57.1. гр. Априлци /кв. Видима/-местност Мазането-вр. Кралимаркова Купа-заслон Ботев-вр. Ботев

Оценете
(1 глас)

57.1. гр. Априлци /кв. Видима/-местност Мазането-вр. Кралимаркова Купа-заслон Ботев-вр. Ботев - качване

Денивелация - 1650 м., време на движение 4.30-5.00 часа, разстояние - 12.2 км.

Маркировка: от кв. Видима до местността Мазането - немаркиран, от местността Мазането до пътеката за пещера Водните дупки - бяло-синьо-бяло и ЗКМ, от пътеката за пещера водните дупки до пътя Кривините - ЗКМ, от пътя Кривините до заслон Ботев - бяло-зелено-бяло и ЗКМ, от заслон Ботев до вр. Ботев - бяло-червено-бяло и ЗКМ

 

2013-12-02 094748

Изтегли: GPS-трак   

     

Град Априлци

              Град Априлци се намира в северното подножие на Централна Стара планина под първенеца й връх Ботев, под красивия скалист връх Марагидик /Русалка//1889 м./, както и в средата на обширната Новоселска /Новоселско-Кръвенишка/ котловина, чиято най-южна част служи като граница между Балкана и Предбалкана. В миналото селището било съставено от безброй махали, пръснати по типичния за Троянския край и изобщо за целия северен склон на планината начин, заради балканския характер на местността и необходимостта за укритие на местните жители от поробители и разбойници. Въпреки голямото разстояние между отделните съставни части обаче, населеното място било единно чак до края на 19-и в., когато се разпаднало на четири по-големи села - Видима, Зла река, Ново село и Острец. Днешният град пък е образуван през 1976 г., когато тези селища били събрани по административен път отново и повторно слети в едно цяло. А това се случило по повод стогодишнината от избухването на Априлското въстание, в което местното население взело дейно участие, като пак от това събитие дошло и сегашното наименование на новообразуваното селище. Оформен по този начин, Априлци станал едно от най-дългите населени места в страната - разстоянието от сегашния му кв. Острец през центъра до кв. Видима е около 22 км. - а предимно планинското му землище достигнало до 10-то място по големина в цяла България. Заради няколкото селища, които били обединени, днес в града има три работещи църкви и една изоставена, а в близост до центъра му се издига и Новоселският девически манастир „Св. Троица“. Навремето четирите големи квартала и множеството по-малки махали на селището били застроени предимно покрай коритата на най-пълноводните местни реки - Видима, Острешка, Зла река и Кална, които имали огромно икономическо значение за населението в околността. Възникването и развитието на Априлци обаче било свързано не само с планината, котловината и реките, а преди всичко с двата презбалкански пътя - Видимската пътека и най-вече Марин проход, които се спускали някога от билото на Стара планина към сегашния град, пресичали отделните му части и напускали района през т.нар. боази /теснини, клисури/ - Дебневски на северозапад, Граднишки на север и Батошевски на североизток. В миналото селището било в състава на Севлиевска община, Габровска област, ала понастоящем е в Ловешка област и е начело на самостоятелна община, в която освен града влизат още три села. Местното население пък се състои изцяло от православни християни, които при последното преброяване през 2011 г. се оказали около 2900 души.

             За най-старата история на гр. Априлци се знае малко, тъй като в района на населеното място не са провеждани по-мащабни археологически проучвания. По-интересните древни артефакти от околността са от неолитно селище, разположено на стръмния връх Острец /Голям Острец//1033 м./, а от 3-4 в. пр.н.е. са останали и около 15 тракийски надгробни могили, издигащи се в най-западния край на Новоселската котловина /местностите Лъгът и Чуклата/. Във връзка с преминаващите през котловината пътища пък, пак през Античността в близките околности били издигнати и няколко по-големи твърдини. Най-известните сред тях са разположената на север под Черни връх крепост Зелени град, крепостта Калето /Острец/ на намиращия се на изток от града вр. Острец, преградната римска стена на юг в близост до превала на Марин проход под вр. Марагидик, изградената по-късно над нея за отбраната на същия път турска табия, както и още една крепост с името Калето, издигната на едноимения връх на билото на отдалечения на запад рид Осинак. Според полско-българският археолог Мечислав Домарадски през 2-1-и в. пр.е. на близкия до Острец Соколов връх /Малък Острец//1056 м./ била построена и малка наблюдателна кула. Заради благоприятно си местоположение в плодородна долина, край пълноводни реки и до трасетата на важни пътища, по време на Възраждането в Априлци и околните селища се развили бурно занаятите и търговията. Тогава край по-близките реки и потоци били изградени множество тепавици, воденици и дъскорезници, а в центъра на селището се оформила чаршия с голям брой дюкяни и ежедневен пазар. В тази връзка, през 1812 г. в бившето Ново село - тогавашен и настоящ център на населеното място - било създадено килийно училище, а през 1850 г. и светско. През 1811 г. двама руски монаси - Доротей и Геронтий, открили в сегашния град метох, през 1814 г. пак в Ново село била изградена и църквата „Св. Петка“, а през 1830 г. с парите на тукашния жител Петър Йончов Балджи /Бояджи/ бил издигнат и местния Новоселски девически манастир „Св. Троица“. През 1871 г. през кварталите Острец и Ново село преминал австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц, който се възхитил от архитектурата и икономиката на селището, а гледките от него към близката Стара планина сравнил с тези към Алпите. През 1872 г. в града бил организиран лично от Васил Левски революционен комитет, начело на който застанал местният учител Никола Дабев. По време на Априлското въстание през 1876 г. в сегашния Априлци била провъзгласена т.нар. Новоселска република, която просъществувала 9 дни и към която се присъединил с четата си габровският войвода Цанко Дюстабанов. Историята на главното населено място е история и на четирите отделни селища, които го съставляват, тъй като в миналото те били едно цяло. За пълнота обаче, тук ще бъдат споменати няколко по-контретни думи за всяко едно от тях.

             Квартал Острец /бивше село Острец/ се намира в началото на Мариния проход и в северното подножие на естествена емблема на съвременния гр. Априлци - вр. Марагидик, а в миналото бил най-отдалеченото селище в Троянския край. Наименованието на квартала и на преминаващата през него Острешка река идват от близката до тях височина, която заради стръмните си страни носи точно това название - Острец. Жителите на съседното село Кръвеник обаче я наричат Плевнята, защото те виждат само правоъгълния й източен склон, за новоселчани тя е Седлото, тъй като е с две глави и с дълбока като седло премка между тях, а за селяните от разположената на север Градница е просто Острият връх. От друга страна, северната глава на възвишението е назовавана още и Голям Острец, тъй като гледана от Априлци изглежда по-висока от южната, оставаща скрита зад нея. Южната пък, пак по-същата причина, носи наименованието Малък Острец, макар да е с около двадесетина метра по-висока от северната. Именно на този остър и двуглав вр. Острец наскоро били открити и най-ранните следи от живот в Новоселската котловина, а разположеното по склоновете й древно селище вероятно било свързано с използвания още от незапомнени времена презбалкански проходен път. От тук и твърденията на мнозина историци и краеведи, че съществуването на с. Острец е свързано точно с пътя и крепостта край трасето му. По време на Античността отново заради Мариния проход в близост до древното неолитно селище са появили тракийско поселение в местността Боголонта /Нацекът/, както и споменатата по-горе малка квадратна крепост Калето /Острец/, представляваща франгово укрепление, чрез което бил отбраняван най-югозападния край на владяната от племето кробизи територия и посредством което бил контролиран преминаващия през нея важен проходен път. По-късно през периодът 3-4 в. пр.н.е. на южната глава на Острец, наричана Соколов връх, се появила и правоъгълна наблюдателна кула с размери 7/5 м., а защитниците на двете съоръжения черпели вода от изворче, бликащо на седловината между теметата на височината. Освен за наблюдение и контрол на Мариния проход, твърдината на вр. Острец служела и за предаване на съобщения чрез огън, тъй като била във визуална връзка с другите крепости, охраняващи котловината - Зелени град на северозапад, Калето на запад над Зла река и крепостта при село Скандалото при входа на Дебневския боаз. Всичко това обаче приключило към началото на 3-и в. пр.н.е. при завоюването на земите ни от келтите, когато според мнозина автори нашествениците унищожили крепостта на вр. Острец и прекосили Стара планина по Мариния проход, спускайки се по трасето му към областта Тракия. Според Феликс Каниц, въпреки разрушенията от келтското завоевание, няколко десетилетия по-късно по пътя преминал и последният по-силен македонски владетел Филип V, който към края на живота си предприел няколко похода срещу траките.

           Изследвалият района на Новоселската котловина Венелин Бараков твърди, че след идването на римляните крепостта на вр. Острец била само частично възстановена, тъй като преминаващият под нея път бил първоначално по-слабо използван заради липсата на големи градове и значителни търговски центрове от двете близки страни на планината. Значението на твърдината и на вървището под нея обаче постепенно нарастнали през Късната античност, когато на север по теченията на големите местни реки Видима и Росица се появили множество укрепени селища край днешните населени места Градница, Батошево, Столът, Севлиево, Кормянско и др. В този период Марин проход бил и най-пряката връзка между големите градове Пловдив в Тракия и Никопол на р. Дунав. Поради тези причини, през 4-6 в. било извършено преустройство на крепостта на вр. Острец, като край нея били издигнати нови допълнителни стени, а пресичащият планината път бил покрит с големи плочести камъни, останки от които могат да се видят и днес от южната страна на Балкана в близост до връх Козята стена, местността Светата вода и в долината на река Тъжа. На север пък проходът съществува и сега, като част от трасето му, наричано от местните жители Старият път, е запазено точно под вр. Острец. На юг от билото на Стара планина в района на днешната хижа Тъжа също може да се види една добре съхранена част от вървището, която е известна с две имена - Робова пътека, тъй като съществувало поверие, че по нея прекарвали роби от Влашко към Южна България, или Ромова пътека, защото била изградена от римляни. Понастоящем друмът носи още и названията Кривините, заради безбройните си завои /кривини/ в едноименната местност под вр. Марагидик, както и Русалийски проход /Русалийска пътека/ по името на най-високото място, което трасето му пресича в югозападна посока - Русалийските гробища. По средата на планинската част от вървището в намиращата се в долината на р. Тъжа местност Полугаря римляните издигнали и пътна станция, която векове по-късно била наречена Манастирището, тъй като бил запазен спомен, че била обслужвана от монаси на разположения от южната страна на Балкана Голямоселски манастир, както и че била лятна резиденция на същата света обител. През 5-и в. в близост до превала на прохода под вр. Марагидик се появила и масивна преградна стена с порта и правоъгълна кула с фронт на север, иззидани със същите големи тухли, с които била изградена и пътната станция Манастирището. Според Ат. Попов преградната стена била дълга 110 м., а при теренни обхождания край нея била открита ранновизантийска керамика. Преградата била запазена чак до 70-те години на 20-и в., когато била унищожена заради разширяването на съвременния черен път. По време на Средновековието проходът също бил често използван, което се вижда от поправките по обслужващите го съоръжения на превала му в местността Табиите, както и в Манастирището.

            Според книгата на Григор Банев „Родовете в Острец“ при падането на България под турска власт тогавашното селище Острец било само с 9 къщи. Същият автор твърди и че точно от тук в този период преминала със свитата си княгиня Мара /Кера Тамара/ - сестра на последния български цар Иван Шишман - която била дадена за жена на турския султан Мурад. Именно в с. Острец тя изчакала няколко дни бракът й с Мурад да се размине, като тогава от местното население била създадена и разпространена песента: „Цар Мурад Мара думаше“, изпълнявана и днес от всички в селището. Сред тукашните жители е запазен и спомен, че след падането на България под османска власт и съсипването на старото селище, съвременният Острец бил уж възстановен от търновски боляри. Това обаче едва ли е вярно, тъй като през Средновековието Новоселската котловина била подчинена на по-близката Граднишка крепост. Тя се наричала Ходница /Одница или по турски Одниче/ от думата вход, тъй като пазела един от подстъпите към местността. Някъде към 15-16-и в. сред живеещите в близкото до нея с. Градница били настанени турци, затова тамошните български благородници, които в миналото били част от гарнизона на крепостта, се изселили на юг към Новоселската котловина и Стара планина и се пръснали по махалите на две малки села - Острец и съседното Кръвеник. По-късно в района на Острец действително се настанили и бежанци от Търновския край, но те всъщност били грънчари по професия. Наред с граднишките благородници, през 17-и в. тук се заселил само още един по-известен истински аристократ на име Сомлю, който бил потомък на боляри от крепостта Търговище във Влашко. През същият период на повторното възстановяване на селището неговите нови заселници продължили да живеят по южните и западните склонове на вр. Острец и да използват разрушената от турците крепост на темето му, като при лошо време криели добитъка си вътре в нея. Според разкази на някои наши съвременници, тогава в запазеното подземие на твърдината уж все още имало църква, воденица и какво ли още не. Местността под върха пък била обработвана и засявана с просо чак до края на турското робство, въпреки че селището край нея постепенно се изместило малко по на северозапад и се разположило край коритото на Острешката река.

               При оформяне на новия Острец в годините след турското завоевание населеното място първоначално било с център махала Барболите, тъй като тя била разположена най-близо до гробищата, Калето и тогавашната църква. За съществуването на Острец през тази епоха се споменава и в няколко официални документа от османските архиви, първият от които е от 1430 г. и се пази в Народната библиотека в София. В него селището е записано с името Остиридж, като за този период трябва да се знае, че в турските тефтери били споменавани само села с изградена структура и компактно население. Вторият документ е от 1486 г., като в него селището е наречено Остреч, а третият е от 1658 г., като сред редовете му се споменават вече две отделни населени места - Кючюк Остюридж /Малък Острец/ - вакъф на султан Сюлейман и неговите наследници Мурад и Мехмед, и Остиридж-и-кябир /Голям Острец/. Според последният документ по това време селището имало специален дервентджийски статут, като заедно с населението на съседното с. Кръвеник било задължено да дава безплатна ангария, състояща се в това да чисти Мариния проход от камъни до коритото на р. Тъжа и да пробива пъртини в преспите през зимата. През 18-и в. селото се споменава в още един четвърти документ, в който населението на Острец е определено като войнуганско. Жителите на това населено място били освободени от данъци, но за сметка на това били задължени да гледат конете на султана и да ходят до Цариград веднъж на три години, което продължило чак до Освобождението. Така излиза, че във всички официални документи названието на населеното място било Острец. В спомените на местните жители обаче е запазено и наименованието Тахтъджикьой /Дърварско село/, свързано вероятно с това, че плодородната земя в околността не достигала, затова местното население било принудено да си изкарва част от прехраната с допълнителните дърбодобив и дървопреработка. От тук и станалото нарицателно название на котловината сред жителите на по-близките турски села - Тахтъджикьой-Еникьой /т.е. Острец и Ново село/.

          След повторното застрояване на селището, и след отпадане на необходимостта жителите му да се укриват в крепостта на вр. Острец, махалите му започнали да се изместват постепенно все по на северозапад към по-плодородната, гола и равна местност Чакъров камък, която се намирала до коритото на Острешка река и в която навремето се играело местното селско хоро. Предвид това, за кратък период от време селото било известно и с името Чакъров камък. С течение на времето край това място, превърнало се в своеобразен център, се появявали все повече и повече махали и колиби, наричани от местните държави, чиито родове били все от различни краища на страната, но членовете на които все още помнят потеклото си. Така към 1905 г. в състава на Острец били включени и околните махали Бегликчии /Касапи/, Боголонта, Балавури, Базиргяни, Златевци, Куевци, Стойковци, Боевска, Маришница, Мядна, Кукени, Минковци, Падеж, Реката, Барбули, Гечовци, Енчовци, Колчевци, Мъневци, Цоневци, Чакъров камък и Чернокожи, Паздери, Горни и Долни Трапът, Събевци и Ковачите. След кърджалийския период все повече започнал да се използва и преминаващият през селото път, като по него остречани ходели на романя в Южна България, а калоферците от другата му страна идвали в Ново село да си купуват овце. По това време южно от превала си в местността Табиите друмът се разтроявал, като през Русалиите се преминавало само при хубаво време, иначе се ползвала Робовата пътека през вр. Козя стена за към българския гр. Калофер и по рядко Тъжанската пътека, водеща през вр. Кадемлия към турското тогава Голямо село /днес село Тъжа/. През 1870 г. в Острец започнало да работи училище в частна сграда, а през 1879 г. била изградена и специална такава. По време на Освободителната война турците изградили табии /укрепления/ на превала на Мариния проход, а руснаците разквартирували в местната махала Боголонта една рота войници, чийто щаб уседнал в Ново село. Освободителите дошли през лятото и си заминали по Коледа, като междувременно превзели чрез хитрост, и заедно с помощта на български доброволци, турските укрепления на билото на планината и обърнали фронтът им на юг. След Освобождението Острец се оказал гранично село, затова при превала на Мариния проход в местността Табиите, откъдето преминавала тогавашната бразда с държавата Източна Румелия, били изградени митница и стражарница. През 1892 г. Острец имал 267 сгради с 1534 жители, а при преброяването през 1936 г. селището се оказало по-голямо дори и от главното населено място в котловината - Ново село. Населеното място било съставна част именно на Ново село до 1885 г., когато била построена местната църква „Успение Богородично“, а след нейното освещаване последвало отделяне. В периодът 1947-49 г. в планината над Острец били изградени черни пътища до местността Христова стружна и по долината на река Рибна, които се използват понастоящем за туризъм, а през 1955 г. селището било обявено и за планински курорт.

          Квартал Видима се намира в югозападния край на Априлци, на мястото, при което едноименната река напуска Балкана, навлиза в Предбалкана и приема притоците си Стърна река и Габровница. Бившето отделно населено място е кръстено на преминаващата през него река, но приело името й чак след 1895 г., когато се отделило от Ново село и се обособило в самостоятелна административна единица. До този момент то носило наименованието на централната си част Дюгените /или Сръбската махала/, около която били застроени още седем основни махали и множество по-малки колиби. Според записки на монах от Черногорския манастир тук съществувало селище още отпреди падането на България под османска власт, което било с 23 домакинства, 3 от които на вдовици. В книгата си „Видима“ авторът Варчо Варчев твърди, че към средата на 15-и в. Новоселската котловина била тимар на някой си Умур - син на Девелю от охраната на Никополската крепост. По това време тукашното население започнало да се увеличава с бежанци от полските райони, като същото се повторило по-късно и по време на кърджалийските нападения и чумните епидемии, тъй като хората намирали в котловината усамотение, защита от разбойници и добри условия за скотовъдство, дърводобив, земеделие, овощарство и грънчарство. Заради преминаващата през селището Видимска пътека новите заселници достигали до тук от различни краища на страната и се групирали по-плътно главно покрай коритата на основните реки и по нарядко по околните хълмове. Събирателен център на всички близки колибарски поселения станала т.нар. Сръбска махала /Средицата/, чиито първи заселници били бежанци от Чипровци и Видин, избягали към Троянския край след разгрома на Осман Пазвантоглу. Понеже идвали откъм Сърбия, несретниците били наречени сърбоанци, а махалата им Сръбска. Други нови заселници основали махала Горнените, назована така, защото жителите й идвали отгоре, т.е. откъм планината и по точно от южната й страна и гр. Калофер. Обитателите на махала Каровците пък гледали гарести кози, а името на махала Пандуците идвало от това, че край нея буйните води на р. Видима влачели пънове по коритото й. Жителите на Дунавци явно дошли откъм р. Дунав, Манафите се преселили тук от Севлиевското поле, а името на махала Гроба й било дадено за това, че край нея бил убит и заровен някакъв турчин, събирач на данъци. Така селището се развивало, уголемявало и уплътнявало в продължение на около 200 г., докато най-накрая основните сред по-близките махали - Горнените, Дунавци, Дюгените и т.н., не се обединили в едно цяло.

             Преди Освобождението богаташите от главната махала в котловината - Ново село, си разпределили сферите на икономическо влияние и монополизирали всички занаяти и цялата търговия в околността. По същото време, когато се развили бурно занаятите и търговията в Ново село обаче, преминаващата през сегашния кв. Видима едноименна пълноводна река, над която от ученици на Кольо Фичето бил построен широк каменен мост, донесла просперитет и в този край на котловината. Река Видима имала невероятно икономическо значение за местното население, затова край коритото й видимчани построили 26 воденици и 19 стружни. Местният икономически подем първоначално довел само до искането за обособяване на отделните планински пасища между по-големите съставни части на Ново село. Поради тази причина, към края на турското робство поляните в Балкана над сегашния гр. Априлци били разпределени между четирите основни махали в котловината, както следва: на Острец се паднали тези по Турски рът и покрай коритото на р. Тъжа, на Видима - Осрядъците и Бъзов дял, на Зла река - Долни Поляници, Брусовете и Саръкая, а на Ново село - Горни Поляници. Успехът с разделянето на пасищата засилил още повече желанието на местните дребни собственици да се освободят от икономическата си зависимост от Ново село и да се обособят в самостоятелна община. За да се постигне това обаче, във Видима първо трябвало да се изградят отделни църква и училище, а това станало чак през 1895 г. На 24.09. същата година в главната махала на сегашния квартал била тържествено осветена новата църква „Св. вкмч Димитър Солунски“, след службата в която било съобщено и за създаването на ново населено място с името Видима. Тогава към Средицата /Сръбската махала/ се обединили и заедно с нея се отделили от Ново село и по-малките махали Габровница, Горнените, Гробът, Дуневци, Дюгените, Карговци /Начевска махала/, Крантовци, Къневци, Королези, Минковска махала, Миховци, Пандуци, Бахлевци, Салафи, Тодорани и Стърна река. По-късно наред с църквата в самостоятелното вече населено място се появили местното читалище Просвета, както и земеделската кооперация Юмрукчал. Последната изградила през 1933 г. при връх Хайдута /Дериян/ от южната страна на планината голяма мандра, както и няколко саи /кошари/ за овце на Поляниците, Турски рът и Бъзов дял. След 1944 г. с. Видима се развило като курорт, като в него и околността му били построени десетки детски лагери и почивни станции, както и едноименната хижа Видима с 65 легла.

                  Квартал Зла река се намира в най-северозападната част на Новоселската котловина на левия бряг на Видима при вливането в нея на реките Зла и Острешка. Бившето самостоятелно населено място носи наименованието на близкия поток, който извира от местността Голямата кръш и е с дължина 9 км. В миналото при дъждове и интензивно снеготопене реката излизала от коритото си и заливала близките брегове и махалите над тях, затова била наречена от местните жители Зла. Не е известно дали в древността в околностите е имало самостоятелно селище. В местността Лъгът обаче се извисяват няколко тракийски могили, до едната от които била изровена бронзова статуетка. При преброяването през 1905 г. в Зла река имало 249 сгради и 1381 жители, като в състава й влизали и махалите Барахари, Боджеци, Гръстовци, Жулевци, Зла река, Иванджици, Йотовци, Камено бърдо, Каменска махала /Салапии/, Кръстевци, Липака, Мурговци, Пастухани, Пачници, Сяровци, Тобовци, Футеци, Фъшеци и Чоповци. След Освобождението част от жителите на Зла река се изселили масово към по-плодородните полета в Троянско и Севлиевско, а през 1923 г. селището се отделило от Ново село в самостоятелна община. През 1945 г. в Зла река била изградена църквата „Св. Илия“.

             Квартал Ново село се обособил към края на 18-и и началото на 19-и в. като най-големият търговски, занаятчийски и административен център в горното течение на р. Видима и понастоящем съставлява ядрото на създадения около век и половина по-късно гр. Априлци. Ново село се намира в средата на едноименната Новоселска котловина на 25 км. на югоизток от град Троян и на 32 км. на югозапад от град Севлиево, към която околия се числял преди Освобождението. Съществуват легенди, че след превземането на България от Османската империя тук се заселили боляри от  средновековното Търново, които основали ново селище или възстановили старо,  съществувало още отпреди идването на турците. Истината обаче е малко по-различна. До началото на 18-и в. местността до Кална река под днешното Ново село била дива и пуста. Тогава жителите на близките махали Острец и Черни връх решили да си направят общи пазар и църква и за целта избрали свободното място по средата между двете селища. Там бързо се оформил ежедневен пазар с чаршия, сергии и дюкяни, край които започнали да се настаняват преселници от различни краища на страната. По-късно в периода 1700-1750 г. забогателите собственици на тукашните дюкяни постепенно завладели неизползваемите до този момент земи край пазара и така създали ново селище, кръстено точно по този начин. Неговите жители пък, понеже били все от различни краища на страната, започнали да общуват помежду си чрез специфичен говор, отличаващ се по някои фонетични и лексикални особености от местния троянски диалект. Посетилият селището пътешественик Феликс Каниц изказва и интересното твърдение, че живеещите в Ново село уж били с много широки чела и затова най-вероятно са от угро-фински произход. Пазарът и първите няколко къщи около него първоначално били наречени с архаичната прабългарска дума с ирански корен Варуш /Вароша/, равнозначна в онези времена на тържище, а жителите му станали варушани. В някои по-късни документи селището е вписано и като Градец, както и като Загоре, но заради това, че е по-съвременно от околните махали, скоро името му се променило на Ново село. Всичко това обаче се опровергава от някои турски документи още от 15-и в., както и от Служебник на Хилендарския манастир от 1624 г., в които селището се споменава още от този период с наименованието Йени кьой /Ново село/. През 16-и в. /1579 г./ населеното място също било вписано в турските тефтери като Новосел, през 17-и в. /1618 г./ като Новосел с друго име Вирадма /Видима/, а през 1659 г. пак като Йени кьой. След замогването и разширяването си Ново село станало център на самостоятелна община, в състава на която влезли и съседните села Острец, Зла река и Видима.

           Заради чаршията, ежедневният пазар и преминаващите в близост пътища, чрез които котловината се свързвала с околните области, след създаването на Ново село в него постепенно се развили търговията и множество занаяти - грънчарство, бояджийство, медникарство, тепавичарство и мелничарство. В кърджалийските времена селището било превзето от разбойниците на главатаря Кара Феиз, но не било унищожено. Развитата икономиката в онези години довела и до заделянето на достатъчно средства, чрез които населеното място се развило като културен и просветен център. В периодът 1812-14 г. в Ново село били построени голямата каменна църква „Св. Параскева“, както и килия за училище. През 1830 г. с пари на местния жител Петър Йончов Балджи /Бояджи/ се изградил девически манастир, в близост до който останал и създаденият години преди това метох. През 1799 г. турци от полските села купили чрез официални тапии някои от пасищата в тази част на планината, като Поляниците попаднали в собственост на вакъфа "Еюбъ Юнъ Енсари"Петър Балджи обаче откупил Поляниците от османлиите и ги дал за ползване на основания от него духовен скит. Заради дейността си, той бил наклеветен, че нарочно искал да пасе свине по пасището, затова бил задържан и дълго време лежал в затвора. През 1872 г. Васил Левски основал в Ново село революционен комитет, начело на който застанал местният учител Никола Дабев. В последвалото всички тези събития Априлско въстание цялото население на селището взело дейно участие, като по това време в него била основана Новоселската република. Тогава местните ковачи правели пушки и саби, марангозчиите дялали черешови топчета, а учениците леели куршуми. По време на съществуването на Републиката от Ново село и от околните махали излезли общо около 500 бойци, които успели да задържат турците няколко дни в боевете край близките боази. Българската власт просъществувала само 9 дни, като след разгрома на въстаниците турците избили 691 мъже, жени и деца от Ново село, Батошево и Кръвеник и унищожили или изгорили в котловината над 700 къщи. Пак по това време бил превзет и разрушен и местният манастир, като 7 от монахините в него също били убити. След Освобождението от Ново село се отделили през 1885 г. Острец, през 1895 Видима, а през 1923 г. и Зла река. През 1892 г. селището имало 841 сгради и 4607 жители, а около него били обединени махалите Велчовци, Вълковци, Долния край, Кална, Касалии, Крушово, Лъгът, Марянци, Селото, Черни връх, Бояджии, Вълевци, Геневци, Гърдевци, Йочовци, Кривня, Пандевци, Пипери, Първовци, Ранковци, Свинова поляна, Татарлии, Тотевци, Цачовци, Чакъри, Шеневци, Шолеци и Щърбани. Ето и малко повече подробности от интернет за Новоселското въстание и за новоселския девически манастир.

Новоселското въстание

           На 1 май 1876 г. на близкия до с. Кръвеник връх Бабан бил даден знак за най-масовото въстание в Северна България. На следващия ден съзаклятниците се събрали в кафенето на Драгню Стойчев (осъден по-късно на 15-годишна каторга) и взели решение за обявяване на въстанието. Вдигнало се цялото население на Ново село, Кръвеник, Батошево, както и това на част от околните махали. Пред дюкяна на Иванчо Габровчето пък, и в присъствието на множество новоселци, даскал Никола Дабев огласил създаването на Новоселската република. Тогава 250 въстаници завардили два от проходите, през които можело да се влезе в котловината - Дебневския и Граднишкия боази. В същия ден от Габрово към въстаналите села се отправила и четата на Цанко Дюстабанов. Въстаниците знаели, че в Севлиево, Габрово и другите околни селища бунт няма, но били твърдо решени да изпълнят клетвата си. Четниците били посрещнати с всенародно ликуване и хора, а бойците забравили за миг, че са тръгнали да мрат в неравна борба за свобода, защото Новоселската република вече живеела свободно. Уви, не за дълго. Както навсякъде, борбата начева с надежди и песни и завършва с погром. След като разбрала за обявеното въстание, турската власт разпоредила събирането на нередовна войска от башибозуци и черкези от околността, а начело на тези пълчища от освирепели и фанатизирани хора застанал плевенският каймакамин Дели Неджиб ага, по произход също черкезин. Именно той бил назначен от търновския мютесариф за главнокомандващ на нередовните войски, действащи срещу Ново село. Числеността на тази разюздана, но много добре въоръжена нередовна армия била приблизително около 7000 души.

          Започвала героичната защита на Новоселската република, като цели девет дни въстаниците отблъсквали атаките на 20-кратно превъзхождащия ги противник. Първоначално турците изпратили парламентьори, които се опитали да придумат бунтовниците да сложат оръжие, обещавайки в замяна да запазят живота им и този на близките им. В противен случай, заплашвали поробителите - цялото село щяло да бъде изгорено, а всичките му жители - избити. Храбрите балканджии обаче не се замислили и за миг - те били дали клетва и били решени да я изпълнят: „Свобода или смърт”! Турците настъпили яростно, но били посрещани от барутните залпове на бунтовниците, които в продължение на дни не отстъпвали от позициите си. Редом с мъжете се биели и жени, и голобради момчета. Старци и жени стояли край позициите, за да внушат на турците, че вдигналите се на въстание са многобройни. На няколко пъти башибозуци и черкези стигали до самите барикади, но били отблъснати в ръкопашен бой. Жертвите на поробителя били многобройни - волски каруци непрекъснато изнасяли от бойното поле телата на убити и ранени, а въстаниците дали само десетина жертви. Хилядите башибозуци и черкези били отчаяни, но към тях постоянно се присъединявали нови подкрепления. Така на 8 май най-накрая турците успели да влязат в Батошево, а на следващия ден бил превзет и Кръвеник и тилът на сражаващите се геройски българи бил открит. По-късно била пробита отбраната и при Граднишкия боаз и озверелите башибозуци и черкези нахлули в Новоселската котловина и започнали да колят, грабят и палят. От позициите си при боазите въстаниците се спуснали към селата да пазят жените и децата си, но съвсем скоро турците влезли дори и в главното населено място на областта. В това време свещеникът Георги Христов се затворил в девическия манастир и открил стрелба, с която успял да задържи прииждащия башибозук и дал последен шанс на някои от местните жители да избягат.

          След като турците нахлули в светата обител, започнал жесток погром. Някои от монахините били зверски изклани, а останалите били подложени на жестоки мъчения и поругаване. Мъченически загинали игуменката Сусана Ц. Сомлева, София Павкова, Елисавета Хр. Злийска, Ефросиния Хр. Мофтиева, Христина Христова, Сусана П. Чорбаджиева, Калестина и Катерина. Едва преди няколко години тези новоселски мъченици за вярата и освобождението ни били канонизирини от Българската православна църква. Стотици били жертвите на ислямския фанатизъм и жестокост сред местното население. Мнозина претърпели мъченическа смърт, сред които бил и оръжейникът Кольо Тодоров Матеев, на когото отрязали ушите, носа и ръцете, майката на въстаническия куриер Марин Сяров, заклана откъм врата, Стефаница Пицова, изнасилвана многократно, докато умряла и т.н. Църквата в Ново село също била осквернена, иконите изпосечени, в олтара под престола вързали кучка с малки кученца, а на пода били разхвърляни шкембета от добитък. Озверялата сган се нахвърлила и върху беззащитните жени, деца и старци. В този момент откъм Дебневския боаз се спуснали въстаниците, начело с Йонко Карагьозов и Цанко Дюстабанов. В селището се завързала престрелки по улиците и край къщите, с което българите успели за кратко да отвлекат вниманието на освирепелите турци и да дадат шанс на все още живите новоселци да се изтеглят към Балкана. Цивилните вървели отпред към планината, а най-отзад останали бунтовниците, които със стрелба задържали напиращите башибозуци и черкези. В тази обстановка старият свещеник Никола Барбулов, който бил трудно подвижен, бил застигнат, изтезаван, за да каже известното му за съзаклятието, и умрял в ръцете на мъчителите си. Заедно с него, от башибозука били заловени и няколко жени в напреднала бременност, които били изкормвани, докато турците се обзалагат какъв ще е полът на нероденото дете. Тази ужасяваща участ сполетяла Тена Станева, Мария Пенкова и Велика Неделкова.

           След като плячкосали и опожарили тукашните села башибозуците се насочили към Балкана да дирят оцелели, като тези българи, които бивали застигнати, не могли да разчитат на никаква милост. Първоначално разпилени след горите пък, в местността Бунарят под връх Марагидик постепенно се събрали повече от 100 въстаници. Те заели добри позиции и завързали последен бой с напиращите турци, като в продължение на няколко часа успешно отблъсквали техните атаки. Но в Балкана излезли още башибозуци и черкези, идващи от опожарените тракийски и средногорски села, и попаднали под два огъня, въстаниците при Бунарят били разбити.  Оцелелите от тях се пръснали из планината - на малки групи или поединично, търсейки спасение кой както може, като малцина от тях оцелели. От 250-300 новоселски въстаници, само петдесетина доживели Освобождението. Новоселската епопея с право може да бъде наречена „вторият Батак”, като в сраженията паднали 160 български бунтовници, десетки били обесени и заточени, а стотици били жертвите сред мирното население. В Новоселската котловина били изгорени и над 700 къщи, а цялата околност била превърната в димящо пепелище.

Новоселският девически манастир

            Манастирът е основан през 1830 г. като семеен с килии за монахини, магерница и параклис "Свети Иван Рилски". С изграждането му е свързано името на Петър Йончев Балджи, свидетелство за дарителството и значимата роля на когото са мраморната плоча с двуглав орел и надписите "Петър Йончов" и "Петър Балджиски, 17 юний 1848 г" на източната страна на манастирския храм. Негова е инициативата и за придобиване на най-старото печатно Евангелие в Ново село, издадено в Москва през 1829 г. и закупено от Рилски манастир през 1831 г. Майсторите-строители на манастирската сграда са неизвестни, като не е ясно и как е изглеждала светата обител преди изгарянето й от турците, но тя вероятно е имала подобен на сегашния си вид, предвид това, че новите й сгради и стени били изградени върху по-старите основи. Първите обитателки на манастира били 40 монахини от съседните села, а Уставът бил написан от йеромонах Никифор на "Святой Атонской горе" и завършен на 30.05.1837 г. Първата игуменка на манастира била Сусана от Калоферския девически манастир - дъщеря на новоселския чорбаджия и кмет Цонко Сомлев. За издръжката на манастира някои от по-заможните местни семейства дарили земи при постъпване на техните деца като послушнички или монахини. Така например, дъщерята на Петър Йончов - Серафима, още тригодишна била дадена в Калоферския девически манастир, а дванадесетгодишна била покалугерена в Новоселския манастир от йеромонах Никифор. Интересен бил и начинът за избор на нова игуменка. В документ от 12.05.1875 г. се съобщава, че след като първоначално били избрани три монахини, от които щяла да бъде избрана игуменката, се пристъпило към гласуване: "По-напред избрахме с гласоподавание три кандидатки за тази цел - г-жа Евгения, г-жа Серафима и г-жа Ефросия, а после като постъпихме под тайно гласоподавание с мъниста бели и черни. Г-жа Евгения придоби 8 бели против 6 черни; Г-жа Ефросия придоби 2 бели против 12 черни; Г-жа Серафима придоби 11 бели против 3 черни. И тъй провъзгласи ся за игумения да бъде от сега в нашия Девически манастир Г-жа Серафима Петрова, на която ще се повинуеми сички с покорност и послушание. И за добро уверение се подписвами сички сестри в Мънастират съгласно".

            През юли 1871 г. манастирът бил посетен от Феникс Каниц, който останал силно впечатлен от монахините, дърворезбите и духът на мястото. Каниц бил посрещнат на закуска върху постлан килим на земата под сянката на вековната круша и домакините му поднесли: "сладък, превъзходен мед и сирене; хлябът беше вкусен, кафето добре приготвено ...". Монахините от манастира взели дейно участие в подготовката на Априлското въстание от 1876 г. в региона, като начело с игуменката приготвяли храна и плели чорапи и ръкавици за въстаниците, тъй като времето се оказало тежко, с валежи от дъжд и сняг. Светата обител била в центъра на просъществувалата 9 дни Новоселска република, като на 09.05.1876 г. след падането на отбранителните пунктове при Граднишкия и Дебневския боази манастирът бил опожарен и разграбен от турците, също както и околните села Видима, Острец, Ново село и Зла река. Тогава игуменката Сусана Ц. Сомлева и монахините София Павкова, Елисавета Хр. Злийска, Ефросиния Хр. Мофтиева, Христина Христова, Калестина, Екатерина и мирянката Сусана П. Чорбаджиева били зверски заклани вътре в храма. От 33 калугерки 7 били убити, а останалите били подложени на безчестия и зверства. Заедно с монахините загинали и свещениците Георги Христов Дългодрейски и Никола Барбулов, както и още петима манастирски служители, които поддържали защитата на манастира. На поробителите не били достатъчни осквернените тела на жертвите, та насекли и иконите в храма, а накрая опожарили и цялата света обител.

           И до днес в единственият оцелял след въстанието параклис "Св. Йоан Рилски" зад манастирския храм, който понастоящем е превърнат в малък музей, са запазени останките на жертвите на небивалата жестокост, а на вратата на параклиса все още личат дупките от турските куршуми. Там може да се види и портрет на Цвятко Стефанов Златев, деен член на основания от Левски революционен комитет в Троян, който подпомогнал избягалите новоселци след погрома на въстанието. В специална мощехранителница (киворий) пред иконостаса в манастирския храм могат да се видят и черепите на изкланите защитници на манастира, подготвени по специалния начин на умиване със светена вода и помазване със свето миро. Те били официално канонизирани за светци на 03.04.2011 г. от Патриарх Максим в Храм-паметник "Свети Александър Невски". Иконата "Събор на Новоселските мъченици" била дарена от художника Владимир Аврамов, като на нея са изографисани осем монахини и двама свещеници, а над тях се виждат само ореолите на незнайните християни, загинали по време на Новоселското въстание. Мястото е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България. Манастирът бил възстановен след Освобождението през 1890 г. от родолюбиви българи от близките села. Същата година руският офицер Сергей Илич украсил храма с три стенописа в полукръглите люнети. В южната абсида била изписана сцената "Христос и учениците на път из житни ниви", в северната - "Христос проповядва от лодка, а над западната врата - "Христос се моли в Гетсимания". През 1936 г. троянски художествен колектив изобразил в купола на храма Света Троица и 12-те апостоли, като същите творци са оставили в наоса и няколко образа в цял ръст на други родни светци - Св.Св.Кирил и Методий, княз Борис I, Наум, Климент, Горазд и Ангеларий. В жертвеника бил изобразен Христос в чаша между Св. Богородица и Св. Йоан Кръстител, а в ризницата - Св. Мария Магдалена и Христос. Всички икони били изпълнени от Райчо Тихолов (1890 г.), а дърворезбата на дверите е дело на новоселеца Никола Йонков Марангозов. Последните игуменки на манастира били баба Никифора (1920-1940 г.), Харитина и леля Ефимия, която починала през 1986 г. Оттогава духовният скит се стопанисва от община Априлци и продължава да е отворен за посещения. Новоселският девически манастир "Света Троица" е обявен паметник на културата, а храмовият празник се чества всяка година на Петдесетница (петдесетият ден след Великден), като на 09.05. се отдава почит на Събор на Новоселските мъченици.

           За роденият и израснал в гр. Априлци проф. Марко Семов Новоселската котловина е „най-хубавият кът на земята“, а според Иван Вазов тази част на планината: „се издига към небесата без стъпала, страшна, велика“, затова никак не е случайно, че днес в главен поминък на местното население се е превърнал туризмът. В землището на селището попада част от Национален парк „Централен Балкан“, с един от най-красивите му и недостъпни райони - Резерват „Северен Джемнем“, както и с едни от най-високите му върхове - Ботев, Марагидик и Кадемлия. В района на Априлци има повече от 30 водопада с височина на пада над 20 м., както и множество пещери, а в самия град или в непосредствена близост с него са изградени туристическите хижи Зора, Видима, Плевен, Амбарица, Яворова лъка и заслон Ботев. От селището към планината водят добре маркирани туристически маршрути по ридовете Бъзов дял и Турски рът, както и по долините на реките Острешка, Видима, Пръскалска и Стърна, а напоследък са изградени и няколко съвременни екопътеки, носещи имената Видимско пръскало, Водните дупки, По пътя на балканджиите и т.н. Наред с тях, от града започват и редица велосипедни и конни маршрути, като в района на х. Плевен е изградена и ски-писта. В околностите на града могат да се посетят редица исторически и природни забележителности, като три действащи и една изоставени църкви, Новоселският манастир, местността Кръстът, крепостта Острец, останките на римски пътища и т.н., а в района на вр. Марагидик може да бъде видяно и древното крайпътно светилище Калугера. Сред най-любопитните природни забележителности са пропастите на Северния джендем, водопад Видимското пръскало, скалният феномен Пенджера, пещера Водните дупки и др., докато по-интересните туристически маршрути са тези, водещи към високите върхове Ботев и Марагидик.  

57.1. гр. Априлци /кв. Видима/-местност Мазането-вр. Кралимаркова Купа-заслон Ботев-вр. Ботев - качване

             Както навсякъде, така и над гр. Априлци Балканът си има свои характерни особености, които го отличават от всички останали наши планини. Тук по-голямата част от главното било на Троянския и Калоферския му дялове е асиметрично - на юг е по-полегато, като натам се спускат и по-дълги реки и ридове, докато на север е точно обратното - „съществената част от него е заета от отвесни скални откоси“ /Г. Чорчопов/. Гребенът на планината над града също е много особен - почти навсякъде е тревист и заоблен с малки изключения, освен при Купените, Кръстците, Ботев и Пеещите скали, където е тесен и скалист. Връх Ботев пък е единственото място на света, където расте розовата балканска иглика /примула фрондоза/. От Априлци към първенецът на Балкана водят и най-интересните туристически маршрути, улеснени до голяма степен от асфалтово шосе покрай р. Видима, построено по време на изграждането на х. Плевен и на водохващанията под нея, захранващи разположената над селището едноименна ВЕЦ „Видима“. Северните склонове на планината над града се отводняват именно от Видима и нейните притоци, затова тук трябва да бъдат споменати няколко думи и за тази река. За нейно начало се приема потокът, излизащ от пещера Водните дупки, който по-надолу приема притоците Кралимарков поток, Въртележката, Василковица - състояща се от Шейтанска река и Трите купни, Елачов дол и Мушичов дол и заедно с тях образува река Лява Видима. Тя пък се събира /смесва/ в местността Смесите с Пръскалска река /някои я наричат неправилно Дясна Видима/ и създава с нея Видима. Що се отнася до етимологията на името на реката, пръв за него пише Ст. Младенов, според когото, то идва не от славянския глагол виждам, както би могло да се предположи, а е с по-стар тракийски произход и първоначално е било във формата Удима, означаваща вода. По-късно с названието се занимават и Д. Дечев, който твърди, че то би трябвало да се тълкува като Брястова река, Вл. Георгиев, който отхвърля тракийският му произход и Б. Симеонов, смятащ, че топонимът е алогичен и първоначално е бил име на връх. В книгата си „Топонимията на Троянско“ пък, авторът Николай Ковачев излага и мнението, че наименованието на началния приток Лява Видима не би трябвало да се свързва със славянското прилагателно ляв, а по-скоро с глагола разливам, още повече, че р. Дясна Видима изобщо не съществува. Освен, че част от маршрутът покрай р. Видима преминава по широко асфалтово шосе, той е и най-прекият и кратък път в сравнение с всички останали преходи от Априлци до вр. Ботев, затова тук ще се спрем по-подробно на него.  

            Маршрутът започва от най-югозападната част на гр. Априлци, заета понастоящем от квартал Видима и по-точно от неговата последна махала Пандуците. Веднага след края на селището над асфалтовото шосе се появяват оставащият високо над трасето му ясно изразен връх Купата /Кралимарковата купа//1680 м./, покрай който се преминава за да се достигне до Ботев, скалният венец на Северния Джендем и спускащите се вляво дълги ридове Малък и Голям Осрядък, разположени под самия първенец на планината. След последните сгради на населеното място се достига и до местността Смесите, в която е водосливът на реките Лява Видима и Пръскалска. Между техните корита е сградата на ВЕЦ “Видима”, построена от бригадири в периода 1946-49 г., чийто лагер бил при свършека на асфалтовия път в намиращата се под вр. Купата местност Мазането /мазане - временен навес за добитък/. При водослива на реките пътят се разделя на две, като вляво по долината на р. Пръскалска може да се достигне до подножието на водопад Видимското пръскало, както и да се отиде по хребета Турски рът до х. Тъжа. От тук към вр. Ботев обаче трябва да се продължи надясно към долината на р. Лява Видима и продължаващия покрай коритото й асфалтов път. Веднага след разклона шосето подминава ВЕЦ “Видима” и навлиза в долината, която бързо се стеснява, като тук движението става по западния бряг на реката. Между ридовете Голям Осрядък вляво и Бъзов дял вдясно се напредва относително бързо, като в този участък за около 40 мин. се подминава първо местността Королевка, в която навремето имало дъскорезница на род от местната махала Королези, а после и Петрова стружна, разположена при водослива на Лява Видима с десния й приток Мушичев дол. В последната местност е началото Национален парк „Централен Балкан“, маркирано с няколко големи табели, край които вдясно от пътя се виждат каменна чешма и пейки. 20 мин. след тях асфалтовото шосе свършва при широк паркинг в местността Мазането, като по пътя от кв. Видима до тук са изкачени около 300 м. височина /60 мин. след началото/. В миналото в най-южния край на Мазането била разположена Попова стружна, а при строежът на ВЕЦ „Видима“ тук било направено водохващане на водите на р. Лява Видима, които по специална тръба били отведени към местността Смесите.

              От Мазането към Ботев може да се продължи по няколко пътеки, като във всички пътеводители е обяснено, че първо трябва да се отиде до х. Плевен и едва след това да се изкачи върха. Това обаче е най-трудният и дълъг начин да се достигане до първенеца на планината. Друго вървище води от тук право на юг по т.нар. „ребро Благо“, спускащо се между реките Василковица от запад и Елачов дол от изток. Тази пътека е доста по-пряка и излиза източно от Водните дупки, но след като се изкачи на тяхната височина, завива водоравно на запад към пещерата, което също удължава пътя. Предвид всички това, най-удобният и пряк път към Ботев е този през вр. Купата /Кралимаркова Купа/ или по т.нар. Пътека “По кабела”, трасирана при прокарването на електрически кабел, захранващ станцията на билото на Балкана. Самата Купа пък е една огромна и издължена нагоре купеновидна по форма скала, която стърчи над горския пояс, вижда се много добре още от паркинга в местността Мазането и служи като сигурен ориентир в началото на дългото изкачване към върха на планината. Ако за достигане на Ботев се избере пътеката „По кабела“, тогава от паркинга в Мазането се продължава на запад със слизане до коритото на р. Василковица. Потокът се пресича по брод, след който от другата страна на реката се стъпва на тесен черен път. От това място се продължава по друма срещу течението на реката на юг, подминават се чешма и началото на товарния лифт, изкачващ багаж до х. Плевен, и след няколко минути се достига до оставащ вляво масивен трафопост. Някъде приблизително зад това съоръжение във Василковица се вливат последователно Елачов дол и преминаващия покрай вр. Купата Кралимарков поток и заедно образуват р. Лява Видима. След трафопоста пътят завива на запад, навлиза в долината на Кралимарковия поток и при самотна пейка достига до разклон с маркирана туристическа пътека, водеща към х. Плевен. Вървищата от Мазането към тази туристическа база са две, като първото от тях е зимно. След разклона почвеното шосе се стеснява до широка пътека, която малко по-нагоре се изкачва до дървен мост над Кралимарковия поток. Разстоянието от паркинга в местността Мазането до тук се изминава за около 10 мин. /70 мин. общо/. При моста черният път свършва, като на това място е и разклонът с лятната маркирана пътека, водеща също към х. Плевен.

          При разклона Кралимарковия поток се пресича по дървения мост, от южната страна на който се излиза в подножието на дълъг и тесен рид, заграден от последната река на запад и потока Въртележката на изток. По склоновете на този хребет се продължава със стръмно изкачване в югозападна посока, като през стара букова гора се върви към билото му. Тук пътеката е много широка и се следва лесно, като освен това, наскоро по нея бяха поставени колова и лентова туристически маркировки. 15 мин. след моста вървището описва къс S-образен завой и се изкачва до билото на рида при втори масивен трафопост /85 мин./. По-нагоре следва още един подобен завой, чрез който се преодолява част от голямата денивелация по рътлината, подминава се трети трафопост и за още около 15 мин. се достига до идваща откъм х. Плевен маркирана пътека, водеща покрай маса с пейки и дървен кол с табелки на югоизток към пещера Водните дупки /100 мин./. От местността Мазането до тук са изкачени още около 350 м. денивелация. От разклона със страничното вървище може да се продължи вдясно към х. Плевен или вляво към пещерата. Пътят към вр. Ботев обаче продължава право нагоре по билото на рида с изкачване на най-стръмния участък към вр. Купата. От тук до достигане на последната височина се следва неотклонно гребенът на рида, който става изключително стръмен и тесен, а на места се покрива и с групи от големи канари. По билото на хребета, и 35 мин. след разклона, се излиза в подножието на вр. Купата при поредния трафопост /135 мин./. На това място се слиза от билото на хребета, Купата се заобикаля за около 15 мин. от запад, като зад темето на върха се излиза окончателно над горския пояс /150 мин./. Над скалистото възвишение пътеката извежда отново до билото на хребета на място, от което се открива фантастична панорама на изток към вр. Ботев и пропастите на Северния Джендем под него, както и на север към огромния рид Бъзов дял, х. Плевен и долината на р. Лява Видима. Над вр. Купата се върви още около 15 мин. нагоре през покрити само с ниски смрики голи поляни, докато най-накрая се достига до широка пътека, водеща от х. Плевен към вр. Ботев /165 мин./. Денивелацията от разклона с пътеката за пещера Водните дупки до тук е 450 м.

         В древността планината над днешния Априлци била пресечени от няколко широки пътеки, две от които започвали от разположения на юг гр. Карлово. Първото от тези вървища прехвърляло главното било през седловина Плевнята, обявена днес за граница между Троянския и Калоферския дялове на планината, спускало се от там към сегашния квартал Видима на гр. Априлци и поради това било наречено Видимската пътека. Вторият проходен друм преминавал гребена на Балкана през седловина Ливадката, на която сега е разположен туристическият заслон Ботев, и от нея се снижавал плавно и чрез многобройни серпентини в посока на вр. Купата и х. Плевен. Именно заради множеството завои по пътя, векове по-късно на трасето му било дадено названието Кривините. В наши дни, изсеченият още в дълбока древност в скалите на Северния Джендем стар друм все още съществува и се използва за туризъм, като по него се прави връзка между х. Плевен и вр. Ботев, а от уникалното му трасе се открива зашеметяваща панорама към първенеца на планината и зеещите под склоновете му бездънни пропасти. Днес, с достигането до пътеката Кривините, завършва първата по-дълга и трудна част от маршрута и започва втората, която се характеризира с плавното и постепенно възлизане към върха и с пресичането на открити местности, от които се откриват невероятни гледки. При разклона със стария проходен път обаче ползващата трасето му съвременна маркирана туристическа пътека се раздвоява на лятна и зимна, тъй като северните склонове на Ботев са изключително стръмни и през зимата са силно лавиноопасни. Поради тази причина, при сняг и лошо време пътят Кривините не може да се използва, затова от тук задължително трябва да се продължи със стръмно изкачване на юг към главното било на планината /в тази посока наскоро също бе поставена за ориентация зимна колова маркировка/. През лятото от разклона към вр. Ботев се продължава на изток по отлично запазения в този участък стар римски път Кривините, чието трасе е белязано в наши дни с бяло-зелена лентова маркировка. Напред пътеката почти водоравно подсича няколко опасни лавинни улея, спускащи се от главното било на север, първият от които е най-широк, нарича се Трапа и дава началото на р. Въртележката. Встрани от коритото на улея остава паметна плоча на загинал на това място от лавина турист, от което веднага се разбира защо при сняг пътят Кривините не трябва да се използва. От другата страна на Трапа се стъпва на рида Просеката, като 15 мин. след разклона се достига при билото на хребета и при темето на Кози връх /1810 м./ до панорамна площадка с прекрасни гледки на всички страни /180 мин./.

              Равното място е надвесено с отвесните си стени над Джендемска /Шейтанска, Дяволска/ река, като точно от тук се откриват най-чудните картини по маршрута. На югоизток е вр. Ботев с отвесния си склон, наричан Юмрушки стени, водопадите на р. Василковица, сред които се откроява с огромната височина на пада си Големият Северо-джендемски водопад, и самата пропаст Джендема под тях, като в тази посока се вижда и продължението на пътеката Кривините далеч напред. На север под краката е изпълненият с огромни канари скален откос Маркови кладни, под който се намира пещера Водните дупки, както и дълбоката долина на р. Лява Видима, а на северозапад са Бъзов дял с х. Плевен и безкрайното пасище Поляниците. Заради тези изумителните гледки и огромният нереален мащаб на картината, никак не е чудно, че местното население свързва голяма част от тукашните забележителности с личността на великанския народен герой Крали Марко. След равното място над Марковите откоси следва най-опасното, но едновременно с това и най-красиво място по маршрута - пътеката преминава над огромната пропаст Джендема, като същевременно пресича /прекосява/ в местността Прекосите и няколко спускащи се към дъното на казана особено стръмни улея. Точно тук трасето на вървището Кривините е изсечено в отвесните скали, затова е и доста тясно. На това място за кратко се върви на югоизток до първият от групата улеи, даващи началото на Джендемската река. След него се завива отново на изток и с леко изкачване нагоре се преминава над водопадите, като по бродове се пресичат още няколко улея. От панорамната площадка до последният от тях се върви около 20 мин. /200 мин./. След заобикалянето на Джендема пътеката  напуска изпълнения със скали и трапища опасен участък, достига до покритата с меки тревисти туфи местност Ливадката и през нея продължава да се изкачва плавно нагоре, като постепенно завива на юг. В най-горния край на поляната се излиза на билото на планината при едноименната седловина Ливадката, на която днес е построен заслон Ботев. Разстоянието от последния улей до сградата се изминава за около 30 мин., като се изкачват още 150 м. височина /230 мин./. От тук към вр. Ботев се продължава вече покрай маркировката на пътеката Ком-Емине /КЕ/ и по главното било на планината на изток, като зимното разклонение на вървището се изкачва по права линия нагоре, докато лятното извива на серпентини по западния и южния склонове на върха. 45 мин. след заслон Ботев пътеката достига и до темето на двуглавия едноименен връх, като разликата във височината между заслона и крайната цел на маршрута е 330 м. /275 мин./.

 

PA190121

 Разклонът при водослива на реките Пръскалска и Лява Видима в местността Смесите

 

 PA190123

 ВЕЦ "Видима" 

 

 PA190126

Табелите в началото на национален парк "Централен Балкан"

 

PA190127

Чешмата при водослива на реките Лява Видима и Мушичев дол

 

PA190131

Паркингът в местността Мазането

 

PA190135

Мостът над река Кралимарков поток

 

PA190139

Разклонът с пътеката, водеща от хижа Плевен към пещера Водните дупки

 

PA1901540

 Панорамата от вр. Купата на север

 

 

PA190151

Разклонът при излизане на пътека Кривините

 

PA190157

Панорамната площадка на темето на Кози връх

 

PA190160

Улей Трапа

 

PA190179

От панорамната площадка към местността Прекосите и водопадите под нея

 

PA190180

От Прекосите назад към панорамната площадка и най-опасната част от пътеката Кривините

 

56

Седловина Ливадката

 

49

Към седловина Ливадката, заслон Ботев и вр. Ботев 

 

64

От пътеката към вр. Ботев назад и надолу към седловина Ливадката

 

57

На връх Ботев

 

2014-02-04 100010

Профил на маршрута

Прочетена 7659 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм