38.2. гр. Твърдица-крепост Градището-местност Плочата на ОФ-местност Докса-местност Преслопа-хижа Чумерна

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

38.2. гр. Твърдица-крепост Градището-местност Плочата на ОФ-местност Докса-местност Преслопа-хижа Чумерна - слизане

Денивелация - 1050 м., време на движение - 4.30-5.00 часа, разстояние - 15.6 км.

От хижа Чумерна до местността Нивката - бяло-червено-бяло и ЗКМ, от местността Нивката до местността Сировете – немаркиран, от местността Сировете до гр. Твърдица - бяло-червено-бяло

Изтегли: GPS-трак

Най-лесният и бърз начин да се слезе от хижа Чумерна до град Твърдица е по старото трасе на Твърдишкия /Елено-Твърдишкия/ проход, извиващо по билото на нисък рид, заключен между долините на Топлата и Студената реки. Преди да изтекат на полето двата потока се вливат един в друг и образуват Твърдишката река, при устието на която е разположено интересуващото ни селище. Понеже Студената река извира изпод самата х. Чумерна, затова и въпросният хребет, който я загражда от запад, също започва от това място. В горната си част обаче рътлината е много широка, а проходът, който се спуска по нея към гр. Твърдица, следва билото й, затова и в началото на маршрута се върви продължително време на запад до достигане на трасето на стария път. От х. Чумерна към гр. Твърдица се поема първоначално на северозапад по главното било на планината, като се следват трасираната по него основна туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/ и поставената покрай извивките й лентова маркировка. Характерно за Елено-Твърдишкият дял на Балкана е преди всичко това, че по-голямата част от билото му е покрито с гъсти гори, поради което някои го наричат още и Тъмната планина. Безкрайните лесове над Твърдица са намерили израз и в наименованията на някои от по-близките до х. Чумерна местности, като Кръстатият бук, Тройният бук, Марков бук, Букачев чукар, Зеленишка река, Борущенска река и т.н. Друго специфично за района на хижата и на намиращия се над нея едноименен връх Чумерна /1536 м./ е огромният брой от антични и средновековни пътни съоръжения, крепости, охранителни кули и преградни валове, които са били особено популярни в миналото, но днес се крият изоставени в гъстите и неизбродими тукашни дъбрави. Сред твърдичани дори има и поверие, според което, в древността по цялото било на планина преминавал някакъв уж много широк и равен път, който достигал оттук чак до Бургас.

Още от началото на прехода при сградата на х. Чумерна се навлиза в гигантски масив от споменатите диви и буйни широколистни гори, който покрива огромна територия и крие в пазвите си множество интересни исторически и археологически артефакти. Първата по-любопитна местност по трасето на маршрута е намиращата се в непосредствена близост със сградата на хижата бивша поляна Предела, превзета днес почти изцяло от въпросните лесове. В древността обаче това място, заедно с още няколко други подобни поляни, разположени на запад по главното било на планината, явно е било голо, леснодостъпно и удобно за преминаване, затова северната му част била преградена с къс землен вал, едва личащ днес над терена и наричан от местните Прокоплика /от прекопана земя, което сочи на това, че валът е землен, а не каменен/. Наименованието на местноста пък - Предела, показва съвсем ясно, защо съоръжението е било изградено точно тук, тъй като в българските планини с тази дума се обозначават не само местности, разположени на съответните главни била и представляващи превали на проходи, а преди всичко такива, намиращи се на държавни граници. В местността Предела първо се преминава покрай вала Прокоплика и се подминават два разклона с маркирани туристически пътеки, спускащи се на север към еленското село Мийковци, след което се завива постепенно на запад и се пресича друга бивша равна и гола седловина - Тройният бук /20 мин. след началото/. Оттук следва леко изкачване нагоре към ниският скалист връх Чуката /1373 м.//от южната страна на х. Чумерна е връх Стария чукар, от северната вр. Букачев чукар, а от запад - връх Хайдушки чукар/, като пътеката пресича самото му теме, а след това се спуска плавно през борова гора до достигане на разклон в местността Нивката /50 мин. общо/. При нея все още личат последните няколко запазили се все още в околността малки полянки, покривали някога изцяло билото на огромния Твърдишкия балкан. След идването си в България настанилите се тукашната част на страната турски колонисти завладели най-плодородните земи по полето, а за местните българи останали само по-непродуктивните и каменисти места в горните части на планината. На запад от Нивката се намира друго подобно на Предела място, което навремето също било голо и леснодостъпно и заради което на главния вододел на Балкана било изградено още едно защитно гранично съоръжение - преграден вал Иванов гроб. Днес в Нивката от пътеката КЕ се отделя широко разклонение, намиращо се в началото на най-източната от поляните и водещо към старото трасе на Твърдишкия проход и едноменния град.

При разклона в местността Нивката от билната пътека КЕ се отделя отдавна изоставен и силно опороен от стихиите стар коларски път, който се спуска стръмно в югозападна посока към построеното натам шосе Твърдица-Шишкинград /Шешкинград/. Разклонът е немаркиран и трябва да се търси при самотен кол от зимната колова маркировка /ЗКМ/, стоящ от дясната страна на пътеката. Под Нивката споменатото вече шосе описва широка дъга, влизайки дълбоко на север в долината на Студената река, което означава, че точно на това място пътеката КЕ се доближава най-много до по-широкия нов асфалтов друм. Това е и причината, билото на планината да се изостави именно тук и от Нивката да се продължи с директно слизане към гр. Твърдица. При разклона главната пътека КЕ се напуска и по тесния и отдавна изоставен от хората черен път се продължава със стръмно слизане на югозапад. На много места в тази посока вървището е силно размито от времето и трябва да се търси, а при повече сняг през зимата дори и изобщо не личи, което налага при слизането да се спазва общата посока на движение юг-югозапад. Като ориентири натам пък трябва да се ползват както Студената река, която протича през дълбокото дере на изток от рида, така и самото било на хребета, оставащо от дясната западна страна на пътя. 15 мин. след напускане на главното било на планината се достига до по-запазена част от друма, по която се продължава с плавен наклон надолу. В края на краткото спускане се пресичат сечище и няколко изоставени дърварски пътя и след още около 5 мин. се достига до по-широкото шосе /70 мин./. При стъпването на асфалтовия път се продължава почти водоравно по трасето му отново на югозапад, като след нови 15 мин. се излиза в местността Преслопа, разположена вече на самото било на вододела, разделящ Студената и Топлата реки /85 мин./. Преслопа е възлово място за цялата по-близка част на планината, като при него съвременното шосе пресича едно от южните разклонения на стария римски път Твърдишки проход. В миналото при спускането си на юг от билото на планината античният друм се разклонявал, като единият му край се насочвал на юг към гр. Твърдица, докато другият водел на югоизток към сегашния гр. Сливен. Заради своята важност, в древността югоизточното разклонение на Твърдишкия проход било охранявано от множество крепости и наблюдателни кули, както и още един, трети поред, преграден вал, който бил разположен точно в района на Преслопа. При достигането до местността този много по-висок от Прокоплика и от Иванов гроб вал се набива веднага на очи. Неговата дължина е около два километра, а стената му е изградена от камъни, които шосето пресича точно при група от няколко по-високи естествени скали. При прокарването на новия път част от тези канари били изсечени, затова местността около тях се нарича още и Сечената скала.

При Преслопа /Сечената скала/ шосето се напуска и към гр. Твърдица се продължава на юг, като се следва билото на вододелния рид между Топлата и Студаната реки, както и югоизточното разклонение на стария Твърдишки проход. Днес върху античният път е изградено по-ново съвременно почвено шосе, на много места край което обаче старото римско трасе на прохода все още си личи. От местността Преслопа се продължава с лек наклон надолу през поредния масив от гъсти смесени гори, като първоначално се върви покрай оставащата вляво каменна преградна стена. На юг новият черен друм следва постоянно гребена на вододелния рид, на изток от който се вижда от време на време дълбоката долина на Студената река, а на запад се усеща тази на река Асенов дол - начален ляв приток на Топлата река. Макар че е много важен в хидрографско, орографско и историческо отношение, вододелът между Топлата и Студената реки е безименен, което води до различни интерпретации относно неговото истинско наименование. На едни този рид е известен като Сировете, заради двете местности с това име, разположени в източния и западния край на най-долната му част, докато други му викат рид Докса, заради няколкото по-големи поляни, заемащи средата му. Преминалият оттук към края на турското робство пътешественик Феликс Каниц пък направо го нарича Планина Докса. 10 мин. след Преслопа по старото югоизточно разклонение на Твърдишкия проход се слиза до голата, равна и кръгла седловина Нивищата /още едни ниви в тази най-висока част на планината/, южно от която се издига безименният връх Кота 1130 /95 мин./. Въпреки че са с почти еднакви наименования, седловина Нивищата и местността Нивката няма нищо общо помежду си и са отдалечени на няколко километра една от друга. Подобните имена на местностите обаче показват точно това, което бе споменато малко по-горе - че в миналото дори и най-малките полянки във високите части на Твърдишката планина били обработвани от хората, въпреки че се намирали на много голяма надморска височина.

При седловина Нивищата в пътят, следващ билото на вододела, се влива още един черен друм, достигащ дотук от север. От това място обединеното вървище продължава на юг, заобикаляйки водоравно вр. Кота 1130 от запад. Преминаващите покрай този невисок, заоблен като могила и покрит почти изцяло с гъсти гори връх обаче изобщо не подозират какво се крие на темето му. А главата на върха, макар да стърчи едва на няколко метра над околността, доминира изцяло над нея, затова в древността в най-високата й част била изградена неголямата охранителна крепост. В наши дни местните я наричат Гребена, вероятно заради подобният на гребен скален венец, върху който е изградено съоръжението. Твърдината е с неправилна правоъгълна форма с размери 70 на 43 м., стените й следват конфигурацията на терена, а от северната й страна е изградена малка правоъгълна кула. В миналото крепостта Гребена контролирала голяма част от югоизточното разклонение на Твърдишкия проход, като от нея било наблюдавано трасето му на север чак до местността Преслопа, а на юг - до голите поляни Докса, в които също било изградено подобно защитаващо пътя наблюдателно съоръжение. Освен това, твърдината Гребена била на една линия и в пряка визуална връзка и с разположената на изток от нея по-голяма крепост Шишкинград, която охранявала все същото югоизточно разклонение на Твърдишкия проход. Наред с Гребена на темето си обаче, Кота 1130 е интересен и с още нещо. От Нивищата старият път заобикаля върха от запад и след още около 10 мин. достига до нов разклон при намиращата се в подножието му местност Синия пясък /почвата тук наистина е песъчлива и е със син цвят//105 мин./. На това място югоизточното разклонение на античния Твърдишки проход се влива в основното трасе на пътя. В древността това по-главно трасе се спускало на северозапад оттук през местността Коритата към долината р. Асенов дол /в началото на 20-и в. на мястото, при което черният път достигал до коритото й, бил изграден планински спасителен дом, в който местните туристи можели да намерят целогодишно подслон/. Над реката главният друм се изкачвал на север до т.нар. Романско хорище, на което редовно спирали дружините на преминаващите по прохода еленски романки /жътварки от еленските махали в Северна България/, жънещи нивите в Новозагорско всяка година през ранната част на лятото. На връщане след жътвата драгоманите /водачите/ на работничките им плащали заплата точно в местността Романското хорище, като удържали част от парите на тези, които се „отпускали“ прекомерно /т.е. не работели достатъчно/. Поради тази причина, местността там се нарича още и Оплачи поляна. Над нея античният път преминавал и през старото комитско сборище Хайдушката поляна /на която понастоящем се провежда всяка година т.нар. Общотвърдишки събор/, след което се изкачвал до стария си превал на билото на планината под връх Хайдушки чукар /Хайдушка песен//1256 м./.

Разположената на северозапад от Синия пясък местност Коритата /наречена е така, заради намиращата се в нея в миналото голяма чешма с корита за напояване на добитък/ и едноменният връх Коритата /1043 м./ са следващите по-любопитни места в близост до маршрута, тъй като районът край тях е карстов. За милиони години природата е успяла да издълбае в меките скали от източната страна на върха пропастта Мъгливият сняг, в която се намира пещерата със същото име Мъгливият сняг /една от най-дълбоките пещери в България/. Тази карстова дупка е открита наскоро, но местните говорят и за още една по-дълбока бездна, която се намирала в близост до коритото на Студената река в долния край на близката местност Докса и в която досега уж все още никой не бил влизал. До входа на тази пещера имало едно голямо липово дърво и заровено съкровище, за изваждането на което трябвало да се даде жертва. На югоизток от Синия камък пък се спуска долът Неха /непреводимо наименование с вероятен влашки произход/, край който се събират билата на няколко по-къси и криви странични хребета. Според местните, през 1878 г. в това дере била открита от твърдишките братя Стефан и Симеон Стойкови т.нар. Богомилска пещера, наречена така заради намерената в нея плоча с надпис: „Главата на Твърдишката община дед Митрик преживя в пещерата“. Според жителите на града, тук целият склон бил кух, вътре в него се усещало голямо течение, сякаш духал вятър, а на входа на пещерата бил построен манастир. Той пък уж бил голям кух камък с врата и прозорци, и с извираща и течаща през него вода, който, освен като манастир, се ползвал и като скривалище от местните богомили. Наред с всичко друго, от тази пещера /манастир/ се отделяла и една равна и пряка пътека, която водела на север към местността Шишкинград и изградената над нея едноименна крепост.

От разклона при Синия пясък към гр. Твърдица може да се продължи както по пътя, следващ билото на вододела, така и да се слезе на запад до съвременното шосе Твърдица-Елена. Преходът по билото на вододела между Студената и Топлата реки обаче е много по-интересен, както заради панорамата, която се открива от него, така и заради факта, че се върви по старото трасе на Твърдишкия проход. По този повод, от Синия пясък към гр. Твърдица се продължава по билото на вододелния рид, а от него пък се откриват най-прекрасните гледки по целия маршрут. Гъстите гори, през които се върви от х. Чумерна чак до тук, се отдръпват постепенно от гребена на хребета, разкривайки гледки във всички посоки. На това място обзорността се засилва и от това, че на юг билото на вододела се стеснява все повече и повече, силно притиснато от дълбоките и бързо приближаващи се една към друга долини на заграждащите го реки. Надолу пътят постепенно завива на юг и 20 мин. след разклона се спуска до голата седловина Варниците, разположена между върховете Кота 1041 от север и Атинара /неизвестна дума, свързана може би с атове, т.е. коне//1057 м./ от юг /125 мин./. Варниците е всъщност най-горната част на по-обширната местност Докса, обхващата няколко големи и криви поляни, разположени в средния край от билото на вододела. Отделните голи места по Докса са разделени от ниски могилести връхчета, между които пътят постоянно лъкатуши, заобикаляйки ги ту отляво, ту отдясно. Според едни, наименованието докса е гръцко и на съответния език означавало слава, а според други, идвало от турската дума доксан /деветдесет/. В Твърдица е запазена и легенда за български произход на наименованието на местността, според която, по старият път веднъж преминал беглец, който с последни сили достигнал до поляните и извикал: „Докса съм! /т.е. Дотук съм!/. Думата докса обаче е старобългарска и истинското й значение е лъка, дъга, свод т.е. крива, посукана местност - нещо, което напълно отговаря на външният вид и формата на поляните Докса. В тях през различни епохи били изградени последователно пазещо прохода укрепление, малко селище и хан. През 1867 г. четата на войводата Филип Тотю водила тук сражение с преследваща я турска потеря, а в края на османското робство по поляните било издигнато специално беклеме /стражарница/, в което била настанена охраната, съблюдаваща за нормалното придвижване по прохода. Между двете световни войни на северозапад от Варниците новозагорската община издигнала и сградата на детска колония, но през 1943 г. постройката й била умишлено опожарена от полицията, тъй като служела като убежище на местните партизани. Въпреки че детският лагер не съществува отдавна, местността на северозапад от Варниците се нарича все още от твърдичани Колоните /Колониите/.

След първата доксанска поляна пътят заобикаля от изток т.нар. Курутински рът /името му вероятно идва от турската дума куру - сух/, след което подсича вр. Атинара от запад и достига до нов разклон. От него е все едно по кой от двата края на друма ще се продължи, защото по-надолу те отново се събират. 20 мин. след Варниците се пресича и последната, най-долна и най-южна гола местност, в чийто край вървището влиза покрай ниския връх Кота 990 за по-дълго време в гора /145 мин./. На това място вододелът е изключително крив, затова и трасето на древният проход слиза за кратко от източната страна на билото му и се спуска по права линия на юг. В миналото тази част от стария друм била охранявана от две крепости, намиращи се не на гребена на рида, а на отсрещните склонове на Студената и Топлата реки. Крепостта от източната страна на Студената река била разположена на билото на страничния рид Дебелия рът на височина 862 м. и от север била заградена от долината на Циганската река. Твърдината от западната страна на Топлата река пък се намирала на темето на връх Ита колу /673 м./ и от север била заградена от Каменската река. Над правата линия се подминава разклон, водещ вдясно към Нейков рът и намиращите се в подножието му Нейкова чешма и Нейкови кладенци, а след още 15 мин. се излиза и от гората в началото на продълговатата поляна Сепарациите, в чиято среда се вижда отдалеч единствената сграда по билото на вододела /160 мин./. Това е малка тухлена постройка, от която навремето била обслужвана въжена линия за извозване на въглища, свръзваща два от разположените на километри един от друг срещуположни твърдишки мини - рудник Шишкинград на изток и рудник Паисий на запад. В миналото миньорският лифт започвал от разположената на изток седловина Шишкинград и оттам се спускал към намиращото се на запад шосе Твърдица-Елена, преминавайки над долините на Студената и Топлата река и над билото на разделящия ги вододелен рид. На това място обаче въжената линия се сепарирала /т.е. разделяла/ и в южна посока, откъдето дошло наименованието на местността. Приблизително тук е и средата на маршрута, като денивелацията от х. Чумерна до Сепарациите е около 500 м. Днес над постройката /която местните ползват като ловен заслон/ все още виси отдавна изоставена масивна бетонна конструкция, на която някога били закрепвани въжетата на лифта.

Понастоящем пред сградата на съоръжението от основния билен път се отделят няколко разклонения, насочващи се на изток и запад към долините на двете големи местни реки. Спускането оттук към гр. Твърдица може да стане и по тези разклонения, но така отново ще се изгубят гледките от билото, затова от Сепарациите се продължава пак по трасето на древния римски път на юг. Под изоставената сграда пътят заобикаля от изток малка поляна, в средата на която стърчат няколко интересни овални скали и покрай тях пресича масив от борова гора. На някои карти именно тази местност е отбелязана като Докса, като в града дори твърдят, че в древността камъните по нея били използвани като светилище. Доскоро и това място било напълно покрито с гъсти гори, но днес над боровия масив преминава огромен електропровод, заради жиците на който на дълго разстояние оттук на юг в дърветата по билото е изсечена широка полоса. Предвид ширината на оголена ивица, движението от това място надолу продължава именно по средата й, което силно улеснява ориентацията. През изсечената в гората просека се напредва бързо и лесно, заобикалят се водоравно от изток високият връх Богдана /834 м./ и овалният Кота 832 и под тях, 25 мин. след сградата на билото, се достига през местноста Богдана до най-стръмната част от билото на вододела /185 мин./. За да я преодолее по-плавно, старият път извива чрез няколко дълги серпентини, част от завоите по които могат да се съкратят по преки пътеки. Тук вдясно от друма остават късият Кральов дол и още едни бивши ниви в местността Йосево тютюнище /в тях навремето някой си Йосуф се опитвал безрезултатно да отглежда тютюн/, а пък вляво е невероятно красивата местност Червенака /от старобългарското червен - красив/, също изпълнена цялата с буйни гори. Стръмната част от билото на рида се преодолява за 15 мин., като в най-долния й край се достига до възлова поляна, при която един в друг се вливат четири пътя /200 мин./. Оттук към града се продължава отново по гребена на хребета на юг, като след още около 5 мин. се достига до втори важен разклон /205 мин./. При него от билния път се отделят равностойни разклонения, спускащи се вляво и вдясно към Студената и Топлата реки.

В миналото Твърдишкият проход се насочвал оттук през местността Сировете на югозапад, пресичал Топлата река при т.нар. Куцов /Куцев, Куцьов/ мост и от другата й страна се качвал на съседния рид Пченя /Козосмоденски балкан, Козаревски балкан/. За Куцев мост в Твърдица разказват, че при строежа му по турско време един работник от местния род Дуламджиеви си прерязал крака и затова започнали да му викат Куц Никола, а оттам дошло по-късно и наименованието на съоръжението. Други пък твърдят, че името идвало от главния майстор на строежа, който се наричал Петър Куция. В по-близкото минало от горните части на планината до моста била прокарана дековилкова /по-тясна/ ж.п. линия за бърз превоз на пътници и товари, по която дотук били докарвани изкопаните в местните рудници въглища. При моста те били разтоварвани и складирани, а след това и извозвани към Твърдица с камиони и каруци. Заради тази дейност, по онова време край Куцов мост били издигнати множество постройки, като складове, жилища за работниците и т.н. В наши дни обаче, от тези сгради няма и следа, а новият асфалтов път Твърдица-Елена преминава над моста, който е отдавна изоставен. От втория разклон към гр. Твърдица също може да се продължи по два начина - или по старото трасе на Твърдишкия проход със спускане на югозапад през Сировете към Куцов мост, или на юг по билото но вододела. Вторият вариант по гребена на хребета обаче отново е по-панорамен, затова се продължава по него с плавно изкачване на юг към оголената от сеч могила на връх Кота 680. Разстоянието от разклона със старото трасе на Твърдишкия проход до намиращата се на темето на върха триангулачна точка се изминава за около 5 мин. /210 мин./. Кота 680 е гол, плосък и много обзорен, а от него може да се хвърли поглед както назад към най-стръмната част от билото на вододела край вр. Богдана, така и напред, накъдето за първи път от началото на прехода могат да се видят и част от сградите на близката вече Твърдица. Слизането от върха към селището продължава отново на юг по билото на рида, като в тази му част се върви пак по стар и изсечен в камъните път, водещ към бивши ниви в най-долния край на хребета. За да направят друмът по-гладък, тук строителите му са подравнили изкуствено билото на вододела, а извадените изпод него камъни са подложили едновременно под двете по-ниски страни на вървището. В наши дни част от извадените при строежа на пътя по-големи камъни все още личат на голямо разстояние на юг от върха покрай изоставеното му вече трасе.

Под вр. Кота 680 старият път се спуска стръмно към дълбока седловина, като някъде над нея се изгубва в сечище. От мястото, при което пътят изчезва, се продължава отново по билото на юг, като се следва широка пътека, пресичаща гората западно от сечището. Местността тук се нарича Свинското кладенче, като през нея се слиза до дъното на седловината, там се стъпва отново на стария път и по трасето му се продължава със завой на югоизток. 10 мин. по-късно друмът достига до най-долната и тясна част на вододелния рид, заета от изпълнената доскоро с малки мандри местност Меховете /220 мин./. Нейното наименование идва от това, че заради стръмнината в по-далечното минало до сградите на мандрите не можело да се достига с каруци, затова добитото и преработено тук мляко било извозвано с натоварени на коне мехове. На това място черният път достига до червената маркировка на започващата от Твърдица нова и изградена в кръг Екопътека Градището. На север от града тя преминава покрай все още запазените стени на най-голямата местна крепост Градището, извива над нея през Меховете и се спуска на запад към шосето Твърдица-Елена. От разклона към Твърдица се продължава на юг по екопътеката, като се следва маркировката й, а тя пък за известно време ползва трасето на стария път. На юг оттук широкото до този момент било на вододелния рид силно се стеснява, като от двете му страни започва да се чува все по-осезателно бученето на Студената и Топлата реки. В края на хребета се достига отново до по-стръмен участък над местността Смесите, в която двете реки се смесват /сливат/. В началото на тази стръмнина екопътеката изоставя затлачения с растителност древен път, завива на югоизток и през скали и сипеи се спуска до импровизиран дървен мост над Студената река в местността Плочата на ОФ. Разстоянието от дълбоката седловина до моста над потока се изминава за около 15 мин. /235 мин./. Тук реката се пресича по мостчето, като на отсрещния й източен бряг се излиза на широк и равен нов черен път. Слизането от него към града продължава вече по по-широкия друм и е подробно описано в маршрут 36.1. От Плочата на ОФ до северния край на Твърдица се върви още 45 мин., като разликата във височината между Сепарациите и селището е около 500 м. /280 мин./.