преодолее тази трудна за пресичане местност, трябва да се навлезе за по-дълго време в горите край пътя, като след десетина минути се излиза от тях на обрасла с двуметрови треви поляна /120 мин./. От нея пък, понеже е сравнително гола, се открива за първи път след металната бариера панорама встрани и над Варовитата река, към виждащата се високо вдясно обширна Глогова поляна и към оставащата пак високо, но вляво, силно разкривена и гориста местност Разкряката /от думата разкрачен, т.е. криво, посукано място/. Оттук се продължава отново покрай Варовитата река със стръмно изкачване нагоре, като се влиза пак в особено гъстите широколистни гори край нея, покрили напълно древното трасе на пътя. Сред дърветата, обаче, то поне личи и може да се използва като сигурен ориентир. Така през дъбравите край реката и край останките на пътя се върви още доста дълго време със заобикаляне, прескачане и пълна липса на видимост, докато се излезе след още около 40 мин. почти под самото теме на Остри гръб до новият черен път /160 мин./. Достигането до широкото му и гладко трасе носи истинско облекчение, допълнено, наред с всичко друго, и с последващото водоравно заобикаляне на върха от източната му страна, както и с неповторимите гледки на север и изток към билото на планината и землището на бившето с. Козарево. Разликата във височината между рудник Паисий и това място е около 300 м., като тук завършва и втората част от маршрута, отличаваща се с постоянно изкачване, липса на панорама и преодоляването на особено труден за пресичане терен.

      Със стъпването на новия черен път започва последният етап от маршрута, който е истинско удовлствие и при който плавното и постоянното спускане се съчетава с изключително красиви гледки. Под темето на Остри гръб съвременният друм се завърта на изток, подсича водоравно върха и подминава 3-4 разклона, при които от трасето му се отделят вляво и вдясно няколко по-тесни второстепенни трупчийски разклонения. За съжаление, покритият някога с вековни букови гори гръб на исполинския връх днес е почти напълно обеслесен от безмилостна сеч, а на мястото на унищожените гиганти са се появили преплетени като стена гъсти храсталаци. Покрай тях обединеното вървище заобикаля много бързо Остри гръб и след около 30 мин. излиза от югоизточната му страна до ключовата поляна Лапатака /190 мин./. Малко преди да се достигне до нея, обаче, се подминава едно късо и тясно, но особено важно за тази част на планината място, наричано от местните със същото име - седловина Лапатака /Лопатика, Лопатока//от растението лапад или щир, наричано на гръцки още и лобода/. Заради едрите продълговати листа на растението, които стават за ядене, в миналото конарчани водели тук добитъка си, за да пасе и да си почива. При преминаването през тясната седловина изобщо не се усеща нейното огромно, ключово значение за околността и за успешния край на маршрута, затова е добре тук да се направи едно кратко отклонение и формата на местността да се обясни малко по-подробно.

      При Лапатака от главният масив на Конарския балкан, и по-точно от масива на доминиращият над него вр. Остри гръб, се отделя огромният едноименен страничен рид Лапатака, който се спуска на юг-югоизток, преминава през обширната Конска поляна, разчленява се под нея от долините на Старата /Конарската/ река, Голяма и Малка Дълга, Градишки дол и Улищица и достига до с. Конаре. Най-горната част на този хребет е покритата все още с около 100 дка гъста широколистна гора Дебела рътлина, свързваща двете главни забележителности в по-близкия район - вр. Остри гръб и пасището Конска поляна. Вдясно от тясната седловина Лапатака остават невидимите от пътя местност Ямата, изворите на спускащата се на запад река Студения дол /през 1921 г. десните й склонове били опожарени от овчари-каракачани, които искали да се образуват нови пасища за стадата им/ и едноименният връх Лапатака /1299 м./, а вляво се простират безкрайни гори и покрити с папрат и с коприва поляни, наричани от конарчани заради множеството кладенчета в тях местност Изворите /Петдесет извори/. Разположеното малко по на юг от седловината, и доста по-обширно от нея, пасище Лапатака пък се намира под слабоизпъкналото връхче Кота 1260 м. и приблизително по средата между вр. Остри гръб и Конска поляна, като преминаващите в миналото по Конарския проход пътници се спирали именно тук, за да си починат. При едно опожаряване от турци на с. Конаре преди Освобождението бягащото мирно население на селището също се установило на това място на временен бивак. Наред с всичко друго, на поляната Лапатака доскоро се издигали и постоянни кошари, а цигани от местните села се изкачвали дотук и за да дялат корита от изсечени от околните гори дънери. Освен до равно и удобно за почивка място, при леко наклонената на изток поляна се достига и до най-високата точка на тази част от маршрута, както и до още един важен разклон. При него от идващият от север проходен път се отделят множество разклонения, разпръскващи се във всички посоки. Едно от тях води на изток към Козаревската река, друго на югоизток към Конската поляна /това е всъщност едно от разклоненията на старата Конарска пътека/, а трето на югозапад към изворите на Старата река. И понеже дълбоката долина на тази река разделя съвсем ясно и отчетливо оставащата част от южните склонове на планината на две равни части, тук пак се налага да се вземе решение в каква посока ще се върви.    

       Ако за достигане до полето и до с. Конаре се избере десният край на пътя, тогава от Лапатака се продължава по него почти водоравно на югозапад. Дотук е изминато едва около половината от цялото разстояние до селото, но оставащата част от маршрута е лека и изключително приятна. Под Лапатака пътят преминава в близост до оставащите вдясно Сминова поляна /от растението смин - безсмъртниче/, Сминова преслап и гора Ерминлията /Ирминлията//по етнонима на юрушкото племе емрели, а неговото име пък от думата еймир - народ/, в които се намира и Сминова кладенец - един от основните извори на Старата река. В древността точно през тези местности извивало още едно от разклоненията на Конарската пътека. В наши дни, след преминаването през началния приток на Стара река, пътят завива на юг, подминава разклон с друг черен друм, водещ на запад, и след още около 25 мин. извежда до поляна с ловна вишка /155 мин./. Под нея се завива отново на югозапад и 15 мин. по-късно се пресича висока и силно разредена от сеч букова гора, от която се откриват първите гледки на юг към Казанлъшкото поле и към къщите на с. Конаре /170 мин./. Оттук веднага става ясно какво разстояние остава до края на маршрута и откъде точно трябва да се премине, за да се довърши той. На юг от това място остава огромната долина на Старата река, чиито склонове имат на много места пропастен и урвест характер. На билото на оставащият вляво от нея рид Лапатака се набива на очи огромната Конска поляна с трасето на преминаващият оттам древен античен път, а под най-южното разклонение на пасището, наречено Трънката, се вижда и местността Дългина /Двете Дългини/, от която извират Голямата и Малката Дълги реки. Под тях пък погледът привлича особено импозантната стена на канарата Рогачев камък, спускаща към Стара река дълъг и отвесен скален откос. Зад изсечената гора остава обширното и наподобяващо с извивката си точно на човешки гръб пасище Гърбела с виждащата се насред него скала Върлия камък /доскоро местността била покрита с вековни широколистни гори/, а на югозапад е продължението му Скрипча, на което е разположена цяла поредица от пазещи тамошната част на Конарската пътека по-големи и по-малки крепости. В миналото тази гранична и спорна с гр. Гурково местност, отбелязаната на по-старите карти като Крепча, била покрита с още около 200 дка дъбови гори с особено дебели стволове на дърветата. Местните секачи, обаче, ги унищожили напълно, тъй като районът е лесно достъпен и те идвали до него с волски коли. След изсичането на горите местността Скрипча се превърнала в тучно пасище, затова жителите и на двете съседни селища започнали да водят вкупом добитъка си да пасе там, а това пък довело до множество спорове между тях. Още по-късно на това място бил намерен труп на изядено от вълци женско магаре, затова местността била прекръстена на Магарица, а през 1933 г. насред пасището бил убит от разбойници и горският на гр. Гурково.

      Под панорамното място пътят рязко завива на запад, пресича заобиколена с високи дървета разорана нива и в непосредствена близост с пасището Скрипча се качва на билото на тесния страничен рид, заграден на запад от коритото на Малката река. По него следва стръмно спускане на югоизток, като след 25 мин. се достига до асфалтов път, водел вероятно в миналото към някакво военно поделение, скрито надълбоко в покриващите долината на Старата река гъсти смесени гори /195 мин./. От това място шосето започва да се спуска на юг към полето, като постоянно извива на серпентини, а между тях пък местните са отъпкали преки пътеки, скъсяващи голяма част от разстоянието по дългите завои. След достигането до асфалтовия път се продължава за кратко по него на юг, като още при втория по-остър завой трасето му се напуска. Село Конаре се намира на югоизток оттук, затова шосето трябва да се изостави, а към селището да се продължи по широка пътека, навлизаща почти веднага в изключително суха местност, изпълнена със скали и с ниска и бодлива растителност /вероятно това е гората, известна сред местните като Докима /от личното име Евдокия//. Заради песъчливият и каменист терен, тук пътеката често се губи, докато накрая съвсем изчезва в горния край на обширна поляна. Посоката на движение, обаче, е вече съвършено ясна - на югоизток и по средата между долините на Малката и Старата реки. В това направление се навлиза бързо в млада и изкуствено засадена от хората елхова гора, в нея се намира продължението на пътеката и по покритото й с натрошени камънаци трасе се продължава със стръмно спускане към виждащото се вече с. Конаре. 35 мин. след шосето се слиза при коритото на Старата река до края на планината и до началото на полето при тясна и плитка клисура /220 мин./. Тук се достига до черен път, завива се по него на юг и след няколко минути се излиза от гората в разположената в началото на полето местност Брода. В нея пътят пресича реката по брод, излиза на заетото с обработваеми ниви и ливади равно поле и през средата му достига след 20 мин. до първите къщи на с. Конаре /240 мин./. От тях до центъра на селището се върви по широка, равна и права асфалтирана улица още около 10 мин. /260 мин./. Денивелацията от местността Лапатака до тук е 800 м.

От местността Сейменски кладенец на главното било към с. Конаре се тръгва по Екенова река на югозапад

В горната си част пътят по Екенова река е отдавна изоставен и тревясъл 

В средната част от слизането покрай реката се появява широка пътека 

В долната част от долината на Екенова река се стъпва на широк черен път

При водослива с Манастирска река се продължава по долината на обединената река на запад

Край рудник Паисий за кратко се върви по асфалтов път

При Варовитата река шосето се изоставя и по черен път се продължава по долината й на юг

Изкачването по долината на Варовитата река става по трасето на старата Конарска пътека

Пътят извежда почти до темето на вр. Остри гръб

Върхът се заобикаля водоравно малко под темето му от изток

Пътят се насочва в югоизточна посока към поляната Лапатака

Разклонът на възловата поляна Лапатака

Поляната Лапатака от друга гледна точка

От Лапатака към с. Конаре се продължава по новия черен път на югозапад

Разклонът към вр. Гърбела в средната част на рида

След разклона се пресича широка поляна и за кратко се влиза в разредена от сеч гора

На североизток към местността Конска поляна 

От средната част на спускането на юг към с. Конаре

Под гората се пресича равна и гола седловина, като след нея се достига и до асфалтов път 

От равната седловина назад

На северозапад от седловината остава местността Крепча, в която има останки от четири крепости

 Под седловината се стъпва на асфалтов път и по него се върви за кратко до достигане на пряка пътека

По пряката пътека на юг към с. Конаре 

 От полето назад към планината

 От подножието на планината на юг към с. Конаре

 Назад към планината от друга гледна точка

 В центъра на с. Конаре

 Чешмата в центъра на с. Конаре 

Профил на маршрута