38.1. гр. Твърдица-крепост Градището-Студената река-седловина Шишкинград-хижа Чумерна - качване

Денивелация - 1050 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 17.2 км.

От гр. Твърдица до местността Плочата на ОФ - бяло-червено-бяло, от местността Плочата на ОФ до хижа Чумерна - немаркиран

Изтегли: GPS-трак 

Град Твърдица /Фердич/

Ако си българин, ела
с поклон пред славата велика,
от древността до нас дошла-
Твърдица днес те вика!

Разтваря крепостта вратите пак
от полъха на ветровете.
Ела и сам послушай ти
легендата на вековете.

       Град Твърдица е застроен на около 350 м. н.в. в подножието на Елено-Твърдишкия дял на Централна Стара планина, при устието на излизащата от него Твърдишка река /Селската река, Ферджус/ и край началото на започващия от същото място Елено-Твърдишки проход. Селището отстои на 25 км. на северозапад от главния център на областта - Сливен, гара е на ж.п. линията София-Бургас и се намира в близост до стратегически важен шосеен възел, свързващ всички по-големи населени места в околността. На мнозина е известна поредицата от по-големи подбалкански затворени полета, като Златишкото, Карловското и Казанлъшкото, но малцина са чували за Твърдишката котловина, в северния край на която се намира селището. Този по-малък и по-уединен край на родината ни е разделен от Шивачевския рид на две отделни части - западна, наричана Твърдишко поле, и източна, носеща наименованието Шивачевско поле, и е заграден, освен от Стара планина, още и от склоновете на Средна гора, ридът Меджерлик /Межденик/ откъм Казанлъшко и ридът Кара баир откъм Сливенско. Понастоящем по-голямата част от котловината се намира в границите на огромната като територия, но включваща предимно по-малки населени места община Твърдица, начело на която стои именно интересуващият ни град. От Твърдица започва и споменатият едноименен проход, осъществяващ връзка между Северна и Южна България и превръщащ селището в оживен транспортен кръстопът. Извиващият покрай коритото на Твърдишката река стар презбалкански друм е най-пряката връзка между двете основни половини на страната, като разстоянието по него между Твърдица и Елена днес е около 32 км. В наши дни населението на градчето се състои предимно от православни българи и по-малко на брой цигани, наред с които в селището живеят за постоянно и няколко семейства, самоопределящи се като турци.

     Заради добрите природни и климатични дадености и съчетанието на поле, планина и река, както и заради близостта до важни и оживени транспортни кръстопътища, районът край днешното населено място бил обитаван от хората още от времето на неолита. Използвани от първобитните хора каменни оръдия на труда са открити в близките до Твърдица пещери Пчена, Свирчинашката и Богомилската, а първото по-голямо селище в околността било построено през новокаменната епоха, обхващаща периода от 7 хил. пр. н.е. до края на бронзовата ера - 2 хил. преди Христа. Тогавашното населено място било разположено в намиращата се при сливането на Козаревската и Твърдишката реки Кицова могила, издигаща се в най-южния край на започващия от сегашния град рид Лагуна. Пак там, но в малко по северна посока, са открити следи и от тракийско поселение от първото хилядолетие пр.н.е. От този период по склоновете на Лагуна са намерени керамични фрагменти, съдове от погребение на тракийски аристократ, сребърен нагръдник и махайра /тракийски меч/, както и голям брой метални върхове от древни стрели и копия. Вероятно пак тогава се е появила и разположената над днешната Твърдица голяма крепост Градището, дооформена и надстроена по време на ранната Византийска империя за охрана на местния проход от нахлуващите от север варварски племена. Друго подобно тракийско селище, заедно с разположено край него малко войсково подразделение, продължили да съществуват в околностите на съвременния град и по време на римското владичество, като следи от заселвания от този период са открити край почти всички сегашни населени места в областта. Типично за поселенията в Твърдишко от римската епоха е, че били от типът викус /без крепостна стена/, като такива са, например, предшествениците на днешните селища Шивачево и Конаре. Освен от неолита, по-съществени следи от древността край Твърдица са останали и от времето на класическата Античност /4-и в. пр.н.е. - 2 в./, като в границите на съвременния град са намерени останки от неголямо селище, а в разположения на юг от него рид Лагуна са разкрити могилен некропол, бронзова масичка и монети от времената на царете Филип II Македонски и синът му Александър Велики. Също на юг от сегашното селище е открита и византийска колективна златна монетна находка, която обаче е от Средновековието /11-12-и в./. От периодът преди Христа в района на Твърдица са останали и около 10 тракийски надгробни могили, някои от които не били типичните за онези години храмове, а част от тях служели като маркери, бележещи границите между землищата на отделните населени места.

     Наред с по-старите антични селища в близост до съвременната Твърдица, преминаващият оттук главен подбалкански път Друма и започващият от него Твърдишки проход, в древността в планинските местности над сегашния град били издигнати и множество крепости, най-голямата и известна от които била намиращата се на около 2 км. на север от сегашното населено място твърдина Градището. По подобие на старите търновски крепости Царевец и Трапезица, и Градището било построено на голям полуостров и било заобиколено от три страни с водите на Твърдишката река, а стените му останали да стърчат и до днес на височина от около 4 м. За животът в твърдината не може да се каже нищо по-подробно, тъй като легендите и преданията за крепости са свързани винаги само със строеж, превземане и край, но никога със самото съществуване. Още няколко по-малки наблюдателни и охранителни кули били построени и на югоизток от твърдината, край теметата на издигащите се в същата посока нисички върхове Калугера /532 м./, Малка Кутра /649 м./ и Кутра /Стежераница, Стражераница//881 м./. Името Стражераница никак не е случайно и съвсем ясно показва какво точно е имало на върха - стражарница за охрана на Твърдишкия проход. Заради добрата си видимост на всички страни, тези миниатюрни крепости образували единен отбранителен комплекс с по-голямото Градище, с което имали особено добра пряка визуална връзка. Втора голяма твърдина в района била изградена по-навътре в планината, на темето на разположения на около 9.5 км. на североизток от сегашния град връх Диавена /Девина, Дявена//1175 м.//на латински наименованието на тази крепост е Dia Baina/, а трета, с наименованието Шишкинград /Шешкинград/, стърчала и на връхчето Елова чука /1137 м./, намиращо се на юг от едноименното миньорско селище Шишкинград. Крепостите Градището и Диавена са споменати от византийския писател Мануил Фил в негова книга, възхваляваща подвизите на пълководеца Михаил Глава Тарханиот в похода му срещу българите през 1289-1290 г., а за Шишкинград битува легендата, че при нападението на турците срещу страната ни бил отбраняван от царшишмановия войвода Шишкин /Шешкин/. Освен от трите големи твърдини и от наблюдателните кули, в планината над града личат останки и от още няколко по-малки крепости и преградни съоръжения, чрез които било пазено все същото, важно и много популярно в миналото, трасе на преминаващия в близост до тях Твърдишки проход.

       В книгата си „Фолклорната история на Твърдишко“ Владимир Демирев, Васил Дечев и Надежда Тодорова описват „особено динамичен модел на възникване и преместване на най-старото селище в околностите на днешния град“, който модел бил обусловен, според тях, от няколко основни причини. Авторите твърдят, че първото населено място край съвременната Твърдица възникнало най-напред в местността Краставел, разположена в югозападния край на сегашното селище и наречена така заради труднообработваемата почва в нея /от думата краста и от там крастава почва, т.е. трудна за обработване земя/. Мястото обаче се оказало прекалено сухо, затова жителите му се преместили малко по на север, в намиращата се край трасето на стария античен път Друма пуста и покрита дотогава само с гъсти вековни гори местност Трохалото /Трохлото//в нея навремето имало много орехи, които твърдичани трошали на място/. В единия край на тази местност протичала Твърдишката река, а в другия се издигала т.нар. Лагунска кория, затова районът се сторил на новодошлите тих, спокоен и особено подходящ за заселване. Според местните, от онзи период в Трохалото останали следи от стар храм, зидове, цветни мазилки, кюпове, широки керемиди и хромели. В миналото точно от това място започвало и трасето на Твърдишкия проход, за което във вековните гори на лагунския лес била изсечена нарочна просека. Поради тази причина, оттогава до днес местността край старата църква на града се нарича все още от твърдичани Просеката.

      През 3-и в. пр.н.е. откъм Централна Европа в нашите земи нахлули келтите, които превзели околностите на Твърдица и принудили местното тракийско население да напусне полето и да се укрие на североизток в намиращата се в подножието на Стара планина местност Чакаларе /Чикалари/. Според езиковедите, топонимът произлиза или от турската дума чакъл, т.е. каменисто място, или от друга подобна турска дума - чокек /падина/. Местните обаче твърдят, че наименованието дошло от личното име Чикалар, което носел главатарят на татарите, отседнали на лагер на това място при обсадата на крепостта Градището и свързаната с тези събития битка с войските на българския цар Ивайло. В наши дни Чакаларе се намира в близост до съвременния мост над шосето за Шивачево, като част от територията на местността е заета от черешови градини и изоставени лозя. В миналото обаче Чакаларе били няколко разположени една до друга покрай коритото на река Блягорница /от влашкото блягорац - славей/ слънчеви, плодородни и скрити от лоши хорски погледи ливади, затова бегълците останали в тях за по-дълъг период от време. Сред твърдичани е широко разпространено и поверието, че в древността сред ливадите на Чакаларе било разположено старо светилище /върху което по-късно бил построен и манастир/, затова навярно именно то станало най-вероятната причина избягалите от полето жители да се установят в околностите му. От онези времена до днес от старото селище в Чакаларе останала само една голяма купчина от скали и пръст, в която били намерени воденични камъни, тухли и глинени кюпове. В близост до местността обаче били открити и две по-големи златни съкровища. Първото от тях било извадено в съседната местност Могилките от някой си говедарин Симеон, който си хвърлил копралята /остенът/ по един отделил се от стадото бик и там, където се забил прътът, нещо пробляснало в земята. Според запознати, златото от Могилките се оказало уж цели 9 оки /по 1.2 кг оката/. Второто съкровище било намерено в една нива на изток от моста над р. Блягорница от бригадата на местния жител Тодор Сяров. Както жените си копаели през един слънчев ден в нивата, изведнъж една от тях извикала: „Пари, Пари!“. Всяка от работничките взела от златните монети коя колкото може да носи, а останалите Тодор Сяров предал на местните власти. През 1-и в. н.е. днешните български земи попаднали под властта на Римската империя, която включила Твърдишката котловина в новата си провинция Хемимонт. След идването на римляните районът на Твърдица придобил особено важно геополитическо и военностратегическо значение, най-вече зарадиТвърдишкия проход, превърнал се в една от основните пътни артерии за преминаване през Стара планина.

       Приблизително в началото на нашата ера жителите на селището в месността Чакаларе се преместили отново, като за по-сигурно се настанили под стените на крепостта Градището и чак след завладяване й от турците слезли към мястото, на което е разположена днешната Твърдица. В сегашния град за това поредно преместване на старото тукашно население битува легендата, че то уж станало заради многото змии край коритото на р. Блягорница /типично тракийска версия за смяната на местообитанието, тъй като именно представителите на този етнос винаги свързват развитието на даден процес с появата на някакво животно/. От стари антични автори ни е известно, че траките почитали и обожествявали змиите, защото те били проявление на богът-лечител Асклепий /на гръцки Ескулап/. Понеже животните постоянно влизали и излизали от земята, се смятало, че те са в общение с душите на мъртвите и че чрез връзката си с тях ще могат да ги възкресят. Поради тази причина, след трупоизгарянето на своите починали сродници, траките поставяли прахът им в специална урна, а нея нарочно заравяли в земята с гърлото надолу, така че змиите да могат да се проврат през дупката на съда и да проникнат в него. Тъй като общували с мъртвите, древните вярвали, че змиите могат и да лекуват, затова им принасяли в дар хляб и мляко в панички. Именно оттук се появил и свързаният с бог Асклепий широко известен символ на увила се около ствол змия, която пие нещо от чаша. В наши дни този символ може да се види на входът на всяка аптека, а в миналото подобие на него било издълбавано в скалите над определени селища, както това е направено, например, на три места в планината над сравнително близкото до Твърдица село Жеравна. Старото предание разказва още и че много от децата в тогавашното село край р. Блягорница били удушавани от змии. Връзвала жената люлката с детето на някое дърво, прекопавала нивата, а като се върнела, намирала отрочето си удушено от змия. Конкретен повод пък, за преместване на цялото селище, била поредната поява на такова влечуго, увило се около една току-що омесена и изпечена от местна домакиня пита хляб. Съвременните фолклористи и етнолози обаче свързват подобно преместване на цели населени места не с появата на змии или други животни, а със съвсем различни причини. Те твърдят, че когато става въпрос за преместване на цяло селище уж заради голяма змийска опасност край него, винаги се касае за засушаване, обяснено според местните вярвания с нападение на съответният вид животно. Теорията на сегашните ни учени се потвърждава донякъде и от намерените край Блягорница стари воденичните камъни, показващи, че край пресъхващата днес през почти всички летни дни от годината маловодна река някога е имало воденици. Обяснението за разтуряне на цели села заради голяма змийска напаст в околностите им се среща не само тук, но и в много от другите съседни на града населени места, като Козарево, Оризари, Червенаково, Сборище, Сърцево и Близнец. Близкият до Твърдица град Кермен също се преместил, уж защото „го натискали змиите“.

        Легендата за заселването и за напускането на Чакаларе продължава с повторното настаняване на местните жители край коритото на Твърдишката река. Според това сказание, в миналото от реката към старото селище в местността Чакаларе била прокопана вада за напояване. След поредното уж змийско нападение живеещите край р. Блягорница селяни напуснали тамошната местност, поели на северозапад точно покрай прокопаната от тях вада за напояване и достигнали до по-суха, заобиколена с гори и покрита с твърди скали поляна в подножието на крепостта Градището, наричана по-късно заради почвата в нея местност Твърдица. Другата причина местните да се установят в точно този район, била, разбира се, намиращата се над поляната голяма крепост, в която при опасност жителите на селището намирали убежище. А това, че заселниците се криели често в твърдината, личи и от нейното наименование - Градището, т.е. място, което се използва и за живеене. Така крепостта и селището под нея постепенно се превърнали в едно цяло. През 5-и в. на юг от р. Дунава започнали да се настаняват славянски племена, които на свой ред превзели Твърдишкото поле и се смесили с живеещото до този момент в него римско население. Именно тези нови славянски пришълци донесли със себе си и използваната в езика им дума тверд, с която обозначавали както твърдостта на земята, така и издигащите са над нея крепости. Дали името на сегашния град дошло от твърдата почва в местността под Градището, или от самата твърдина, не ни е известно, факт е обаче, че именно с идването на славяните се появило и наименованието Твърдица, останало непроменено още от онази епоха чак до наши дни.

         През 7-и в. на Балканите се появили и прабългарите, които заедно със славяните и със заварените от тях остатъци от по-стари тракийски племена образували мощна държава. За първи път гр. Твърдица и околностите му попаднали в пределите на тогавашната България при управлението на хан Тервел като част от отвоюваната от него византийска област Загоре. В началото на съществуването й за столици на новата българска държава били обявени разположените на североизток от Твърдица градове Плиска и Преслав, затова и по-важни в транспортно и военно-стратегическо отношение се оказали проходите в източните части на Балкана. По време на Втората българска държава обаче, когато столица на България станал гр. Велико Търново, значението на проходите в Централна Стара планина нарастнало особено силно. Тогава, освен че били труднопроходими, презбалканските пътища между Сливен и Калофер били укрепени допълнително и с верига от десетки крепости. И точно през този период гр. Твърдица и крепостта над него се оказали в центъра на особено важни исторически събития, тъй като именно покрай тях преминавал най-краткият път между Търновград и византийската столица Константинопол. Освен това, Твърдица и околностите й била включени и в обхващащата повечето от подбалканските ни котловини самостоятелна феодална област Крънска хора, която непрекъснато преминавала в ръцете ту на България, ту на Византия, а градът трябвало да следва постоянно нейната съдба. От този период с близката крепост Градището са свързани две големи победи на българската армия над византийската - първата от 1190 г., когато цар Асен I разгромил над града армията на Исак II Ангел, и втората през 1278 г., когато селският цар Ивайло победил войските на византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот. По време на вторият поход на този пълководец от 1278 г. твърдината Градището била държана под обсада от византийците цели три месеца, не без помощта и на татарски войски. Точно за това време се отнася и написаната от споменатият малко по-горе византийски писател Мануил Фил книга, според която, в началото на 13-и в. градът и крепостта над него се наричали Вердица /т.е. Твърдица/.

     Наред с крепостта Градището от същият период на Втората българска държава са останали сведения за съществуване край града и на няколко манастира - част от т.нар. Сливенска Малка Света гора /Света гора Сливенска/, простираща се, според братя Шкорпил, от Твърдишкия до Марашкия проходи. На запад от сегашната Твърдица се издигал манастирът Св. Никола, повече подробности за който могат да бъдат прочетени в маршрутите с начало от съседното на Твърдица с. Конаре. На изток пък, до коритото на р. Блягорница и край чешмата Чучура /Чучера/, имало още една духовна обител в разположената под вековни буки поляна Монастиря /част от по-голямата местност Чакаларе/, а такава с името Св. Атанас се намирала и в границите на сегашният град /според местните, от нея останал само един по-голям камък с кубична форма, около който навремето се правели курбани/. Изобщо, за манастирите по нашите земи може да се каже, че те като цяло били смятани винаги и от всички за български, тъй като местните свързвали християнството само с България, а и турското подтисничество било насочено неизменно срещу нея и срещу преобладаващият на територията й етнос. В планините пък с думата манастир били наричани не само християнските сгради или оброчни кръстове, а често дори и само някой побит в земята камък, около който били извършвани християнски ритуали. За манастирите в България е характерно още и това, че те били ситуирани винаги над определено селище, като разположението им по-нагоре и по-нависоко се разбирало не само в географски, но и в ценностен смисъл. Също така, за манастирите се знаело още и това, кой им е царят-строител, как са се наричали, кой им е патронният празник, на кое място са били разположени, преди да бъдат унищожени от турците и т.н. Наред с всичко друго, духовните обители имали винаги и пряка връзка с конкретно определени аязми /свещени извори/ и били строени предимно покрай тях и именно заради тях, което пък показва преливането между отделните религии и преминаване на ползването на сакралното място от един култ към друг. Оттук и много от аязмите също били наричани с думата манастир, а такова наименование било давано и на някои планински местности, в които се намирали скали с формата на свод. Друго присъщо за местните скитове е и това, че те винаги били разсипвани уж защото криели хайдути, а съкровищата им пък се оказвали все неизменно спасявани и добре укривани. Имането им обаче било царско или държавно, тъй като и манастирът бил с такъв статут, а който пък го намерел, трябвало обикновено да възстанови духовната обител в троен размер. За Твърдица от този период се знае още и това, че наред с трите манастира край селището, в разположената тогава над града крепост Градището функционирала и голяма църква. Тя се наричала Св. Параскева /Св. Петка/, а заради нея празникът на селището още от онези времена до днес е все на Петковден.

      Освен в местните манастири и църквата Св. Параскева, през Средновековието и Възраждането жителите на Твърдица извършвали християнските си ритуали и правели курбан на още няколко черковища и оброчища, заобикалящи града от всичките му страни и служещи за обезпечаване на неговата безопасност. Вътре в самото селище, на мястото на споменатият и изчезнал вече по неизвестни причини стар манастир, се намирал едноименният оброк Св. Атанас. На североизток от града местните извършвали обреди и при оброкът Св. Трифон, разположен край построените по време на Руско-турската освободителна война укрепления Табите. Те се намирали в горните части на Синов /или Свинов/ дол, и по-точно в разположената в тях местност Черковището. Друг подобен оброк бил т.нар. Забит камък, стърчащ в намиращата се в същата североизточна посока от града местност Калтина. На юг от селището върху гребена на рида Лагуна бил разположен оброкът Св. София, а на югозапад в местността Богомилските гробища се издигал и оброкът Св. Георги. В западна посока пък, в разположената край сегашния кв. Козарево местност Улищица, имало и аязмо, почитано от местните на празниците Гергьовден и Св. Никола Летни. Също на Гергьовден част от местните излизали да се черкуват и в намиращата се между Твърдица и Козарево поляна Марашито /мараш - изоставено лозе/, а младежите ходели да празнуват на север покрай Твърдишката река, като се мокрели с водата на един по-особен извор в местността Момчила и оттам се изкачвали с песен до т.нар. Сечена скала. От онези години до днес край града са останали общо три местности с наименованието Черковище - на изток, запад и юг от селището, като така то било умишлено заградено със сакралният топос, за да се предпази от всякакви опасности. На всички тези култови места местните излизали в различни дни от годината и правели курбани по всякакви поводи, най-вече за здраве и за дъжд.

      Според местният краевед Тодор Стоянов, при завладяването на България от турците войските им окупирали първо някои от по-големите и важни селища край Твърдица, като Нова Загора и Сливен например, след което се насочили към столицата на страната Велико Търново. Така местният град и крепостта над него останали за по-дълъг период от време в български ръце и попаднали под властта на османлиите чак към 1399 г. - цели шест години, след като била завладяна цялата останала част на Търновското царство. Първите военни сблъсъци между българи и турци в околностите на съвременната Твърдица станали край разположеният на билото на планината сегашен Ловен дом, около който все още могат да се видят следи от окопи и от преградни валове. По онова време отбраната на града и на района край него била особено героична и се превърнала в легенда, записана и достигнала до нас благодарение на известният ни войвода Панайот Хитов. Прочутият хайдутин твърди, че най-голямата битка между българите и турците се разиграла на седловина Шишкинград, разположена между първенеца на Елено-Твърдишка планина - връх Чумерна /1536 м./ от север, и стоящият на юг от него друг най-висок връх в околността - Кичеста /1424 м./. В сражението били избити около 11 000 яничари, но загинал и един от най-приближените до българския цар Иван Шишман военачалници - войводата Шишкин. Оттогава в негова чест на името му били кръстени както седловината, на която се провела битката, така и намиращата се на юг от нея крепост. Вероятно именно след тези събития разположеното под самото Градище селище се преместило на юг към полето и заело сегашното си местоположение пак при пътя Друма и при местността Трохалото.

       Нашествието на турците внесло съществени изменения в селищната система край съвременната Твърдица, като точно тогава в нея се появили за първи път много от сегашните населени места, други често се премествали, а трети изчезнали завинаги и никога повече не се възстановили. От онези години до днес в района са останали общо около 24 топонима, като Юрта, Юртището, Юртлука и т.н., съставна част от които е думата юрт /изчезнало селище, за което се знае, че е съществувало, но за което няма никаква друга по-конкретна информация/. Според Владимир Демирев, именно това наименавание юрт показва динамиката на усвояване на пространството, тъй като първото селище по принцип винаги е безименно и не се знае кога е построено. Към юртът обаче се наслагва постепенно пласт след пласт по-подробна информация, първоначално от произволна история с различна степен на старинност и достоверност - обикновено от римско или турско време, докато най-накрая се достига и до сегашните селища, за повечето от които има вече и писани документи. След завладяването на България от турците Сливенският край се оказал в непосредствена близост до новата османска столица - град Одрин, затова и поробителите взели съответни мерки да обезопасят своя тил, настанявайки в полските райони край Твърдица множество анадолски колонисти от най-различни националности. Така например, тюркмени основали селище в днешната местност Тюркмен юрту, наследник на което станало сегашното с. Сърцево. Като брой обаче племето на юруците доминирало, а негови представители били настанени на доста повече места в околността, усядайки първоначално във временни лагери. Тези първи непостоянни селища на новите заселници били наричани от юруците обасъ /временен лагер/, като наследници на поселенията им станали известните от по-късната ни история села Ал обасъ /Алобас/ - днешно Червенаково, Дерз обасъ /Терзобас/ - сега гр. Шивачево, Чок обасъ - понастоящем Чокоба, както и изчезналите вече Касъм обасъ, Сипат обасъ и Хасан обасъ. С вероятен юрушки произход са и сливенските села с окончание лий в имената им, като сегашните Бозаджий, Аладаглий /днес Гергевец/, Черкешлий /Желю войвода/, Демирджилий /Камен/, Керменлий /Кермен/, Чибуклий /Лулица/, Мъсърлий /Средорек/ и т.н. Между другото, юрушките племена били от т.нар. заточенишки тип, затова към групите им често били прикрепяни и лица от други националности, като аджеми /перси/ например, а някои били и с християнско вероизповедание. Останалите без земя българи пък се оттеглили към Балкана и се събрали в многолюдни селища, като Раково и Ичера, които често се оказвали с по-голям брой жители от населените места по полето.

      Веднага след завладяването на твърдишките околности и на преместване на града на сегашното му място в него били настанени турски преселници, които заживели заедно с местните българи. Независимо от този факт обаче, селището запазило старото си българско наименование,макар новопристигналите да започнали да го изговарят на своя си език като Фердич /Фертиджи, Фердиш/. Първите писмени сведения за Твърдица от началото на османския период по нашите земи се намират в списък на принадлежащите на мустафхъзи /защитници/ тимари и зиамети /видове поземлени имоти/ от 1472 г., според който селището се състояло от 76 къщи. Изглежда много от християнските жители на Твърдица загинали при завладяване на България от турците, тъй като по тогавашните стандарти това не било голям град, а обикновено село. В същите списъци на населението селището било изписвано и като Вервидж-и-гюберан, което, според мнозина автори, би трябвало да се преведе като Неверническа Твърдица.Думата гюберан /кюберан/ обаче си има свое собствено по-специфично значение, носещо много богата информация. Според възприетата в онези времена от турски власти терминология, с думата кюберан били наричани административните центрове на дадена област, които били със смесено население и в които имало църква, джамия, конак, училище и седмичен пазар. С други думи, макар и село, Твърдица все пак си останала важно средище и център на неголяма селска община.

     Сред местните е запазен спомен и за първите квартали на това най-ново селище в околността, което било разположено вече в самото подножие на планината. В най-ниското и плодородно място под Балкана била издигната обитаваната от поробителите Батак махле /наименованието й сочи на помашки, а не на турски произход на жителите/, наричана така, защото през нея протичали множество потоци. Заради особеното му местоположение в долните части на града, точно този квартал нарочно бил изграден и единственият мост над Твърдишката река, така че турците да могат да контролират чрез него движението през цялото селище. От кафенето в центъра на махалата те наблюдавали и началото на Твърдишкия проход с всички преминаващи по него пътници и товари. Над турския квартал се намирала Черковната махала /гробищата й били до Просеката/, носеща това наименование заради изградената в нея църква, а по-нагоре се редяли Кюскюл махала, кръстена на богата фамилия, притежаваща много говеда, както и Чукарската махала, теренът в която бил много каменист. Най-нависоко стърчали къщите на Соргун махала, която, според едни, носела това наименование защото била най-нависоко, а според други, защото в нея уж живеели соргучи /хора с огромен ръст/. За този период от съществуването на Твърдица е интересно още и това, че градът бил включен в Списък на населените със защитници селища, т.е. жителите му били дервентджии /пазители на близкия Твърдишки проход/ и като такива били освободени от всички по-тежки и извънредни данъци и такси в империята, както и били надарени от султана с още няколко по-особени привилегии. Освен като пазачи на презбалканският път, местните се занимавали, разбира се, и с други дейности, като навътре в планината между самото селище и изоставената крепост Градището била изградена над водите на Твърдишката река още една своеобразна махала, състояща се от многобройни тепавици, бари и около десетина по-големи воденици.

      Това, че след началото на робството в Твърдица заживели заедно и българи и турци, личи особено ясно от наименованията на местностите край селището. Топонимията по полето, например, е само турска, което показва господстващото положение на завоевателите спрямо останалите етнически групи, както и това, че при пристигането си, те се настанили в най-плодородните земи. Изглежда обаче, че поробителите се страхували да навлизат в планината, тъй като там пък имената на местностите са само български. След идването си на власт турците наложили на поробеното християнско население редица нови данъци, един от които бил т.нар. испенч /кръвен данък/, а с него е свързано и едно от най-знаменателните събития в историята на съществуването на града от този период. За да не отвлекат децата им в яничарския корпус, през 1660 г. българите от Твърдица оказали пасивна съпротива на местните власти, като се изселили в планината на около 3 км. на север от града и там прекарали цялата зима в дървени бараки. Освен това противодействие, към края на робството в горите над Твърдица започнали да бродят и множество хайдушки чети, начело на които застанали войводите Пейо Буюклията, Панайот Хитов, Филип Тотю, Желю войвода, Стоян войвода и Хаджи Димитър. Повече за роденият в съседното селище Козос моде /сега квартал Козарево/ хайдутин Пейо Буюклията /буюклия - мустакат/ може да се прочете в маршрут 38.3. Тук за войводата ще бъде споменато само това, че туркините от Твърдица си плашели децата с него, казвайки им: „Не плачи мама, че Пейо Буюкли гелди“ /т.е. ще дойде/. Оттогава до днес в планината над града останали и многобройни местности с характерните за онази епоха наименования Хайдушка песен, Хайдушка поляна, Хайдушки чукар и т.н. Главните хайдушки сборища над Твърдица в онези славни години били поляната Харамията, на която днес е построена туристическата хижа Чумерна, както и самият вр. Чумерна, на който пък се намирала т.нар. Хайдушка лечебница. Така, докато турците владеели полето, всички по-високи части на планината се оказали обсебени от българските хайдути.

      Заради започващият от града Твърдишки проход, в периода на кърджалийските безчинства селището било нападано на няколко пъти от преминаващи по друма разбойнически банди и пострадало изключително силно. Първото подобно нападение станало през далечната 1795 г., а последното и най-тежкото било през 1800 г. /според проф. Тодор Балкански през 1813 г./. Тогава Твърдица била завладяна от легендарният кърджалийски граватар Кара Феиз /Кара Фейзи/, който напълно унищожил селището. За да се защитават от кърджалиите, по това време твърдичани се сдобили с разрешение от турските власти да се въоръжават и организират сами в специални паравоенни части, наричани панти, като начело на първото такова формирование застанал местният жител от български произход Стоян Трухчев. По време на руско-турската война от 1806-1812 г. християнските войски достигнали до северното подножие на Стара планина, а състоящата се предимно от българи тогава твърдишка панта се отправила към Балкана с цел да се присъедини към тях. Турците обаче причакали четата на билото на планината и я нападнали в близост до превала на т.нар. Тисова пътека,разположен на запад от сегашната хижа Буковец. Тогава там се разиграло голямо сражение, в което загинали няколко от членовете на пантата. За да се спасят от гнева на турците, след края на войната десетки българи от Твърдица и от околностите й се изселили в Русия, като сред тях бил и самият Стоян Трухчев. В същото време обаче в района на Твърдишкият проход продължила да действа четата на войводата Генчо Къргов от близкото село Колупчий /сега Гурково/, в която от 120 четници 60 били от Твърдица. При следващата руско-турска война от 1828-1929 г. от емиграция в Русия се завърнал Стоян Трухчев, който започнал да убеждава местното население да вземе участие в бойните действия на страната на руската армия. Тогава твърдичани и българи от съседните на града селища образували отряд от около 200 въоръжени четници, но от политически съображения главнокомандващият руските войски генерал Дибич-Забалкански отказал да го включи в състава на армията си.

      Изглежда омразата между двата основни етноса в Твърдица била особено силна, защотопрез 1828 г., още със слизането на руските войски на юг от планината, твърдишките българите се отдали на необуздано отмъщение, избивайки част от местното турско население. Заради този акт, и опасявайки се от ново отмъщение, след края и на тази войната още една голяма част от местните християни се изселила пак с руската армия на север, като броят на заминалите от града и от околностите му възлязъл на около 1200 души /само от Твърдица напуснали 156 семейства с общо 683 членове/. В Русия преселниците били настанени в областта Бесарабия, където основали ново селище, наречено на родната им Твърдица. Останалите в България четници пък, начело със Стоян Трухчев и Петко Раданов, се укрили в планината и прекарали там зимата на 1829-1830 г. в землянки, а напролет се завърнали в селището и се барикадирали в църквата Св. Петка. Турците обаче ги открили, избили повечето от тях и унищожили храма. Въпреки всички тези събития, от града в Балкана излязла още една чета, начело на която застанал твърдичанинът Слав Кабаджов. Макар повечето от местните българи да се изселили от Твърдица, те продължили да бъдат мнозинство в селището, затова през 1834 г. в него билаоткрита християнска църква, както и светско училище - първото такова в цялата тогавашна Старозагорска кааза. В края на турското робство Твърдицабила посетена от Христо Ботев и от Васил Левски, последният от които основал в града революционен комитет. Местните твърдят още и че Левски идвал в Твърдица общо 5 пъти, като при три от тях пренощувал в дома на шивачът-кръчмар Стойко Петров, един при Денчо Абрашев и веднъж при Рада Минчева. Апостолът имал и братовчед в близкия гр. Шивачево - Стоян Иванов-Сопотлията, но от съображения за сигурност избягвал да се среща с него и при посещенията си в Твърдишкия край предпочитал да бъде съпровождан от шивачевският кръчмар Енчо Иванов и от твърдишкият каруцар Стоян Кабаджов-Кираджията. През 1876 г. Твърдица взела участие и в Априлското въстание, като местните разбили конака, а родените в града Симеон и Стефан Стойкови оказали съдействие на четата на Стоил войвода и на свой ред организирали още една по-малка местна дружина.

      По време на последвалата тези събития Руско-турска освободителна война от 1977-1878 г. в бойните действия взели участие четирима опълченци от Твърдица. В края на робството пък полски емигранти прокарали ново и по-удобно за водене на бойни действия трасе на местният Твърдишки проход, а за да пресекат евентуално преминаване на руските войски по него, турците изградили от южната му страна общо шест табии /редути/. През ноември 1877 г. точно по това по-ново трасе на Твърдишкият проход на път от селището за гр. Елена преминала част от тридесетхилядната армия на Сюлейман паша. Тогава местните българи, начело със Симеон Стойков, отново реагирали, като веднага образували чета от около 100 души и нападнали турските войски в гръб. Заради разигралите се по това време край гр. Твърдица нови сражения, цялото местно българско население пак напуснало селището и се укрило за пореден път в планината. След края на бойните действия и освобождението на България от робство местните турци също се изселили от града, а на тяхно място се настанили български преселници от околните села и от Еленско. Така населението на Твърдица пак се увеличило и през 1964 г. селището било обявено за град. През 1850 г. в планината над населеното място били открити големи залежи на каменни въглища, като оттогава до днес в главни поминъци за местните жители се превърнали рудодобивът и рудопреработката. Между двете световни войни пък през Твърдица била прокарана и подбалканската железопътна линия, с която връзките на градът и на развиващите в него поминъци се увеличили още повече.

        В наши дни околностите на Твърдица са известни с девствената си и все още непокътната от човека природа, с останките от стари пътища и крепостни съоръжения, с невероятното си разнообразие от красиви реки, пещери и водопади, с построените наскоро ловни резервати и с близкия голям язовир Жребчево, предлагащи уникални условия за пешеходен, ловен, риболовен, еко, исторически и културен туризъм. В Балкана над селището е изградена Екопътека Градището, като заедно с нея са маркирани и няколко по-стари вървища, по които може да се достигне до едноименната крепост Градището и до намиращите се навътре в планината хижи Чумерна, Буковец, Горски дом и Елените. За любителите на ски-спортът в близост до х. Чумерна е изградена и специална писта с дължина от около 750 м. Над Твърдица могат да се посетят още и някои запазени участъци от старото трасе на едноименният проход, както и руините на многобройните антични и средновековни крепости, кули, преградни валове и табии, охранявали пътя през различни епохи, като наред с тяхното разглеждане може да се изкачи и вр. Чумерна - най-високото място над града и изобщо в целия Сливенски край. Пресеченият терен на Балкана над Твърдица се отличава със своеобразния си релеф, ниската си надморска височина и редуването на вековни широколистни гори с обширни планински пасища. Сред него личат дълбоките долини на четирите най-големи местни реки - Козаревската и Блягорница, както и Топлата и Студената, които се сливат над града и образуват Твърдишката река. Приказна панорамата се открива и към заобиколеният с меандрите на Твърдишката река полуостров, на който са разположени останките на крепостта Градището и на средновековната църква Св. Петка. Чудни за посещения са още и местностите Илиев припек, Синият вир и Радоева скок, в които се намират водопадите Козаревският скок, Тройният /Големият/ скок и Малкият скок. Друго интересно място за туризъм е бившето харамийско сборище Хайдушката поляна, на което са изградени паметник и чешма и на което всяка година в началото на август се провежда т.нар. Общотвърдишки събор. Подходящите за излети обекти над града могат да се допълнят и с множеството местни пещери, сред които споменатите Пчена, Свирчинашката и Богомилската, както и по-слабо известните Слънчев бряг, Мъгливият сняг, Ботуша, Йонко, Водопадна и т.н., а заедно с тях любопитство буди и местността Цигумилката, в която може да се види издълбано в канарите скално светилище от времето на траките.

Твърдишки /Елено-Твърдишки/ проход

         Когато става дума за Твърдица, наред с пребогатата, славна и стара история на града, не могат да не се споменат няколко думи и за водещият началото си от него едноименен Твърдишки /Елено-Твърдишки/ проход, смятан за най-пряката връзка между Южна и Северна България и за най-основателната причина за възникване и разполагане на селището на сегашното му място. В наши дни пътят започва от най-горната махала на града на височина от около 400 м., извива на север покрай коритото на Твърдишката река, пресича Балкана през разположената на 1048 м. н.в. ниска седловина Предела /в планините освен превал на проход, думата предел означава още и граница/ и след множество завои се спуска от другата й страна до намиращото се на 624 м. н.в. еленско село Буйновци. Известно е, че проходът е съществувал още по времето на траките, но в Твърдишко почти не се говори за крепости и пътища от този период, а само за построени и съществували по същото време градове и по-малки селища. За твърдишките проходи и пътеки липсват и така характерните за тях от другите краища на България легенди и предания, а трасетата им се свързат почти само и единствено с дошлите към началото на новата ера римляни. След появата на тези нашественици местните пътища били подновени и прокарани по по-нов, висок, гол и повдигнат над околните части на земята терен, за да се използват максимално слънчевите лъчи, а също така и като защита срещу често случващите се в онези времена разливи на реки и нападения на разбойници. Римляните поставяли по друмищата и характерните си каменни настилки, но не по всички от тях и не по целите им трасета, а само по онези участъци, които били с по-мека почва. Специално за Твърдишкият проход с такъв калдъръм било покрито трасето му в близост до Асеновата река, край старият му превал под връх Хайдушки чукар /1256 м./, както и в местността Калдъръма, която се намира до самия град. Друго специфично за този друм била и сложната му разклоненост от южната страна на планината, което налага тук да се направи кратко отклонение, за да се изясни по-подробно гъстата мрежа с отбивки от главното трасе на вървището.  

        Всички проходи в централните части на Стара планина се свързват неизменно с главният подбалкански път Друма /Старият Друм//от гръцкото дромос - път/, който според мнозина автори, като изследователят на римските пътища в България Митко Маджаров например, започвал на запад от римската пътна станция Суб Радицес /разположена между днешните села Христо Даново и Кърнаре/ и достигал на изток до днешния гр. Сливен. Първоначално този път може наистина да е започвал от станцията Суб Радицес /Субрадица/, но впоследствие със сигурност бил продължен и на запад до сегашната българска столица гр. София. На изток пък Друмът изобщо не достигал до Сливен, а някъде между селата Конарe и Козарево завивал на югоизток, пресичал река Тунджа в местността Ямурджа и при град Кабиле /на север от Ямбол/ се вливал в главния тракийски път Филипопол-Анхиало. През Античността от Друма на изток в посока на Твърдица и Сливен продължавало само едно второстепенно разклонение, което местните също наричали Друма и от което именно се отделял и въпросният Твърдишки проход. От полето на север страничният презбалкански път извивал първо на запад от Твърдишката река, пресичал също от запад местността Сечената скала и се спускал до т.нар. Куцов /Куцев, Куцьов/ мост. При него проходът се качвал на рида, разделящ двата основни притока на Твърдишката река - Студената и Топлата реки, по билото на хребета пресичал на север Сировете, Богдана и сегашната местност Сепарациите и над тях се изкачвал до обширната поляна Докса /пътешественикът Феликс Каниц я нарича Планина Докса/, в извивките на която било изградено отбранително съоръжение. Оттам отново нагоре и на север вървището достигало до местността Синия пясък, спускало се на северозапад от нея през пасището Коритата до Асеновата река и през Романското хорище /Оплачи поляна/ и Хайдушката поляна се изкачвало до върха на планината при стария си превал под вр. Хайдушки чукар. От другата страна на Балкана пътят преминавал източно от съвременното шосе и покрай Кантона, дъбовата гора Околчец и Пашовата чешма достигал до местността Кашлак край с. Буйновци.  

       За Твърдишкият проход от времето на траките и на римляните не са запазени почти никакви по-конкретни сведения. Знае се само за множеството крепости, преградни валове и наблюдателни кули, които били построени покрай трасето на пътя с цел неговото опазване /за част от тях ще стане дума малко по-долу/. По време на Първата и Втората български държави районът на Твърдица бил място на чести военни сблъсъци между България и Византия, в които по-късно се включили Латинската и Османската империи. Това е и причината много от съществувалите през този период в областта селища да са вече в руини. След идването на турците, и разрушаването от тях на всички твърдини, много от пътищата изгубили окончателно своето предишно значение. В началото на робството главният подбалкански Друм първоначално бил наречен от поробителите Керванджийският път и Тузлу йол, защото по него била пренасяна с камилски кервани сол от Черноморието към вътрешността на страната. По-късно вървището се сдобило с наименованието Ямболският път, заради бурното развитие на търговията в близкия по-голям град. Към средата на турското робство в това селище бил изграден модерният за времето си търговски център Безистена /сградата му си стои и до днес в центъра на Ямбол и дори продължава да се използва за търговия/, наред с който бил приет и специално създаденият заради него особен Закон за пазара в Ямбол, регламентиращ по нов начин всички тогавашни търговски отношения в района. По-късно Друмът бил прекръстен още веднъж на Сливенският път, заради развитието на търговията и занаятите и в този град по време на Възраждането, а трасето му понякога било наричано още и Тахтъджи йолу /Дърварският път/, тъй като по него пренасяли добит в Стара планина дървен материал.

      Към края на турското робство западналият до този момент Твърдишки проход също започнал да си използва отново, като наименованието му било Търновският път, Старий Търновски път и Поща йолу, тъй като водел на север от Твърдица към съответния по-голям град, а и защото по трасето му наистина била пренасяна местната поща. През 1872 г. община Елена ремонтирала северната част на друма със собствени средства, така че чак до тогавашния му превал под вр. Хайдушки чукар шосето било съвсем ново. Именно по това време по вървището преминал и пътешественикът Феликс Каниц, който в книгата си „Дунавска България и Балканът“ непрекъснато го нарича Проход Хайдушки чукар. Пак горе-долу в този период търновският паша увеличил местните вергиета /данъци и такси/, включително и събираното по границите на вилаета специално мито джумрук /от гюмрук - митница/, а това пък довело до там, че по по-слабо охраняваният дотогава Твърдишки проход започнали да се придвижват всякакви контрабандисти, желаещи да избягнат така заплащането на исканите от държавата по-високи местни мита и такси. Заради тези нови пътници пък планината край пътя се напълнила и с хайдушки чети, като при пресичането й Феликс Каниц се срещнал и с двете групи /с контрабандистите на тютюн разговарял лично, а на разбойническата чета само видял отдалеч димът от огъня/. Малко по-късно от тези събития, по време на Руско-турската освободителна война, по проходът преминали войски и в двете посоки. Тогава по пътя в посока от юг на север се прехвърлила първо армията на Сюлейман паша. След разигралите се край гр. Елена грандиозни сражения обаче, и след прогонването на турците оттам, вървището било почистено от сняг от отделението на полк. Шулгин, след което по средата на януари следващата година по трасето му преминал на свой ред с два ескадрона и руският майор Кардашевски, за да вземе участие в битката за Сливен.  

        В древността Твърдишкият проход имал от изток диагонален дублиращ друм, който по време на турското робство бил ползван под имената Източен Търновски път и Чамдеренски път, тъй като на изток от Докса водел към Дивянското градище и към близкото и изцяло турско тогава село Чам дере /днес село Боров дол/. Самите турците наричали този път още и Ики капалар /Двете порти/, защото трасето му преминавало през две по-тесни и специално изсечени заради него в скалите места - Горен гидик и Долен гидик /в източните части на Стара планина топонимите пряслап и гедик се дават единствено тогава, когато през съответните местности преминава само някой по-важен път/. От Докса това източно разклонение на Твърдишкия проход се изкачвало през Синия пясък до местността Преслопа, спускало се до седловина Шишкинград и през Девина и Гидиците достигало до с. Чам дере. Някъде край Шишкинград от трасето му се отделяло третостепенно разклонение, което се изкачвало до най-високото място на юг от седловината - връх Кичеста, и от него насочвало на юг към полето още няколко отбивки - към гр. Шивачево /Мийковската пътека/, покрай връх Чокалица /Чакалица//1217 м./ към с. Сборище и покрай езерото Калтина и крепоста Кутра към гр. Твърдица. Братя Шкорпил сочат още едно разклонение на Твърдишкия проход, което те наричат Старий Търновски път и което преминавало през сегашните села Жълт бряг и Бяла паланка. Те дори посочват и някои от крепостите край това вървище, като разположената до бреговете на Голямата река на северозапад от с. Бяла паланка Кирез кая /Наблюдателната скала/, намиращата се пак в близост до нея твърдина в местността Курт алан /Вълча поляна/ и още едно съоръжение при скалата Коджа таш /Голям камък/. Този проход обаче е съвсем различен от Твърдишкия, нарича се Ода гидик /Воден път/ или Бялата крава и за него ще стане дума малко по-подробно в раздела с маршрутите, започващи от с. Бяла паланка. За Твърдишкият проход може да се каже още, че непосредствено преди Освобождението полски инженери коригирали северната част на трасето му, а през 20-и в. била променена от италиански специалисти и неговата южна част, която над града преминавала вече на изток от Сечената скала и чрез майсторски изградени завои и подпори продължавала към върха на планината не през Сепарациите и Докса, а покрай коритото на Топлата река. Така в най-невралгичните си части старият път бил основно променен и в наши дни трасето му няма почти нищо общо със своя по-стар античен предшественик.

36.1. гр. Твърдица-крепост Твърдица-Студената река-местност Шишкинград-хижа Чумерна - качване

      Най-интересният туристически маршрут над Твърдица безспорно е този, водещ от града към вр. Чумерна и намиращата се в неговото подножие едноименна хижа. От селището към горния край на планината водят няколко пътеки, носещи всички характерни белези на отличаващият се с уникалната си форма местен релеф. На пръв поглед Твърдица е с местоположение, наподобяващо това на много от другите населени места в полите на Балкана. Селището се намира в подстъпите на планината и при устието на излизащата от нея пълноводна Твърдишка река /Ферджус/, над която се издигат два дълги и стръмни хребета, плътно заграждащи коритото й от двете му страни. Когато се навлезе навътре в Твърдишкия балкан обаче, склоновете му се отдръпват изведнъж настрани, разкривайки една огромна котловина, изпълнена с двете по-къси и плитки дерета на Топлата и Студената реки. Гигантското дефиле на Ферджус е разделено по средата си от нисък, слабо изразен и постепенно издигащ се нагоре рид, по който в миналото сe e осъществявало изкачването към върха на планината. В древността това ставало по трасето на Твърдишкият проход, което първоначално преминавало покрай западния бряг на Ферджус, след което пресичало при т.нар. Куцов мост началния й приток Топлата река и пропълзявало нагоре точно по склоновете на споменатия по-слабо изразен вододелен хребет. Наред с основният подстъп към планината, в по-близкото минало в различни пътеводителите били описани маршрути и по съвременното шосе Твърдица-Елена, както и по стоящия на запад от него рид Пченя /Козаревски балкан, Козосмоденски балкан/.Всички тези подходи към Чумерна обаче са твърде неудобни, тъй като първият е отдавна остарял и вече не се използва, вторият преминавапочти изцяло по асфалтов път, а третият е безкрайно отдалечен и води по-скоро към намиращата се на километри от върха х. Буковец. Вероятно поради тези причини, в началото на 20-и в. над Твърдица било построено още едно почвено шосе, което извива покрай източния бряг на р. Ферджус и по което днес е поставена маркировката на Екопътека Градището. Така в наши дни изкачването от града към планината се насочва вече някак съвсем естествено точно към трасето на това по-ново и по-удобно вървище.

        От центъра на гр. Твърдица към водещия към Балкана нов черен път се поема в североизточна посока, като след няколко минути се достига до Твърдишката река. Тук тя се пресича по мост, след който се продължава по улицата, плътно следваща на север тясното корито на Ферджус. На това място в описанието на маршрута трябва да се отвори кратка скоба и да се каже, че въпросният мост не е този, който бил построен в миналото в турската Батак махле на Твърдица и от който започвало някога трасето на Твърдишкия проход. След Освобождението на България местните турци се изселили от града и кварталът им запустял, а на мястото на по-старото съоръжение над реката /и малко по на юг от сегашният най-северен мост в селището/ през 20-и в. бил построен т.нар. Италиянски мост, който бил изцяло железен. Та точно до този мост, и край съвременният пазар на изток от Твърдишката река, в дома на известният местен жител дядо Иванчо било открито огромно количество злато. По-късно през 1941 г. тук дошли потомци на изселилите се от гр. Твърдица мюсюлмани, които се опитали да намерят въпросното злато, скрито навремето от техните деди край стария мост в Батак махле. В наши дни, веднага след пресичане на реката по най-северния мост в гр. Твърдица, трябва да се следи вдясно за споменатият широк и нов черен път, трасиран над покривите на последните къщи на града. При достигане до крайната североизточна махала на селището следва стръмно, но кратко изкачване на зиг-заг по пряка пътека, като 20 мин. след началото на маршрута се излиза и до трасето на интересуващото ни вървище. Друг вариант за достигане нановият черен път е като се поеме от центъра на града в източна посока. Натам до началото на друма се върви почти същото време, като при последните къщи на населеното място се преминава покрай малкия парк Ваял. Според запазено в Твърдица предание, в древността от планината към източния край на града се спускал често изключително красив елен, на който хората от селището много се радвали /почти същата легенда се разказва и в съседното село Козарево/. Веднъж обаче някакви ловци стреляли по животното и го убили. В момента на смъртта му един от турските жители на града извикал съжалително: „Вай, аллах!“ и оттогава местността в източния край на Твърдица започнала да се нарича Ваял.

         След достигане до черния път се продължава по него на север, като, освен трасето му, се следва вече и поставената по него червено-бяла маркировка на Екопътека Градището. Идващият откъм полето и парка Ваял почвен друм пресича късата река Кутренски дол, преминава под останките от стари охранителни и наблюдателни кули по върховете Калугера, Кутра и Малка Кутра и постепенно започва да набира все по-голяма височина. Тук под краката и вляво от трасето на пътя се открива веднага обширна панорама към виждащата се като на длан Твърдица, долината на едноименната река и издигащия се зад нея рид Пчена, а вдясно остават склоновете на ридът Кутра - другият заграждащ Твърдишката река местен страничен хребет, който е част от спускащия се на юг от вр. Чумерна огромен планински масив Кичеста. От това място, като се следват новия черен път и поставената по него маркировка на екопътека Градището, се достига след още няколко минути до интересна скална порта, специално изсечена в скалите, за да премине през нея вървището /оттук напред по маршрута се пресичат още няколко такива, нарочно изсечени заради пътя скални порти/. От сивите канари край портата пък се открива изключително впечатляваща панорама във всички посоки и към множество местности, за които има интересна и богата информация и на описанието на които си струва да се спрем малко по-подробно.

==============================================================================================

       От скалната порта за първи път от началото на прехода се отварят по-пространни гледки на север към останките начесто споменаваната досега крепост Градището, разположена на дълъг и тесен полуостров, заобиколен от три страни с меандрите на Твърдишката река. В миналото намиращата се точно в началото на долинното разширение на реката твърдина охранявала най-ниските части на местния проход и напълно преграждала подстъпите по него към върха на планината. От скалната порта се вижда и как от по-високата част на полуострова към реката под него се спуска отвесен скален венец, наричан от местните Каскатийската стена /Каскатийската скала//от турското словосъчетание каш кати - съвсем твърд/. Понеже на полуостровът няма водоизточник, в миналото защитниците на крепостта вземали вода от Твърдишката река с вързани за въжета кофи, които спускали от твърдината именно покрай Каскатийската стена. В древността до Градището достигали и два пътя - горен и долен, като първият слизал към твърдината от изток, откъм Кутра и намиращата се в долната му част поредица от по-малки спомагателни крепости. Спускайки се отгоре надолу към твърдината, този друм достигал до единствения й портал, край който били разположени голяма охранителна кула и старата църква Св. Петка. Долното вървище пък пресича над града реката по мост, след който продължава към крепостта като обикновена тясна пътека. И тя обаче само се доближава до Градището, опирайки края си между водите на Твърдишката река и разположената до нея Каскатийска стена. През турското робство покрай извиващият в близост до Твърдишката река долен друм на малкото разстояние от града до крепостта била изградена втора поредица от помощни съоръжения, само че този път не от крепости и охранителни кули, а от тепавици, бари и воденици. На тях пък идвало да си пере чергите цялото население на т.нар. Уват /Новозагорското поле/, тъй като в него други такива бързотечни води като тукашните нямало. По това време цялото пространство между Твърдица и Градището се наричало от местните Буваза /от турското боаз - планинско дефиле/, а заради теснотия му до водениците не можело да се достига с каруци, затова мливото за машините било пренасяло в торби, натоварени на животни. Оттук дошло и специфичното наименование на дългата поредица от помощни съоръжения покрай долния път - Тарджук дермен /от тарджук - торба и дермен - воденица, т.е. Торбешките воденици/. Именно заради теснотията на местността в началото на 20-и в. се наложило в разположените високо над реката скали да се изсече и сегашният по-широк и по-удобен нов черен път. 

      В по-близкото минало първата местност, която се намирала в края на града, в началото на планината и край трасето на долния път, се наричала Мандрата. Там в началото на 20-и в. някакъв дядо намерил огромен брой рязани и леко вдълбани навътре медни пари с ликовете на цар Константин и царица Елена, което накарало мнозина да вървят, че в древността край Мандрата е имало средновековна монетарница. Изобщо в цялата по-близка до Твърдица част на планината изглежда има някакъв по-особен и доста силен култ към последните две особи /вероятно защото те наистина са идвали в този край/, като се смята, че всичко е изградено от тях и по време на тяхното управление. Така например, освен в местността Мандрата, се вярва, че цар Константин и царица Елена са отсядали още и в крепостта Кутра. Твърдината се намирала край горното вървище, водещо към портала на Градището, като в близост до нея, в подножието на скалите до върха и на изток от стария път, в миналото бликал пресъхващ през лятото извор. За крепостта местните предполагат, че била имение /или дворец/ на Константин и Елена и че последните се намирали именно в нея, когато тя била нападната от татари. Към средата на 20-и в. мястото било изследвано и от археолози, които наистина открили в него останки от строеж и от разположени вътре между стените му баня и голяма стая. По време на Възраждането по хребетът Кутра бродели и хайдути, водени от жена на име Кутра /на която уж бил кръстен и ридът/, а в края на турското робство по склоновете му поробителите изградили специални редути, за да предотвратят чрез тях евентуално руско нападение над гр. Твърдица. Поради всички тези причини, още от онези времена та до днес по Кутра постоянно се изкачват всякакви търсачи, малджии и иманяри, които се стремят да открият както закопаните в по-стари времена от българските цар и царица съкровища, така и по-нови иманета, заровени тук било от сновящите тъдява хайдути, било от отстъпващите по време на Освободителната война турски войници. Твърдишкият култ към цар Константин и царица Елена продължава с легендите, че именно те са издигнали крепостта Градището и твърдината в близост до седловина Шишкинград, както и че именно те са дали наименованието на последната местност. За всички тези вярвания ще стане дума малко по-долу в описанието на маршрута. Картината на открилата се от черния път панорама към околността обаче няма да бъде пълна, ако не бъдат споменати няколко думи и за други от по-интересните близки местности, разположени също край старите долен и горен път.

        Ако се върви по извиващото покрай водите на Твърдишката река долно вървище, след Мандрата ще се достигне до друга интересна местност - Момчила. Тя била кръстена на хайдутинът Момчил, а той пък бил част от споменатата по-горе чета на Стоян Трухчев и Петко Раданов. Както стана вече дума, след края на руско-турската война от 1828-29 г. част от местните четници се укрили в Стара планина и прекарали в нея зимата в землянки. През пролетта на 1830 г. бунтовниците слезли в Твърдица и се укрили в градската църква, където били открити от турците и избити. От обграденият от поробители храм обаче все пак успял да се измъкне някак си само един човек - именно въпросният хайдутин Момчил - който, целият в рани и облян в кръв, се опитал да достигне по трасето на долното вървище до планината и да се укрие в нея. В днешната местност Момчила обаче турците го настигнали и го доубили, а по-късно мястото били кръстено в чест на героя на неговото име. Та в тази местност има едно по-особено изворче, на което в миналото местните младежи идвали на Гергьовден „за да пасат“, т.е. да извършват забравени вече от твърдичани специални старинни ритуали. В онези времена в Момчила се идвало преди изгрев слънце, хората си миели ръцете и очите на изворчето, след което се замервали за закачва с пръст и с камъни. След това започвали да пеят и да играят хора и така се изкачвали до разположената високо над западния бряг на реката Сечена скала. Поради култовият, сакрален характер на мястото, в миналото в него също идвали доста малджии, за да търсят там скрити съкровища. В града даже бил пуснат и слух, че когато турците започнали да се изселват от Твърдица, един от тях завел дядо Койчо Трухчев на мястото и уж му показал къде бил скрил две тенекии със злато.

        Следващата интересна местност, която също е покрай долния път и която също имала свещено култово значение, само че за местните мюсюлмани, била намиращата се в близост до Момчила Минчова воденица. За това място се разказва, че когато се връщал веднъж със стадото си от Балкана местният дядо Радой видял там някаква кадъна, която държала в ръцете си сито, сеела с него брашно и нещо си баяла. Като се заслушал, Радой разбрал, че мюсюлманката прави черна магия и че с думите си иска да свали месеца на земята. Овчарят се ядосал, запратил си кривака към жената и я ударил в главата, а баячката уж паднала в реката и се удавила. Последното по-любопитно място по долния път, което вече е в близост и до подножието на крепостта Градището, е разположената в най-ниския край на Марцуцки дол обширна местност Варниците. В древността по Марцуцкия дол имало варовити скали, които местните събирали, слагали в трапове и изпичали на огън, за да направят от тях вар. След това извозвали приготвената по този начин продукция нагоре към крепостта, за да спояват с нея стените й. В края на турското робство и местността Варниците била вече изпълнена с долапи /тепавици/, които обикновено били собственост на двама от местните жители и които съоръжения били обслужвани предимно от децата на последните. Тези деца пък постояно се катерели по стените на близката крепост, обръщали камъните по нея и понякога намирали под тях скрити още в древността медни и златни пари, както и други старинни предмети.

      Освен по-любопитните местности край долния път, тук би следвало да се споменат няколко думи и за по-оригиналните места, намиращи се в близост до горния път. Първата такава местност, която е разположена в най-южния край на рида Кутра и покрай която извивал стария горен път, е една река, която първоначално била известна сред местните като Синов дол. В края на турското робство обаче местният онбашия /полицейски началник на малко селище/ накарал българите да си колят свинете извън града, тъй като местните мюсюлмани много се гнусяли от това животно. Така християните от Твърдица били принудени да си колят свинете на изток от селището в Синов дол, който постепенно приел наименованието Свинов. Друго будещо интерес място покрай горния път е т.нар. Вайлов дол, чиято най-дълбока част се нарича Вайлов трап. Според проф. Тодор Балкански, наименованието на нашият цар Ивайло е неправилен превод на истинското му име Ваил, а теорията на известният ни учен не се потвърждава с нищо по-добро, отколкото с посочените по-горе две близки до Твърдица местности. След успешно въстание през 1278 г. селският водач Ваил /Ивайло/ станал български цар, а съседната Византия решила да се възползва от вътрешната нестобилност на страната ни, като ни обявила война. Именно тогава станали и описаните от писателят Манули Фил събития - византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот насочил войските си към Твърдишкия проход и държал крепостта Градището три месеца под обсада. През това време новият български цар Ивайло събрал войските си, начело на които застанали болярите Стан от Загорието, Огнян Крънски и Момчил Въглищаря. За да разгроми византийците, в долината на близката р. Блягорница на няколко километра на изток от крепостта Градището Ивайло използвал военна хитрост, подмамил нашествениците да навлязат в нарочно предварително наводнени от него тресавища и там ги разгромил. В чест на победата на царят си пък местните българи започнали да наричат широкото дере в най-южния край на рида Кутра по неговото име - Вайлов дол. Последното по-интересно място покрай горния път е ниският връх Калугера /532 м./ и по-точно разположената в непосредствена близост до него местност Топчова нива. В нея се издигат два огромни самородни камъки, като в миналото край тях също била изградена наблюдателна кула, превърната по-късно от местните в християнски манастир /откъдето дошло и наименованието на мястото/. Според твърдичани, по време на управлението на султан Селим II Пияницата /1566-1574 г./ последният наредил да се разрушат всички манастири в Османската империя, тъй като смятал, че служат за убежища на разбойници. При изпълнението на заповедта му уж била разрушена и крепостта-манастир на вр. Калугера, като тогава обитаващият духовната обител монах /калугер/ първоначално успял да избяга от турците към върха на планината. Впоследствие обаче войниците го настигнали сред едно пасище в най-горната част на рида Кутра и го убили, затова сега и там има още една местност, която също се нарича Калугера.

==============================================================================================

        Заедно с по-особените местности под и над първата скална порта, интерес тук предизвиква и самият черен път, по който се върви, тъй като от това място напред към останките от крепостта Градището трасето му е изцяло и надълбоко вкопано в канарите над Твърдишката река. Някъде точно тук е и мястото, в което при взривяването на скалите за прокарването на новия път някакъв войник от Ямбол открил голямо златно съкровище. От това място напред коритото на реката остава все по-ниско долу и вляво на около стотина метра под лентата на широкия друм, от който към водите й се спускат почти отвесни склонове. След пресичането на първата скална порта вървището завива на североизток и описва къса дъга с отвор към реката, за да заобиколи изпълнен с разредени дървета и с всевъзможни скални отломъци широк и дълбок сух дол. Именно при неговото заобикалянето се откриват и едни от най-живописните гледки по целия маршрут. На това място южните склонове на Твърдишката планина са изградени от твърди монолитни скали, които едноименната река се е опитала да пресече и да излезе през тях на полето. Като не могла обаче, започнала да извива плътно покрай тях и така за милиони години водите й прокопали в канарите късо, но много живописно ждрело, в центъра на което останал споменатият полуостров с останките от крепостта Градището. Наред с причудливите сиви канари покрай пътя и бездната под тях, мястото тук е допълнително украсено и нагоре от полуострова, с издигащите се на запад от него оголени скалисти склонове на ридът Пченя и спускащите се от изток към друма отвесните венци по хребетът Кутра. Покрай живописните каменни сипеи и скали вървището заобикаля долчинката за около 10 мин. и достига до втора скална порта, прокопана вече пред самия вход на крепостта Градището /30 мин. общо/. Тук е и най-тясното място на въпросният полуостров, който се захваща за рида Кутра само чрез една широка едва до няколко десетки метра висока скала. В наши дни на нея е закрепена голяма мраморна плоча с изсечен план на крепостта, вдясно от която се виждат останките от старата охранителна кула, фланкирала някога входът на Градището. Вляво пък са основите на църквата Св. Петка, пропаднали към долината на Твърдишката река, част от крепостните стени, които следват извивките на терена и на места са подсилени с контрафорси, както и участъци от древният горен път, който навлиза в твърдината. Навътре към същинската част на крепостта друмът е изсечен в скалите, затова трасето му си личи на още около стотина метра напред в западна посока. Покрай него стърчи и последният по-голям запазен фрагмент от крепостната стена, който също е пропаднал на няколко десетки метра под пътя в посока на реката.

     От втората скална порта към средата на полуострова и разположената там крепост може да се навлезе по изсечените в скалите останки от древния път. Друмът извива по южния край на полуострова, а навсякъде край трасето му се виждат руини от стари каменни зидове и крепостните стени, както и разхвърляни между тях купчини от дялани камъни. Самият полуостров, на който се намират руините на крепостта, е с наклон на юг и се състои от две части - ниска и висока. Противно на очакванията, същинското Градище, или т.нар. цитадела на крепостта, е в неговия по-нисък западен край. За сметка на това обаче, именно там крепостта е по-добре защитена, тъй като точно под нея се намира отвесната Каскатийска стена. Общата площ на цялата крепост е около 20-21 дка, а тази на по-силно укрепената източна часта е 14 дка. От входът при новия черен път може да се достигне за няколко минути до края на по-високата част от полуострова и от нея да се разгледа по-ниската. От пръв поглед обаче се вижда, че цялата местност - гола, тясна и заобиколена отвсякъде с отвесни скали - е особено подходяща за издигането на крепост, като от по-високата й част се открива прекрасна панорама във всички посоки. Оттук на север се виждат и продълженията на новия черен път по източния бряг на Твърдишка река, както и шосето Твърдица-Елена, построено на западния й склон. Освен от най-голямата крепост Градището и от по-малките наблюдателни кули по източния рид Кутра, в древността старият Твърдишки проход бил охраняван и от запад чрез още една миниатюрна кула, разположена на ниското и голо връхче Дъсченица /750 м./. Според легендата, крепостта на този връх била направена от дъски, откъдето дошло и нейното наименование. Въпреки добрата си защита обаче, крепостта Градището все пак била превзета от татарите, за което обстоятелство в Твърдица е запазено следното предание. При обсадата на твърдината нашествениците заловили няколко местни жители, сред които и една луда жена. Когато ги попитали, дали знаят друг вход към крепостта, освен официалният, жената уж извикала: „Татари-патари, черни манафи, не се само гащи отпред връзват, ами и отзад“. Така татарите разбрали, че към Градището има и друг вход от задната му страна, преминали през него и превзели крепостта.

       Разглеждането на Градището и връщането назад от най-високата му част до черния път отнема само около 10 мин. /40 мин. след началото/. От входът на твърдината се продължава по новия черен път на север, като след още около 10 мин. се достига в местността Смесите до водослива на двата начални протока на Твърдишката река - Топлата река /Топлата вода/ и Студената река /Студената вода//50 мин./. Техните имена са им дадени заради особените форми на долините, през които протичат. Западният дол е широк и огряван от слънцето, затова и реката, преминаваща по него, е с по-топли води. Обширната долина на Топлата река е и основната причина именно през нея да бъде прокарано най-новото трасе на Твърдишкия проход. Източният дол пък е точно обратното - тесен, усоен и неогряван от слънцето, затова и през него протича т.нар. Студена река. В литературата двата потока се споменават понякога още и с общото наименование Твърдишките реки. В наши дни на север от крепостта, и ниско долу покрай Твърдишката река, се появяват голяма тръба и още един нов черен път, които следват общата им долина до самия водослива. Долу при тях, на една широка поляна в началото на местността Смесите,се забелязват и няколко различни по вид бетонни водохващания, както и други подобни по-модерни хидросъоръжения. Над водослива и съоръженията горният черен път завива на североизток и навлиза в долината на Студената река,над която се появяват на хоризонта и няколко от по-високите върхове по източния й вододел Кутра - Душков рът /1090 м./ и Калтина /1256 м./. След навлизането на пътя в долината на Студената река се оказва, че тя наистина е изключително тясна - точно толкова, колкото да премине през нея новият друм. И тук, както и по-надолу в близост до града, се е наложило на места вървището отново да бъде надълбоко вкопавано и прокарвано през специално изсечени заради него скални порти. Разликата сега обаче е само тази, че пътят и реката са вече съвсем близо. Няколко минути след местността Смесите почвеното шосе завива отново рязко на север и преминава покрай оставаща вдясно паметна плоча, над която се извисява тесният страничен рид Пропулени /55 мин./. Заради паметният знак, цялата местност наоколо се нарича Плочата на ОФ. Тук от основния път се отделя изоставено разклонение, което се спуска към реката, пресича я по импровизиран дървен мост и преминава заедно с маркировката на Екопътека Градището на западния й бряг. Заради разделянето на вървищата, оттук към х. Чумерна може да се продължи както по пътя покрай Студената река, така и по екопътеката.

       Ако за изкачване към хижата се избере вариантът да се върви по извиващия покрай Студената река нов черен път, тогава от разклона при Плочата на ОФ се продължава по трасето му на север,като след няколко метра се преминава през още една, трета по ред, скална порта. След нея се пресичат долните части на ридът Узунска нива и един маловоден поток, спускащи се отдясно, а 5 мин. по-късно се излиза и на малката, но много красива горска полянка Бобенището, разположена вляво до реката /60 мин./. В миналото местността тук била наричана още и Старата бичкия, вероятно защото на нея бил рязан свличаният от околните части на планината дървен материал. Днес на поляната са изградени масивен дървен заслон, както и голяма каменна чешма, които предразполагат към по-дълга почивка. След тази прекрасна местност наименованието на реката - Студената - напълно оправдава името си. Склоновете от двете страни над долината й постепенно започват да се издигат все по-нагоре и да закриват всякакви гледки, а вдясно се появява широкият и стръмен рид Чуката, под който пътят започва да следва всичките извивки на реката. В тази част на планината в рамките на десетина минути се преминава покрай няколко подпорни стени, малки бетонни водохващания и разклонение, отделящо се пак вдясно към долината на спускащия се от тази страна поток Мартинов трап. След разклона, и 25 мин. след Бобенището, пътят достига до интересната местност Скоковете /Големият скок, Тройният скок/, в която вляво от вървището може да се види каскада от три по-ниски водопада /85 мин./. Тук при своето движение на юг Студената река среща отново масивна твърда скала и я заобикаля от запад, а водите й се спускат рязко надолу по издълбано в канарите тясно корито, образувайки споменатата каскада. Въпреки че е в непосредствена близост с пътя обаче, Големият скок не се вижда от него, затова тези, които желаят да видят водопадите, трябва да внимават за отделяща се вляво от вървището тясна пътека, спускаща се към реката покрай няколко стърчащи остри скали. Друг ориентир за местоположението на водопадите е и скалистата местност с отвесни склонове, която се нарича Сировете и която се е надвесила със страшна сила точно над отсрещния западен бряг на реката. В долната част на рида, разделящ Топлата и Студената реки, има още две местности със същото наименование, затова някои автори наричат вододелният хребет между долините им по точно този начин - рид Сировете.

      След каскадата Скоковете се подминава величествена отвесна скала, стояща вляво от другата страна на реката. Тук водите на потока са подкопали най-долната част на канарата и така се е образувал причудлив плитък скален навес, под който при нужда може да се намери подслон. От това място напред долината на Студената река постепенно започва да се разширява, смесената гора става само букова, а отвесните скали по страничните склонове временно изчезват. Вляво от пътя се появява изведнъж и една невероятно красива местност, наречена съвсем основателно със старинното славянско име Червенака /от думата червен, която в миналото означавала красив/. В гората вдясно от пътя пък заобиколени с буки растат и питомни кестени, затова и местността там носи именно това наименование – Кестените /а над нея се вижда и част от отвесен скален венец, известен като Козите стени/. След този по-спокоен участък, и 15 мин. след Скоковете, Студената река се пресича по мост, след който движението оттук напред продължава по нейния ляв западен долинен склон /100 мин./. По него се подминават още няколко водохващания и изоставени черни горски пътища, като тук от дясната страна остават хребетите Тънкия рът, Борето и Тънката рътлина, а местността вляво се нарича Елджалъка /вероятно от думата яйладжък - пасище/. 30 мин. след преминаването над Студената река по мост се подсича оставащата от запад местност Зимника и се достига до водослива със спускащата се от изток Циганска река /130 мин./. За Зимника се знае, че е закътан в средата на планината и е предпазен от ветровете, затова навремето местните си водели животните в него, за да пасат по склоновете му до късно през есента. Тук навсякъде, вляво и вдясно от пътя, както и по долините на двете реки, се забелязват масивни бетонни водохващания. В северна посока над водослива се вижда и още един широк черен път, водещ на запад към билото на вододелния рид Сировете. Местността Зимника изглежда дива и труднодостъпна, но, колкото и да е странно, в миналото именно на това място била изградена малка крепост. Тя се намирала на разположеното на изток от водослива ниско връхче Кота 862 и вероятно служела едновременно за наблюдение на приминаващия по билото на отсрещния рид Сировете Твърдишки проход, както и за защита от юг на по-голямата и разположена също в непосредствена близост крепост Шишкинград. Местните твърдят още и че от по-малката твърдина в посока на Шишкинград имало специално изградена пътека. 5 мин. след водослива с Циганската река се достига до нов водослив и до нов важен разклон, при който пътят се разделя на две еднакво широки и еднакво използвани разклонения /135 мин./. Местността тук също е много красива, като вдясно от разклона остава да стърчи огромна остра канара, с накацали по темето й разкривени борове. Оттук левият край на пътя завива покрай потока Неха /непреводима дума от влашки произход/ и огромно буково дърво нагоре и на запад, качвайки се на вододелния рид Сировете, а дясният продължава водоравно покрай Студената река. От този разклон към х. Чумерна също може да се продължи по двата края на друма.

        Ако за продължение към вр. Чумерна се избере пътят, следващ долината на Студената река, тогава по него се поема водоравно на североизток. Напред реката постепенно придобива алпийски облик, като става все по-бърза и по-бучаща, а коритото й се изпълва с огромни камъни, свлечени от върха на планината и влачени от буйните й води. За да не бъде разрушен от побеснялата река, на това място пътят е подпрян с дълга редица от бетонни подпорни стени. Това обаче не е попречило на реката да разруши част от друма, като на много места по него се виждат подкопани и пропаднали участъци. 20 мин. след разклона при голямата скала се достига и до водослива на двата начални притока на Студената река /155 мин./. Тук мястото е особено важно за продължението на маршрута, затова за него /и по-точно за сливащите се при него реки/, трябва да се кажат няколко допълнителни думи. Студената река събира водите си от две места, които се намират на билото на Балкана и които ни интересуват най-много в сравнение с всички останали местности. Западният ръкав на реката води началото си от извора Кръстатия бук, разположен на поляната Харамията край х. Чумерна, а източният изтича от котловината, заключена между върховете Чумерна и Малка Чумерна /1520 м./. От самото си начало до въпросния водослив Студената река носи само това наименование, докато нещата с източния й приток са малко по-сложни. Първоначално той носи името Чумерненска река заради върховете, между които изтича. След това приема левия си приток Хайдушки дол, който извира от високия връх Здравец /1337 м./ и от притока си Асеново дере. При сливането си Чумерненската река и Хайдушкия дол образуват т.нар. Кавашка река, на която в гр. Твърдица й викат още и Бялата река. От двата потока, които се събират тук, по-пълноводен е източният, макар на картите като основен да е отбелязан западният /вероятно защото е по-дълъг/. При водослива пътят пресича западния поток по мост и продължава по долината на по-пълноводния му източен приток, като постепенно завива покрай него на изток. От мястото се отделя и широка пряка пътека, която веднага започва да се изкачва на североизток по билото на рида, заключен между Студената и Кавашката реки. Ако оттук към върха на планината се продължи по пътеката, част от разстоянието до края на маршрута ще се съкрати. Така обаче ще се пропусне невероятно красивата местност Радоева скок /Малкият скок/, затова от водослива към крайната цел е най-добре да се продължи отново по по-широкият и равен нов черен път. 5 мин. по-нагоре по почвеното шосе се достига до цял комплекс от огромни живописни канари, които затварят долината и от двете й страни и които съставляват споменатата местност Радоева скок /Малкият скок//160 мин./. Денивелацията от гр. Твърдица до това място е около 500 м.

      При Радоева скок реката пресича отвесните скали през тесен процеп, широк едва няколко метра, образувайки каскада от няколко ниски водопада. Заради тясното място и надвесените над него канари, строителите на пътя са предпочели да не го продължават нагоре покрай реката, а са го прехвърлили по мост от източната й страна. Оттам вървището завива наобратно в югозападна посока и се връща към Циганската река. Мистичността на мястото при Радоева скок отдавна разпалва въображението на местните иманяри, които са измислили за него безброй легенди. Според най-интересните от тях, в местността имало отсечена като пропаст стръмна скала, покрай която се преминавало изключително трудно /веднъж дори някакво момиче паднало оттам и се удавило в реката/. Когато заобиколиш опасната скала обаче, достигнеш до по-широко и удобно място и се обърнеш назад, ще видиш препреченият с голям камък вход на пещера. Навремето тя уж служила като убежище на известния хайдутин Вълчан войвода /в средата на дупката все още стояло огнището му, около което се виждали пепел и въглени/, а от входът й навътре към галериите се слизало по изкуствено изсечени стъпала, които били скрепени с яйове /пружини/ към специални капани. Щом някой стъпел върху капанът, пружината му се задействала, стъпалото се обръщало и човекът пропадал в бездънна пропаст. След това механизмът уж сам се връщал в първоначалното си положение и всичко изглеждало отново така, сякаш нищо не се е случило. Според друга версия на същата легенда - щом стъпиш върху капанът, една изкуствена змия с намазана с отрова човка изскача, удря те в челото и умираш. Човката на тази змия уж била намазана със специална смес от индийска отрова и меча мас, затова била вечна. Според местните, в пещерата се намирали Римският музей /римляните криели там в много помещения съкровища от цялата си империя/, Монетарната /пак римляните секли в нея парите си/ и Златната статуя /била голяма колкото човек/. Легендарните варианти с Вълчан войвода пък гласят, че той наел майстори-зидари да скрият съкровищата му в пещерата при Радоева скок и после да запълнят дупките. До мястото хайдутинът отвел работниците с вързани очи и после пак така ги отвел от него. Когато стигнали до билото на планината обаче, едно момче от майсторите уж казало, че запомнило мястото въпреки вързаните си очи, затова хайдутите на Вълчан избили всички, отрязали им главите и ги заровили заедно с атлъните в пещерата на Радоева скок. Наред с интересните скали при каскадата от водопади тук любопитство буди и ридът на изток от нея. Зариди особената си форма, той се нарича Свинска глава, а в неговия най-горен край се издига средновековната крепост Зимника. В миналото на юг от главното било на планината Твърдишкият проход се разделял на две, като единият му край се спускал на юг към гр. Твърдица, докато другият продължавал на югоизток към гр. Сливен. Та крепостта Зимника, заедно с още три други твърдини, разположени в близост до нея - Шишкинград, Диавена и Гребена, охранявали горната част на югоизточното разклонение на Твърдишкия проход.

       От фамозната местност Радоева скок към х. Чумерна може също да се продължи по два варианта, първиятот които е да се следва черния път, заобикалящ тясната и скалиста част от долината на Кавашката река и достигащ над нея до съвременното миньорско селище Шишкинград /Шешкинград/. При този обход се губи доста време, но за сметка на това изкачването продължава да бъде все така равно и без напрежение, както е било и дотук. Вторият вариант е пътя да се изостави и от Радоева скок да се продължи без пътека в северна посока. Ако се избере този втори вариант, тогава се тръгва наляво и нагоре покрай отвесните скали. Изглежда, че през годините и други са избирали точно този начин на придвижване, защото в тази посока се забелязва тънка пътека. Със стръмно изкачване по нея се достига скоро и до тънкото било на вододелния рид, разделящ двата начални притока на Студената река. При изкачването до него се стъпва на по-широката пътека, която идва откъм водослива на Студената с Кавашката реки. По трасето й наклонът нагоре постепенно намалява, като 50 мин. след изоставяне на черния път се излиза на темето на безименния скалист връх Кота 1074 /210 мин./. Оттук се продължава с плавно слизане покрай огромна канара в североизточна посока, а 5 мин. по-надолу се достига и до друг нов черен път /215 мин./. По това вървище се поема на север, като след още около 30 мин. се излиза на шосето Твърдица-Шишкинград в южния край на седловина Шишкинград /245 мин./. Миньорското градче Шишкинград остава съвсем близо оттук, на няколко минути в източна посока. Денивелацията от изоставянето на черния път до седловината е около 300 м.

       Равната и гола седловина Шишкинград се намира под самия вр. Чумерна и е изключително важна в орографско отношение, тъй като чрез нея огромният страничен рид-масив Кичеста се захваща за основната част на планината. Според твърдичани, наименованието на местността идвало уж от преминалите оттук цар Константин и царица Елена и от проведеният между тях разговор. Легендата твърди, че царят много харесал местността и предложил на Елена да си разпънат тук палатките, на което тя се присмяла и отвърнала: „Шашкън със шашкън, този пущинак едва ли е подходящ за нашите палатки“. В преданието обаче има голямо несъответствие и то е свързано с фактът, че думата шашкън е турска, а представителите на този етнос са пристигнали по нашите земи доста години след смъртта на Константин и Елена. Освен това, наименованието на местноста не е Шашкънград, а Шешкинград /или Шишкинград/, което име най-вероятно е от кумански произход. Като се прибави към това и фактът, че разкритите останки в околността са от старо селище без крепостни стени /в Твърдица за Шишкинград казват - „да е град, не е град“/, би могло да се направи обоснованото предположение, че по време на Втората българска държава тук бил разположен голям военен лагер. По всяка вероятност той охранявал югоизточното разклонение на Твърдишкия проход, а част от контингентът в него навярно се е състоял от кумански войници /от личното иметна един от които дошло и названието на местността/. Втора легенда също свързва местността с цар Константин, който уж имал сестра Шешка, влюбена в беден момък. Понеже младежът бил от неблагороден произход, царят не се съгласил да му даде сестра си за жена и заръчал на подчинените си да издигнат непристъпна крепост в планината, в която да заточат Шешка далеч от всякакви хорски погледи. Предвид специфичното име Шешка, което напълно съвпада с наименованието на местността, би могло да се каже, че тази втора легенда за произходът на топонима звучи далеч по-убедително от първата. Седловина Шишкинград е свързана и със записаната от войводата Панайот Хитов история, според която при превземането на България от турците в разиграла се тук битка били избити 11000 яничари. Войводата обаче също най-вероятно греши, тъй като по това време България едва ли би могла да събере голям военен контигент, който да избие толкова много нашественици. Навярно тук става въпрос за смесване на битката при Шишкинград с тази, състояла се векове по-рано край близката крепост Диавена, в която действително били избити около 10000 византийци. В древността, наред с военният лагер и крепостта на юг от него, на седловината имало и стар рудник, който през 1961 г. бил отново разработен. Тогава местността наистина се превърнала в истински град, в който живеели общо около 1200 души миньори, техници и друг обслужващ персонал. През последните години обаче съоръженията на мината не работят, а бившите миньорски жилищни сгради са вече почти превзети от природата и гледани отдалеч наподобяват на грозна язва в средата на зелената и чиста планина.

       Наред с природните и исторически факти, местността Шишкинград е свързана и със споменатият вече легендарен Вълчан войвода, за измислената дейност на когото в Твърдишкия край си струва да се споменат поне още няколко думи. Местните предания за Вълчан войвода гласят, че той бил като иманяр - постоянно обирал керваните по проходите, включително и Поповете от Ватиката, които дошли тук уж със специална карта, и постоянно трупал пари. Ортак пък му бил поп Мартин с чета от 14 хайдути, с която първоначално криели ограбените пари набързо в най-близката шума. Веднъж обаче един от хайдутите казал, че ще си ходи по някаква работа, но войводата го заподозрял, че иска да вземе имането. Вълчан нарочно пуснал хайдутина да си ходи, а после му организирал засада край скритото съкровище, хванал го там, заклал го и го заровил при парите. По това време главното убежище на Вълчан войвода в района било в местността Вълчанови нишани на юг от Твърдица, в намиращото се в Новозагорския край възвишение Острец /до сегашният язовир Жребчево/, където в една издълбана като легло скала хайдутинът лежал и наблюдавал преминаващите през местността Ямурджа и по пътя Друма кервани с хазни, пътуващи към далечният Цариград. За Острец казват още, че там било скрито цялото злато на цар Лизимах, един от наследниците на Александър Македонски, тъй като точно там р. Тунджа извивала като змия, а хълмът уж бил самото око на змията. Зад дивана на войводата имало и пещера с огромни богатства, в която наскоро някой си твърдичанин уж бил влизал. На 5 метра навътре в дупката той видял много пари, но и много змии-пепелянки, изплашил се от тях и избягал. След това баща му, който между другото бил кмет на Твърдица, взривил пещерата и оттогава в нея не можело да се влиза. Друг вариант на тази версия е, че водолаз и жена му влезли в язовир Жребчево с лодка, намерили входът на пещерата и мъжът се спуснал в нея. Вътре пък той уж видял много сандъци и било монетарна, но имало и една голяма змия. От влечугото човекът се изплашил и избягал от дупката, а от получената уплаха починал само след няколко месеца.

       Освен в пещерата при Острец, войводата си криел парите и на североизток от нея край т.нар. Царева ливада. В местността имало три кладенчета с общото име Царева каба, а край тях ронливи и сякаш изгорени от пожар скали, на които били изрисувани вълчановите нишани мечка, вилица и лъжица. Други нишани на войводата били разположени в една горичка на юг от Твърдица, в която имало самотен камък 4-5 м. дълъг и 1 м. висок, а на него бил издълбан двоен християнски кръст. За Вълчан се разказва още и че само в Твърдишкия балкан имал скрито около 12 катъра /100 кг./ злато, което било свързано със следната легенда. На Шишкинград Вълчан нападнал хазна, съпровождана от 90 човека, и избил всички без един турчин, който успял да се укрие. Златото обаче войводата не взел, защото охранителите на кервана го заровили преди да започне нападението. След Освобождението оцелелият турчин от конвоя уж се върнал да търси имането, но на мястото, на което то било скрито, имало страшен капан - голям камък, който се крепял само на една малка клечка. При търсенето на златото турчинът бутнал клечката и камъкът го затиснал. По-късно през зимата някакъв ловец от Северна България тръгнал по следите на една златка, достигнал до леговището й и в него уж открил въпросното имане. Местни разбойници като разбрали за това, притиснали го да каже къде се намира златото, той обаче си замълчал и затова го убили. Говори се още, че Вълчан нападнал някакъв керван, избил хората и конете и заровил съкровището в една пещера в Северна България в близост до сегашното село Костел. С тази пари той уж искал да откупи свободата на България от турския султан. Когато това не станало, Вълчан решил да избяга в Унгария и наредил на едни терзии /шивачи/ да му ушият 72 чифта цивилни дрехи /за този случай в Унгария уж имало дори издадена и книга/. Шивачите изработвали дрехите близо 3 месеца в някаква пещера, наричана от тях Терзи кая /Скалата на шивачите/, а накрая Вълчан им платил със злато. Когато обаче тръгнали да слизат към полето терзиите били нападнати от маскирани хора, които започнали да ги заплашват със смърт и да ги разпитват къде са ходили. За тези лица в Твърдица се предполага, че били от хайдутите на Вълчан и че с действия си искали да прикрият следите на четата.

       От Шишкинград до х. Чумерна следва последната част от маршрута, която преминава изцяло по асфалтово шосе. След излизане на пътя Шишкинград-Предела се завива по трасето му на северозапад,като в тази посока се върви водоравно още около 20 мин. до достигане в местността Циганска поляна на маркиран разклон /265 мин./. Тук от главния друм се отделя тясно разклонение, което в Твърдица е известно като Кънева пътека и което води директно към х. Чумерна. В по-далечното минало това вървище било покрито с асфалт, който с течение на времето напълно изчезнал. Преди няколко години обаче пътят бил отново асфалтиран. При разклона главното шосе се напуска и към хижата се продължава по по-новото и по-тясно асфалтово разклонение. По него с плавно изкачване нагоре се завива постепенно на север, достига се отново до Студената река и покрай нея, 20 мин. след разклона, се излиза при първия по-остър завой до кръстопът с маркирана пътека /285 мин./. Оттук към х. Чумерна се продължава отново по асфалтовия път, завива се по него пак на изток като се следват долината на Студената река и туристическата маркировка, и след 30 мин. се достига до главното било на планината в местността Харамията. Това е крива и гола поляна, в която навремето било разположено цяло каракачанско селище, а днес в средата й се издига новата сграда на х. Чумерна /315 мин./. Денивелацията от главното шосе до Харамията е 250 м. Съвсем близо на юг под хижата се намира изворът Кръстатият бук, който дава началото на Студената река и край който понастоящем се издига малък параклис. Първоначално х. Чумерна била построена като горски дом, но през 1925 г. била предоставена за ползване на местните туристи. По онова време сградата й била съвсем малка, като в нея можело да пренощуват едва около 30 души. През 1956 г. обаче постройката била опожарена, затова на нейно място по-късно се появила сегашната по-голяма хижа, в която могат да отседнат между 120 и 150 човека. Понастоящем оттук всяка всяка година на Петровден се организира масово изкачване на едноименният връх, който се намира само на около 30 мин. път в югоизточна посока. 

От центъра на гр. Твърдица се тръгва по източния бряг на Твърдишка река на север

Над последните къщи на града се следи за новия черен път

До черния път се достига по стръмна зигзагообразна пътека

След достигане до черния път се продължава по него на север

По пътя веднага се появява маркировката на Екопътека Градището

От новия път на северозапад към Твърдишката река, долното вървище и рида Пченя

И назад към гр. Твърдица

От първата скална порта се вижда втора порта, до която са останките от крепостта Градището /Твърдица/

От черния път на север към крепостта Градището

С увеличение към моста при долното вървище 

Входът на крепостта Градището /Твърдица/ при втората скална порта

Паметната плоча с планът на крепостта  

 Изсеченият в скалите стар път от входа на крепостта към цитаделата й

Панорамата от крепостта към гр. Твърдица

След разглеждане на останките от крепостта, се продължава по черния път на север

От крепостта Твърдица на север

Вижда се водосливът на Топлата и Студената реки и рида Сировете между тях

От черния път назад към крепостта Твърдица 

Към водослива на Топлата и Студената реки

При водослива черният път завива на североизток по долината на Студената река

Плочата на ОФ

Заслонът и чешмата в местността Бобенището

Заобикалянето на ридът Чукара след местността Бобенището

Разклонът след Циганската река

Вляво от разклона остават потокът Неха и голямо буково дърво

Вдясно се издига висока и остра канара

Радоева скок /Малкият скок/

При Радоева скок пътят пресича реката по мост и от другата й страна продължава в обратна посока

От края на черния път се изкачва тънкото било на рида вляво от Радоева скок

Преминава се покрай триангулачната точка на вр. Кота 1074

След вр. Кота 1074 се достига до черен път и по него се върви до седловина Шишкинград /Шешкинград/

 Черният път от вр. Кота 1074 към седловина Шишкинград

Разклонът на седловина Шишкинград /Шешкинград/

 Седловина Шишкинград /Шешкинград/ и долината на Студената река

От седловината се продължава по шосето на запад

Достига се до разклон от шосето в местността Циганска поляна

Хижа Чумерна

Профил на маршрута