47.1. гр. Етрополе-вр. Камишов камик-вр. Баба-седловина Пряслупа

Оценете
(0 гласа)

47.1. гр. Етрополе-вр. Камишов камик-вр. Баба-седловина Пряслупа - качване

Денивелация - 1200 м., време на движение - 6.00-6.30 часа, разстояние - 21 км.

Маркировка: от Етрополе до поляната Хаджийца - бяло-синьо-бяло, от поляната Хаджийца до седловина Пряслупа - бяло-червено-бяло и ЗКМ

 

2014-02-03 132701

Изтегли: GPS-трак 

 

Град Eтрополе

              Град Етрополе е застроен по поречието на река Малки Искър в продълговато долинно разширение, намиращо се в най-южния край на живописната Етрополска котловина и в северното подножие на дяловете на Балкана Етрополска Стара планина и Златишко-Тетевенска планина. Селището е заобиколено от всичките си страни с гористи хълмове и със стърчащи от тях към небесата остри върхове, някои от по-високите сред които са Звездец, Баба, Мара гидик, Мургана и Свищи плаз. Наред с това, Етрополе е разположено и в дъното на равно и плодородно поле, както и при водослива на Малки Искър с левия му приток река Ябланица. Населеното място се намира на около 550 м. н.в. и е отдалечено на 90 км. на североизток от столицата София, на 13 км. на югоизток от близкия град Правец и на 27 км. на север от стоящия от другата страна на Балкана град Златица. Днес Етрополе е населен с 12 000 жители, почти всички от които са българи, и е център на неголяма община, включваща 9 села. За Етрополската котловина, в която е застроено селището, са характерни умереноконтиненталният климат с прохладно лято и студена зима, както и своеобразният релеф, формиран по следния начин: Преди милиони години тукашната котловината била запълнена с огромно солено езеро, водите на което се излели един ден на север през пролома Побрат и в местността останали само черупки от мекотели, много блата и малко сол. В по-близкото минало, заради тези все още запазили се край Етрополе многобройни мочури и тресавища, жителите на града постоянно боледували от туберкулоза и от други причинени от влагата болести. След излизане на по-голямата част от водите извън пределите на котловината в нея се задържало само едно малко езеро, край което в близост до хълма Селце възникнало първото селище в района. За това най-древно поселение край Етрополе в града се разказва и до днес старо предание, според което, местните жители обитавали единия край на езерото, а храмовете му били разположени на другия край под възвишението Еминчец /Еминчувец/. Поради тази причинакогато искали да се черкуват, тогавашните обитатели на котловината ходели до свещените си места с лодки. Едва след пресъхването на малкото езерце селището се преместило в самото дъно на котловината, където се намира и понастоящем.

        Заради по-особеното местоположение на Етрополе навътре в планината, основни поминъци на местното население би трябвало да са повече скотовъдство и дърводобив и по-малко земеделие. За възникването на града в най-дълбока древност обаче, както и за по сетнешното му развитие и за съществуването му и до днес, били виновни два допълнителни фактора - кръстопътното място на селището до разклон, при който се вливат един в друг два важни пътя, и наличието в близката околност на редица полезни изкопаеми. Именно възловата дислокация на Етрополската котловина, съчетана с прекрасни природни и климатични дадености и наличието на залежи на различни метали, благоприятствали заселването на хора тук още в най-дълбока древност и свързаното с този факт бурно развитие на скотовъдството, търговията и занаятите. Според всички проучвания на историците, Етрополе е много старо селище, датиращо още от времената на траките. Засега пресеченият и горист терен край града и в района силно затруднява тяхното изследване, а и тукашните местности предполагат предимно скотовъден тип икономика, от който обикновено не остават почти никакви археологически следи. Това са и причините, данните за най-старото местно селище да са все още оскъдни, въпреки местоположението му при събирането на два важна старопланински прохода. Археологът Анета Петрова обаче твърди, че през 2010 г. край Етрополе били установени общо 22 археологически обекта, датиращи от втората половина на първото хилядолетие преди Христа до периода на Късното средновековие. Според разкритите материали, първите жители на околността били тук още през праисторическата ера, а най-ранните археологически паметници, които останали от тях, била каменни брадви и чукове от бронзовата епоха /3-4 хил. пр.н.е/. За това, че сегашният Етрополе е изключително старо селище и че районът край него е обитаван още от най-дълбока древност, говорят и близо 700-те местни топонима, голяма част от които са извънредно добре запазени древни наименования със старинно образувание, прилагателни със сложно склонение, думи със средновековни топонимични наставки, като -ца, -ец, -ищица, както и множество имена от небългарски произход, най-вече латинските Кацамар, Капол, Куртин, Кобиля, Негарщица и т.н., свързани вероятно с рударството и с околните пътища. Останали са също и някои антични тракийски имена като Баба, например, или пък Искър, идващо от богът на чистите води Искар.

          Като стана дума за топоними, изглежда точно тук е мястото да се споменат няколко думи и за интересното древно наименование на самия град, което е с все още неизяснена етимология и което е изписано в издадените през годините разнообразни документи все по различен начин. В манастирски приписки, турски муфасъл регистри и регистри на занаятите и търговията от 1600, 1715, 1751 и някои други години, името на града е такова, каквото е и днес - Етрополе. През 1639, 1685 и 1704 г. обаче, то става Етрополи, през 1620 и 1860 г. е вече Етрополь, през 1638, 1766, 1825 г. е Етрополъ, 1622 г. Ятрополе, 1711 г. - Гjатрополис, 1716 и 1846 г. - Гjатрополе, 1790, 1848, 1864 г. - Етропол и 1820 г. Етрополя. В някои документи без известна година на издаване са вписани още и имената Йедреполе и Педреполе. С други думи, колкото различни форми на наименованието на града се срещат в отделните документи, приблизително толкова са и опитите, направени засега за неговото точно обяснение. Автори като Младенов, Шкорпил и Симеонов извеждат името от старобългарското ятро поле или ънтро поле със значение на вътрешно поле, тъй като, според тях, селището било разположено вътре в планината. Вл. Георгиев твърди, че названието произлиза от тракийските думи етър и полис /и оттам Етрополис/ и означава равен град, Стоянов го свързва с гръцкото ятрос - лекар, спасител, а Попиванов с етера от хетера - лека жена. Според друга група автори, топонимът би трябвало да се произнася като етро пара и да означава воден град, както и да идва от събиращите се тук реки Малки Искър и Ябланица. Тракийският топонимичен компонент пара /със значение на преградна стена/ тук е безспорен, така, както е и при имената на множество други древни тракийски селища - Друзипара, Бесапара, Субзипара, Тозкомпара, Оргапара и т.н. Някои смятат, че наименованието е етру пала /бърза река/ и се отнасят до р. Малки Искър, а има и мнения, че е дошло от бог Евтроп - персонаж от древногръцката митология, който бил пазач на проходи, свързвайки топонима с преминаващите край града пътища. В книгата си за Етрополе съвременният автор Петко Величков Петков пък твърди, че според проф. Шишманов, сред местните жители бил запазен спомен, че в миналото името на града било старославянското Ветрополе със значение на ветровито поле, а имало и запазена местна легенда, че, докато слизали от планината и търсели подходящо място за заселване, група бежанци видели в далечината Етрополската котловина и възкликнали: „Ето поле!“ Едно последно предположение гласи, че названието Етрополе наистина е видоизменено от думите Вътрополе, защото градът бил вътре в планинска котловина, като за пример се дава голямата поляна Узана над гр. Габрово, която също се намира вътре в гората и чието по-старо наименование е именно Вътрополе. Според тази теория обаче, местният топоним бил чисто славянски, а не тракийскиНай-правдоподобната от всички версии за произходът и значението на словосъчетанието Етрополе обаче, изглежда е тази на Миков и Гено Иванов, според които, името на града идва от гръцкото хентерион /леярна за желязо/ и е свързано с рудодобива край него. В миналото с думите етро поле се наричали все местности около реки, по долините на които били построени самокови и мадани за обработката на руда. В много рудодобивни райони има и до днес такива места, които също носят наименованието Етрополе, като край гр. Пещера, например, или пък до с. Мала Църква /Самоковско/. Интересен факт е също и този, че в началото на турското робство в иначе изрядните и много подробни турски дефтери на Николопски санджак не се споменава нищо за Етрополе, но пък неизменно присъства населено място с названието Рудар, а това е още една индикация, че е възможно името на града да е свързано с рударството и да идва от думата хентерион, която по-късно местните славяни превели на своя си език като рудар.

         Съвременните археолози са категорични, че първите данни за по-трайно настаняване на хора в Етрополската котловина са от времената на траките, когато техни представители от племето трибали /отделни автори споменават също и за племената серди, лопяни /или лупени/, беси, мизи и одриси/ се заселили в разположената на запад от Етрополе местност Пъндевица, наименованието на която произлизало от думата път и която се намирала на левия бряг на р. Малки Искър. Най-старото обособено населено място под днешното селище обаче бил тракийският град Акли, некрополът на който се намира на десния бряг на р. Малки Искър под т.нар. Братска могила. За разлика от това най-древно поселение в околността, днешният Етрополе е разположен предимно по левия бряг на реката, а спомената Пъндевица е един от неговите многобройни съвременни квартали. За старият Акли в литературата липсват каквито и да било по-подробни сведения. Знае се само, че в близост до него били намерени монети от 356-335 г. пр.н.е., както и две келтски каменни копчета. Смята се също така, че цидателата на градската крепост била при изворите на изтичащата от все още непроучено карството езеро Бела река, където били открити следи от основите й. Според голяма група автори, най-многобройните останки от дейността на древните траки в района на Етрополе били запазени на близкия до града връх Боготвор, където също имало старо селище, светилище и крепост, а в околностите му могат да се видят и до днес около десетина големи тракийски могили, датиращи от 5-6 в. пр.н.е. Всъщност могилите на север и на запад от Етрополе са общо 108 на брой, но археолозите смятат, че някои от тях са келтски. На Боготвор е намерен и фрагмент от тракийска медна пещ, който е най-старият артефакт, свързан с рударството в България, както и македонски и елински монети, останки от керамика, накити и други луксозни за времето си стоки, показващи развитието на местната търговия и установяването на комерсиални отношения с по-далечни земи, като Финикия и Египет. От дейността на старите траки край Етрополе са останали следи до днес и от няколко крепости, сред които са Чертиград, Св. Атанас и Острома. Знае се също, че тукашното племе лопяни строяло укрепленията си все на високи и непристъпни места, затова, гледани отдалеч, твърдините им изглеждали така, сякаш сами са се изградили. Поради тази причина, хората ги наричали Самоградните калета, а в по-далечното минало сегашното селище било опасано с цял обръч от тях. Освен изброените до тук твърдини, край днешния град се издигали още и крепостите Умата, Брега, Обия ден, Стражки рът, Голям и Малък Кесар, Бачиище и Слабина. Наблюдателни кули, от върха на които следели двата преминаващи през района проходни пътя пък, имало в местностите Лишаюв камик и Камичето. Освен на по-високи места, една крепост от типа дема /преградна стена/ била построена и долу на полето в местността Циганската поляна, а друга малка твърдина имало и в местността Варовитец, останките от която се намират днес под сградите на едноименния Етрополски манастир „Света Троица“ /Варовитец, Голям Варовитец/. Най-голямата от всички местни крепости била столицата на лопяните Чертиграда най-интересната - тази на Боготвор, тъй като била издигната върху руините на по-старо тракийско светилище.

           Най-любопитната останка от времената на траките в Етрополе обаче е нематериална и е, като че ли, запазилият се и до днес в града и в околните селища стар езически обичай Св. Атанас /Свети Атанасий/, провеждащ се в целия регион на четири етапа в продължение на два месеца, като се започне от втората неделя на януари. Честванията през зимата на Св. Атанас /атанас - на гръцки означава безсмъртен/ са общо четири - първото е на Лишаюв камък на втората неделя от януари, второто е на Камичето на третата неделя, третото е на вр. Св. Атанас последната четвърта неделя, когато там се посреща и изгревът на слънцето, и накрая четвъртото е при водопад Враната вода /Малък Варовитец/ в първата събота на февруари. Най-мащабното сред честванията е третото около Атанасовден /18 януари/, което се провежда на темето на близкия до града едноименен връх Свети Атанас /960 м./. Мястото там пък е свързано с три легенди, първата от които гласи, че в миналото до темето на върха имало извор, в който турците нахвърляли овчи кожи и водата му уж изчезнала, а втората, че в деня на Св. Атанас всеки трябвало да вкуси мечешко месо. Св. Атанас бил смятан именно за мечешки пастир /известна е и приказката, че заедно с чумата се родила и мечката/, а елинският писател Порфирий свързвал тракийския Залмоксис, който бил бог на населяващото Северна България племе гети, точно с мечка. Третата легенда, отнасяща се също до вр. Св. Атанас е, че в недрата му било скрито огромно съкровище. То обаче си оставало недосегаемо и досега, тъй като било заровено в пещера с три галерии, всяка една от които пречела да се установи точния път към мястото с имането. На темето на вр. Св. Атанас има останки и от градежи, които са правени в три различни периода и които навярно са от малка църква или манастир. Етрополчани твърдят още, че в древността траките добивали варовик при сегашния манастир Варовитец, като с част от извадените там камъни бил издигнат и градежът на Св. Атанас. В края на честванията местните оставят месо на шиш и всякаква друга храна до направеното от тях на върха огнище, чакайки да се спуснат от небесата към импровизираната трапеза орли, а тези птици пък са известни като слуги именно на Св. Атанас. През Античността светецът бил свързван също и с производството на желязо и бил покровител на железарите, налбантите и ножарите, като техните занаяти били особено силно развити в Етрополе през 17-19-и в., а това пък е и най-вероятната причина, култът към светеца да се запази в града дори и до днес.

            Както бе споменато малко по-горе, възникването на най-старото селище в околността през 7-6 в. пр.н.е., по-сетнешното му бурно развитие и голямото му икономическо благосъстояние се дължали най-вече на неговото стратегическо местоположението край популярни пътища, както и на рударството. От създаването си до настоящия момент Етрополе е свързан с два важни старопланински прохода - Етрополски и Златишки, които, пресичайки Балкана от юг на север, се събират и досега вътре в самия град. Още от Античността трасето на Етрополския проход било известно със сравнително лесното преодоляване на старопланинската верига, затова и било предпочитано пред всички други подобни пътища в по-близката околност. Смятало се също така, че Етрополският път е единствената пряка съобщителна връзка между сегашната Северозападна България и земите на юг от Балкана. Именно тези са и причините, още в древността да бъде застъпено становището, че преминаващият през града проход е само един - Етрополският, а Златишкият друм е само едно от неговите южни разклонения. Първоначално двата пътя били наричани от местните Западен и Източен, а по-късно и Македонски, който водел през София към Битоля, както и Цариградски, насочващ се през Златица и Пловдив към по-големия град на Босфора. Западният проход носел още и имената Етрополски, Калдърмата и Шиндарника, а според Иречек и Павел Делирадев останки от него можело да се видят и до днес на върха на планината в местностите Калдърмата и Логора. Източният пък бил известен като Златишки проход, както и като Старият път. Заради широката им популярност, след като се влеели един в друг в Етрополе, двата друма продължавали на север от селището под общото наименование Главният път. Интересен е също и фактът, че в миналото вървищата се събирали точно в център на сегашния град при т.нар. Часовникова кула чак до 1886 г., като това било така, тъй като Етрополският проход бил прокаран по долината на р. Ябланица на север от хълма Бачиище /Брега/. По-късно обаче това било променено и пътят бил трасиран по долината на съседната река Равна на юг от споменатото възвишение, затова днес двата друма се вливат един в друг в най-южната част на Етрополе, наричана Горни край /Горни град/. Докато Западният проход преминавал по долината на р. Ябланица, той бил охраняван от жителите на близкото до града едноименно село Ябланица. Когато, обаче, трасето му било изместено на юг от хълма Бачиище, ябланишките селяни останали без препитание и масово се преселили в Етрополе в свой собствен квартал, наричан презрително от по-богатите граждани Парцал махала. При охраната на вървището ябланчани биели с даули /тъпани/, за да предупреждават пътниците за липсата на опасност, поради което, оттогава в селището се запазила широкоразпространената и в наши дни фамилия Даулови. Освен двата главни прохода, които се събират в Етрополе, Балканът над града може да бъде пресечен и по още няколко второстепенни стари друма - Буновската пътека, Мара гидик 1, Кацамар, Първа Лопянска пътека и т.н., като за всички тях ще стане по-подробно дума в изложенията за другите маршрути над селището.

           Заради популярността на Етрополския проход, се предполага, че в 339 г. през района по него преминал с войските си цар Филип II Македонски /359-336 г. пр. н.е./ след завръщане от успешния си поход срещу скитите. Тогава войските му били нападнати в планинските клисури край сегашното Етрополе от трибалите и плячката на Филип била отнета, а самият цар бил ранен. През 335 г. обаче тук дошъл да отмъсти за баща си цар Александър III Македонски /Александър Велики//336-323 г. пр. н.е./, преследвайки трибалите чак до р. Дунав, където те се оттеглили на самотен остров. По-късно по старопланинските проходи през Етрополската котловина преминали и келтите /вероятно през 278 г. пр. н.е./, превземайки за кратък период от време владените дотогава от траките територии в днешна България. Старите пътища, които се спускали до тук откъм планината и преминавали на север през котловината по времето на траките, били доразширени от пристигналите в началото на новата ера римляни и били допълнително подсигурени с множество крепости, укрепления и наблюдателни кули. По време на Римската империя, там където р. Искър се влива в Дунава /при днешното село Гиген/, император Траян построил военният лагер Улпия Ескус, прехвърляйки до него и мост над реката. Заради продължителните си войни с даките, римляните изградили и специален милитаризиран друм през Стара планина, наречен Троянски проход и Военният път, който бил най-пряката връзка между Филипополис, Улпия Ескус и още един военен лагер на р. Дунав - този при Нове /сега град Свищов/. Тогава част от това вървище станали и двата етрополски прохода, отделни участъци от които били покрити с калдъръм. От р. Дунав на юг едно от разклоненията на Военният път следвало първо коритото на Искър, а после и това на Малки Искър, и така покрай последната река достигало до Етрополе. Когато, обаче, войните приключили и значението на военните намаляло, по-голямата част от трафикът се пренасочил пак към Етрополския проход.

          За важността на тукашните пътища в периода на римското управление може да се съди по огромния брой топоними, свързани с крепостите и отбранителните съоръжения край трасетата ми, които наименования се запазили и днес край гр. Етрополе, като рид Пиклището /от латинската дума бигла - укреплениена север от селището, Куртин /Стена като завеса/ на върха на планината в западна посока, Пилгур /от бург - кула/ на юг и т.н. Пътниците пък почивали в ханове, наричани падала, като край Етрополе навремето имало огромен брой от подобен тип заведения, общото название на които се запазило чак до наши дни в името на близкото до града село Падеш. От епохата на римляните край двата етрополски пътя останали и още множество латински наименования на местности, като Малък и Голям Кесар, Кобиля, Патрушко и споменатият Куртин край Западния проход, както и Кацамар, Капола, Курбула, Пилгур и Негарщица край Източния. От времето на келтите до нас достигнали и названия като Тулево и Тулешево край близкото село Брусен, а от прабългарите - Боготвор /идващо вероятно от офицерското звание багатур/. За пътищата от този период се твърди също, че били свързани с римският политик, пълководец и консул Марк Лициний Крас, който през 28 г. пр. н.е. подарил на одрисите отнетата по-рано от бесите Етрополска котловина, както и с преминалият оттук проконсул на провинция Македония Гай Октавий, който също водил успешни битки с бесите. За да достигне до укрепилите се в Ловеч предводители на българското въстание Петър и Асен, в 1188 г. по местните проходи през Етрополския край преминал начело на византийската армия император Исак II Ангел, а по същите пътища преодолели Стара планина и войските на българския цар Михаил III Шишман през 1330 г. в похода си срещу завзетата от византийците област Македония.      

           Освен важен транспортен възел, още със самото си създаване по времето на траките Етрополе бил превърнат и в голям рудодобивен и металообработващ център. Районът на сегашния град е изпълнен с различни по вид полезни изкопаеми, добивът и обработката на които започнали още в най-дълбока древност и различните видове на които били в основата на големия просперитет на селището по време на т.нар. Възраждане. Още с възникването си Етрополе се развил като значителен рударски център, в който се добивали и обработвали най-вече желязо, мед, злато и сребро. Наскоро в землището на селището били открити впечатляващи следи от тази древна рударска дейност на старите траки, които извличали полезни изкопаеми по течението на Малки Искър на юг от града предимно около местностите Кисалишки дол, Каменица, Негарщица, Пелови ливади и т.н. Според Павел Делирадев, през Античността в района бил добиван метал в общо 36 видни /рудничарски пещи/, разположени в местностите Рогачевец и Кацамар, където били открити в наши дни и множество рупи /стари рудници/. По време на турското робство обаче 36 на брой били само видните на най-заможния местен жител - контролиращият голяма част от етрополския рудодобив далматинец хаджи Нико Цимцарот. Пак в посочените по-горе местности, като останки от античното рударство в наши дни били намерени дървена вагонетка, пет глинени съда от 4-и в. за промиване на златоносен пясък, гребла, тризъби копия, лампи, водопроводни тръби и монети от 1-4-и в. Тогава Етрополе и районът били един от най-големите центрове на железодобивната и металургичната индустрии у нас и един от най-значимите в цяла Европа, като целият северен склон на вр. Баба бил осеян с галерии. Тукашните рудари добивали магнетитен пясък в местности, наричани рудища, като, заедно с минният способ, тогава се развивало и плавеното /промиването/ на златоносен пясък. Главните антични рудища били по поречията на десните притоци на Малки Искър - Вонещил, Матен дол, Киселица, Драгосин и Черешовица. Промиването на магнетитен пясък край въпросните потоци се извършвало и с драги /дървени корита/, с които по принцип се добивало насипно злато. Металургията пък, или обработката на добитата руда, била съсредоточена по коритата на реките Малки Искър, Долна Каменица, Суха река и Равна. По цялата долина на Малки Искър, от вливането на Негарщица в река Невижда на юг чак до долината р. Побрат на север, били издигнати специално изградени за целта пещи и самокови /воден механизъм с голям чук/, които били разполагани на големи групи. На никое друго място в България, както по тукашното поречие на Малки Искър, не е имало толкова гъсто събиране на специални съоръжения за обработката на руда, като 4 видни осигурявали работа за един самоков. От тази дейност в миналото покрай реката останали и няколко огромни купчини с шлака /остатък от изгаряне на твърдото гориво/, по-голямата част от която била извозена на два пъти през 1906 г. и 1958 г.

           Понеже рудниците до гр. Етрополе са едни от най-големите и богати в Европа, за тях се водили войни още в най-дълбока древност. За местните залежи спорили първо двете най-големи тракийски племена - бесите и одрисите. Римляните пък пристигнали на Балканите точно когато се водила тази война и бесите току-що били отнели рудниците от одрисите. Тогава, възползвайки се от разделението между местните племена, новите нашественици лесно завладели цяла Тракия. По онова време най-старите рудници в околността се намирали южно от сегашния град край споменатите местности Кисалишки дол и Кацамар, където се събират реките Невижда и Негарщица, а изкопаната там руда се преработвала на полето в стоящата на север от водослива местност Баш Самоков, разположена от двете страни на р. Малки Искър над сградите на бившото ТКЗС. Според запазено в града предание, рудодобивът през Античността бил извършван от роби - както мъже, така и жени, заради които се наложило селището да бъде заобиколено отвсякъде с крепостна стена, а дейността им никога не спирала, като се работело и нощно време, и в празнични дни. Наред със самоковите, в най-добрите години на етрополския рудодобив край града били разположени и множество пещи за претопяване на рудата. Етрополе пък бил удобен за обработката й, защото околностите му били покрити с гъсти гори, материалът от които бил изгарян в рудничарските пещи, а р. Малки Искър била с голям дебит, ползван за задвижване на самоковите. По време на турското робство като главен рудодобивен и металообработващ център в България се оформил постепенно град Самоков, но там горите били бързо унищожени, а близката река Бистрица нямала голяма сила. Тогава някои от тамошните рудари се преориентирали, като започнали да извозват изкопаната от планината Рила руда към Етрополската котловина и да я обработват в местността Баш Самоков. Днес полезните изкопаеми край Етрополе се добиват в огромния открит рудник Елаците, който е разположен съвсем близо до старите мини от тракийско време.

          В края на 7-и в. Етрополската котловина били включена в пределите на Първата българска държава, с разрастване на военната мощ на която ставало все по-голямо и значението на рударското селище като важен снабдителен център на желязо, мед и злато. По това време, с цел по-добрата охрана на рудните залежи, българският цар Симеон ремонтирал основно всички по-стари твърдини край Етрополе, възстановил изцяло крепостта на близкия до града Черни връх и изградил ново укрепление на възвишението Боготвор. Така бил създаден венецът от крепости Преградната стена - специално и нарочно изградено за целта военностратегическо съоръжение за опазване на рударското селище, което започвало от Побрат и Варовитец на изток и юг и завършвало при Лишаюв камък и Острома на запад и северТова бил землен вал с окоп, който се наричал точно така - Окупа или Окопан, и свързвал всички крепости от района в единна отбранителна линия, следи от която могат да се видят и днес в местността Умата /Хумата/. Според етрополският краевед Александър Тацов, по време на Първата българска държава Етрополе бил защитен дори не с една, а с цели три такива землени преградни вериги с крепости и кули по тях. Пак в тази епоха Етрополе било превърнато и във войнишка община, жителите на която трябвало да охраняват проходите. Заради удобното си местоположение и богатствата си, през Античността и Средновековието градът се озовавал на няколко пъти на границата между две съседни държави. Първо по билото на Стара планина преминала разделителната линия между македонската държава на Филип Македонски и останалите непобедени от него тракийски племена на север от планината. При хан Аспарух границата между България и Византия също преминавала по билото на Балкана, а за да я брани, тогава първият български владетел на земите на юг от р. Дунав построил по браздата единствения в Централна Стара планина землен вал, който се намирал на югозапад от Етрополе между върховете Мургаш и Баба. По време на Византийското робство Етрополе било на десния бряг на реката под Черни връх, като след битката с печенезите през 1059 г. пред вратите му се озовал византийският император Исак Комнин. Пак по време на византийската окупация в района работели саксонски рудари, а заради добрата си защита от крепости и развитото рудничарство, по това време в Етрополе били открити и монетарници в местностите Златното коло и Боготвор /от дейността им в наши дни са открити отделни монетни находки/. Монетарницата на Боготвор била наричана Сипалницата, вероятно защото била разположена върху сипей, а за монетите от нея се предполага, че били скрити някъде дълбоко под останките на крепостта. Според местно зевзешко поверие, съкровището от Сипалницата можело да бъде намерено само от онзи мъж, който останел доволен след първата седмица от брака си. Такъв обаче все още нямало, затова имането си стояло заровено на Боготвор и досега. За византийското владичество има и сведения, че именно тогава в етрополския край били построени местните манастири Св. Троица и Яковщица, както и градската църква Св. Георги Победоносец в Гръцката махала, а също и че в този период селището било временно изоставено, за да се възстанови по-късно повторно около изворите на Бела река.

        По време на Втората българска държава, когато през 13-и в. в района отново започнало да се развива рударството, тук пак се заселили саксонски рудари, а заедно с тях край тогавашната граница между Видинското и Великотърновското царства се завърнала и металургията. Първите български сечени златни монети от времето на цар Иван Асен II /1218-1241 г./, например, били правени именно с добит в етрополските рудници метал. Тогава Етрополе и районът попаднали в пределите на Видинското царство, като граничната бразда между него и Търновското, наричана от местните делник, приминавала точно покрай града по билото на близкия рид ЗаногатаВ тази епоха от сегашния манастир Варовитец на юг били изсечени през гората две дълги просеки, като по първата се отивало през вр. Свищи плаз към Византия, а по втората, носеща наименованието Прусеката, се ходело до заобиколения с люлякови гори Черни връх, по склоновете на който имало манастир, а на темето му крепост. В онези времена старото Етрополе се намирало на десния бряг на р. Малки Искър под Черни връх в местността Еминчец и край бликащите в нея извори Сърбин /Сърбен/, Кърчин /от гърчин, т.е. гръцки извор/, Кривул, Еминчувец и Поповец, където били разположени гробищата на селището и местната църква Св. Неделя. Летните кошари на населеното място били на отсрещния хълм Бачиище /Брега/, кварталите му, сред които се откроявала т.нар. Рударска махала, били построени над църквата, а на издигащия се по-нагоре от нея вр. Св. Атанас било хорището на местните жители. За селището на Еминчец е запазено и преданието, че жените, момите и подевките /по-малките сестри на момите/ от него играели отделно, а хороводната песен била обща и посветена на турчина Емин /на арабски емин означава човек, на когото можеш да имаш довереие/, от чието име дошло и названието на местността. Поверието продължава с това, че държавният чиновник Емин идвал често в Етрополе да отчита получения в местното воеводство и добит в тукашните рудници метал, като се договарял с етрополчани за стойността и количеството му, и понеже се държал добре с българите, те му посветили песен и кръстили на името му част от околностите над селището си.

             Според Иван Кацаров /още един от няколкото по-видни тукашни краеведи/, Етрополе бил нападнат от турците цели 40 години след като те превзели съседния гр. Златица /или около 1442 г./ В началото поробителите започнали да водят дълги преговори с етрополското население да се предаде доброволно, тъй като знаели, че градът е много богат. През една ранна пролет обаче османлиите все пак се решили да нахлуят в Етрополе, но градска стена издържала. По същото време голяма част от местните цивилни жители били на служба в намиращата се в градските гробища в западния край на селището църква Св. Пророк Илия, като, според запазена и досега легенда, при вестта че турците идват, храмът заедно с всички богомолци в него потънали в земята. Понеже не могли да превземат крепостта, тогава турците си послужили с хитрост, като се престорили, че се оттеглят на юг към Златица, но всъщност се укрили в покритата с гъсти гори близка околност на Матен дол. Местните войници пък решили да ги преследват и излезли от крепостта, а турците ги пресрещнали на една открита поляна край днешната южна част на града и влезли с тях в битка. Заради сражението, тази местност носи и до днес наименованието Бой поляна. На нея мюсюлманите нанесли поражение на българската армия, след което превзели опразнения от войниците град и нападнали съседната крепост Боготвор, която се сражавала героично още доста дълъг период от време. След превземането на Етрополската котловина османлиите разрушили всички крепости в нея, а пашата им, който бил грък по произход, наредил да се унищожи и параклисът Св. Никола, издигнат на мястото на сегашния хотел Еверест в града. Убитите в сражението на Бой поляна български войници пък били погребани от местните жители до извора Еминчувец. Като град, разположен до проходи, Етрополе имал задължението да ги охранява, затова срещу този ангажимент, селището получило различни привилегии от новите завоеватели - например собствено воеводство /местно самоуправление/ и освобождаване от някои от най-тежките данъци и ангарии в империята. В тази връзка Александър Тацов твърди, че в първия период на османското управление на Етрополе, на Еминчец била поставена каменна плоча с надпис на сърбо-хърватски език, според който, всички рудници, мадани, видни и самокови в областта били владени от някой си Урош войвода - католик от дубровнишката колония на т.нар. сърбе в града. Друг съществен факт за по-нататъшното бурно развитие на селището бил и този, че то не попаднало в ничий частен мюлк или хас, а през цялото време на чуждото управление било лична собственост на султана.

            Една от най-важните привилегии за Етрополе след идването на турците на власт била, в селището да не се заселват и дори да не нощуват мюсюлмани. Щом достигнели до града, османлиите отсядали в близките падала и прекарвали нощта в тях. Най-известното такова място за нощувка на мюсюлмани край гр. Етрополе било т.нар. Бръшляновско падало, което се намирало при водослива на реките Кобиля и Равна в землището на сегашното село Бойковец. Скрепените със султански ферман привилегии на Етрополе били толкова силни, че веднъж дори довели и до следната куриозна случка: Една разгневена и останала без плячка турска армия достигнала до града, но дори и тя, зажадняла за кръв и грабежи, спазила привилегиите и подминала селището, без да влезе в него и без да му стори каквото и да било. След това същата тази армия пресякла Стара планина по Етрополския проход, достигнала до лишения от всякакви прeимущества гр. София и напълно го опустошила. Относно етрополските привилегии, имало и друг показателен случай: При една война султанът поискал от Етрополе или да даде войници, или да заплати откуп. Градът бил много богат и можел да си позволи да заплати на султана, но за да подчертае своя привилегирован войнугански статут, предпочел да изпрати войници. Заради придимствата на Етрополе, след завлавядането на града от турците местното население бързо нарастнало, като в селището се настанили поне половината от жителите на съседната Златишка кааза. Първите писмени сведения за Етрополе са от 1491 г., като в документите то е определено за голям град, разположен при събиране на трасетата на два важни презбалкански прохода. Според историкът Радосвета Кирова, в първите години след превземането на България от османлиите населеното място било отбелязано през 1515 г. като тимарско и спадащо към султански хас дервентджийско селище, което се ползвало с редица особени привилегии - местно самоуправление и забрана за нощуване на османски служители. Като рударско селище пък, Етрополе се сдобил и с възможността за охрана със собствени войнугани, станал самостоятелна община и бил освободен от заплащането на редица данъци, а това довело до прилив на население главно от юг, откъм съседната Златишка котловина. В града се настанили българи и от други краища на империята, като Пръдльовците от Правец например, известният майстор Димитър Златара от Годеч, Арнаудови от Москополе и т.н.

           Привилегиите, удобното местоположение, рудата и всеобщият стопански възход по българските земи по време на разцвета на Османската империя довели до бум на производството, търговията и занаятите в Етрополе, до неимоверното замогване на селището и до преместването му от склоновете на планината към равното място на полето, при което се събират трасетата на двата прохода. В онези години градът заприличал на Клондайк, като към него започнали да се стичат от всички страни търговци, занаятчии, рудари и всякакви авантюристи, както и т.нар. перекендета /безимотни селяни/ и хайманета /хора с неустановено местожителство/. Заселили се и лица от различни националности, които заживели в свои собствени етнически обособени квартали - еврейски, гръцки, сръбски и т.н. Гърците, да речем, населявали Гръцката махала /Гръчка махла/ в средната част на града, край издигнатата от тях в средата на 17-и в. църква Св. Георги Победоносец. За този храм се знае, че бил построен върху основите на много по-стара средновековна църква, така че гръцката колония в Етрополе навярно живеела в града далеч преди големия му разцвет през 17-18-и в. Понеже се занимавали предимно с търговия, на тукашните гърци била кръстена чаршията /главният площад в селището/ около Часовниковата кула, което място било наричано Гръцкият пазар, както и построеният в него водоизточник, носещ наименованието Гръцката чешма /намирала се в близост до другата кула в Етрополе - Еврейската/. В града имало още и немска колония от саксонски рудари от Трансилвания, на които викали в родината им славинци, тъй като работели сред славяни, както и рударска махала от далматинци-католици, които били назовавани сърби /сърбе/ и чиито т.нар. Латински гробища били под местността Камика между Колото и Еминчец. В Етрополе обединената колония на рударите от всякакви националности носела още и наименованието влака. Сърбите, които били търговци и производители на метал и които всъщност били хървати, живеели в Сръбската махала в долния край на Малки пазар, около изградената от тях най-стара църква в населеното място - Св. Архангел Михаил. Кога бил издигнат този храм не е известно, но от запазени документи се вижда, че през 1600 г. той вече съществувал. Известно е също така и че изворът Сърбин бил каптиран именно от тези пришълци за водоснабдяването на квартала им, както и че двамата най-богати и с множество известни наследници жители на селището - хаджи Нико и Транчо, произлизали именно от техния етнос.

           В Етрополе се заселили на три вълни и евреи от общностите шпаньоли, будим и ешкенази, след като били прогонени десетилетия по-рано, съответно през 1376 г., 1450 г. и 1492 г., от европейските държави Испания, Австрия и Германия. Макар да били от един и същ етнос и с една и съща религия, заради различният си език и манталитет, те заживели в селището в три отделни махали и имали три синагоги, главната от които се намирала до т.нар. Еврейска кула в югоизточната част на населеното място. Първите еврейски гробища край Етрополе били разположени в местността Могилките на мястото на старите Латински гробища, а вторите на Циганска поляна. Заради евреите, икономиката на града започнала да просперира още по-мощно и в този период била в цветущо състояние. Доц. д-р Надя Манолова-Николова обаче оспорва тези факти, като твърди, че хора от еврейски етнос никога не са живели в града, а само са преминавали през него, за да контролират чрез финансите си местния рудодобив. Отдавна установилите се в Етрополе пък, многобройни, богати и занимаващи се с много доходните в града по време на турското робство професии табаклък и търговия фамилии с еврейски имена като Бохорци и Аврамчовци, били според нея православни християни, а цитираните от местния краевед Александър Тацов две тукашни чешми с имената Еврейчец /Лековец/ и Евреец са оставени от авторката без коментар. Населеното място, обаче, изживяло демографски и икономически подем благодарение не толкова на настанилите се тук саксонски рудари и евреи, колкото на заселването на голяма група неженени мъже християни, работещи главно в рудниците, като в периода 1579-80 г. те били повече от половината от местните жители. По същото това време около 50 % от цялото население на града попадало и в някоя от другите тукашни привилегировани групи на дервентжиите, войнуганите, кантарджиите и ковачите.

           Освен дали в Етрополе е имало евреи, доста спорен е въпросът и кога са се настанили в града първите турци, като повечето историци се обединяват около тезата, че това станало цели три века след превземане на селището от Османската империя, както и че, заради привилегиите на населеното място, първите мюсюлмани в него били незначителен брой. Все заради привилегиите, местните християни избегнали масовото помюсюлманчване в близките околности, извършено по време на управлението на султаните Селим I /1512-1520 г./ и Сюлейман I /1520-1566 г./ над всички стратегически по-важни места в района. Смята се също така, че повечето от тукашните турци били предимно конвертити /бивши християни/ и че се настанили в българската Рударска махала в местността Еминчувец. Според различни източници, това първо заселване на турци в Етрополе станало през 1515 г. или през 1580 г., макар отделни документи да показват, че през 1650 г. в града все още не е имало никакви мюсюлмани. Твърди се също, че заселването на първите турци в селището се случило по времето на хаджи Нико /роден през 1670 г. в Дубровник/ и станало по следния начин: Нико имал пазвантин /охранител/ турчин, който живеел в гр. Златица. Веднъж обаче, пазачът помолил работодаделя си да остане за през нощта в Етрополе с ханъмата си, тъй като жената била бременна. Богаташът разрешил, а съпругата на турчина взела, че родила точно в града. Според тогавашните османски закони пък, заради родилото се в Етрополе турче, в селището вече можело да се създава махала на съответния етнос. Друг писмен източник гласи, че през 1643 г. броят на турците в Етрополе се увеличил незначително, което се дължало на описания по-долу факт: За да неутрализира влиянието на близкия християнски манастир Варовитец, тогава местната т.нар. улема /мюсюлманската интелигенция/ открила в града медресе /общообразователно училище/, както и мектеб /училище за религиозни науки/. Така в ранния османски период в селището постепенно се обособили по етнически и религиозен признак няколко жилищни квартала около главния път и речните ръкави, групирани край местните храмове. Българските махали били разположени на запад от основния друм, където били съсредоточени християнските култови обекти - петте градски църкви Св. Петка /Св. Параскева/, Св. Георги Победоносец, Св. Архангел Михаил, Св. Пророк Илия и Св. Никола, построени във формата на кръст, за да бранят града от нещастия, както и т.нар. Малък Пазар /Кючюк чарашасъ/, наричан на подбив още и Ешек чарашасъ /Магарешки площад/, около който се въртяла търговията, а мюсюлманите, които прогонили сърбите и гърците от кварталите им, заживели също в близост до главното вървище, но от източната му страна, където около Големия /Житния/ пазар се намирали техните хамам, джамия и медресе.

          Цитираният по-горе Александър Тацов твърди, че след неуспешните войни на Османската империя в Европа към края на 17-и и началото на 18-и в., и по-точно след погромът в битката при гр. Зента на р. Тиса през 1699 г., която завършила с Карловацкия мир и с напускането на Будапеща от унгарските турци, в забранения дотогава за заселване на мюсюлмани гр. Етрополе се настанили голям брой освободени от армията спахии, които ненавиждали сънародниците си от съседната Златица, тъй като ги смятали за потурнаци /затова им викали и гаджали - хора, които се представят за турци, но са всъщност с друг етнически произход/. Въпреки че били офицери от османската армия, след заселването си в Етрополе всички местни спахии започнали да говорят на български език и да дават децата си за обучение в българското училище. Първоначално турците уседнали под т.нар. Табашки мост, а после се преместили в бившите християнски квартали Гръчка махала и Еминчец /до 1750 г. целият склон на местността Еминчец бил населен само с българи/. Главният духовник на мюсюлманите в града по времето на Александър Тацов пък - Кара имам, казал пред него, че първите турци в Етрополе дошли от Карлово през 1697 г. и веднага започнали да култивират в близката околност типичните за Карловската котловина, но не и за Етрополската, лозя и рози. Втората вълна турци, която също се настанила в Етрополе, била от т.нар. моджири /от мухаджир - преселник/ от Сърбия, дошли тук след войната с Австрия от 1716-1717 г., когато Османската империя изгубила Белград и областта Мала Влахия. Щом турците се заселили в града, първо построили при полуразрушената стара сграда на църквата Св. Петка висок навес с четири стълба и покрив за градски часовник, на който поставили за да произвежда звън камбаната на унищожения местен средновековен манастир Св. Атанас. По-късно тази камбана щяла да бъде вградена в механизма, монтиран в т.нар. Часовникова кула в селището. На мястото на самата църква Св. Петка пък си построил къща тогавашния етрополски турски кадия.

       Въпреки етническите и верските си различия, християните и мюсюлманите в Етрополе били в много добри отношения чак до прословутия обир на султанската хазна в прохода Арабаконак на 20.09.1872 г., като дотогава в общината влизали винаги еднакъв брой български и турски първенци. Макар да живеели в отделни махали, местните християни и мюсюлмани си ходели често на гости, а по празниците си разменяли и подаръци. Освободените от армията бивши турски офицери си давали децата за обучение в българското училище, въпреки че в града имало и турско, а когато някой тукашен мюсюлманин се разболеел от ухо, влизал в най-близката църква за да му капнат в ушния канал малко зехтин от кандилото. На Йордановден пък християнските попове ръсели със светена вода за здраве и мюсюлманите на Големия пазар, а при суша българите и турците обикаляли заедно града в общо шествие. През 1750 г. обаче османлиите прогонили от махалите им под Кърчин гърците и сърбите и се настанили на тяхното място, като образували четири нови квартала, кръстени на етрополски мюсюлмански първенци. Първият от тези нови райони на града се намирал в неговия североизточен край и се наричал Юсеин бей махлеси, а в него живеели най-богатите турци, молещи се в издигнатите край къщите им две големи джамии. Следващият квартал била разположената на север от Кърчин Мутаф махлеси /мутаф - тъкач на платове от козя козина/, в която имало още две по-малки джамии с дървени викала. На север от Мутаф махлеси, и на изток от Юсеин бей махлеси, се намирала Кърджами махлеси, наречена така, защото в нея насред къра /полето/ бил изграден най-големият етрополски мюсюлмански храм - Кър джамия. Последният от новите турски квартали на града бил разположен още по на север от Кър джамия и носел наименованието Шабан махлеси. Понеже дюкяните и работилниците на тукашните турци били край Големия /Житния/ пазар, на него била построена още една по-малка джамия, която да обслужва и работещите там мюсюлмани. Според редица автори, след заселването на двете големи групи турци в града, техният общ брой бил не повече от 350-400 души, макар Александър Тацов да споменава, че само при първата вълна пришълци в града се настанили около 500 освободени от турската армия войници и офицери. Знае се също така, че при чумната епидемия през 1771 г. в Етрополе починали около 220 турци, за които се твърди, че били повече от половината от мюсюлманско население на селището. Във връзка с чумата от тази година, тогавашният турският управител на града се разпоредил да се прокара водопровод от карстовите извори Кърчин и Поповец до мюсюлманските махали на населеното място, в резултат на което в тези квартали били построени няколко чешми с чучури, а още две такива били издигнати на Големия и на Малкия пазари.

          Според данни от османските регистри, през 16-и в. Етрополе било многолюдно и заможно християнско селище благодарение на местоположението си при събирането на двата прохода, рудодобива и обработката на желязо, а жителите му били образовани заради създадената с парите от развитата икономика на града Етрополска книжовна и художествена школа. Размерът на тукашното рударство от този период се вижда от документи за доставка на строителни материали за двореца в Одрин през 1676 г. и на военна екипировка от 1684 и 1690 г., както и от функционирането в населеното място през 17-18-и в. на оръжейница и на значителен брой самокови. През 15-17 в. Етрополе заедно с Чипровци и Самоков станало едно от трите най-големи селища, снабдяващи с желязо Османската империя, като първите оръдия за турската армия, например, били направени точно с добит в етрополските рудници метал. През първата половина на 16-и в. в града се заселило отново и опитно рударско население от Трансилвания, което било главно от саксонски /германски/ произход, както и рудари-хървати от Далмация, наричани неправилно от местното население сърби, като двете групи въвели нови методи на работа със специални чукове-самокови. По време на най-големия развет на града в него се произвеждали около 8 т. желязо на денонощие, а добивът се контролирал от двама местни богаташи-далматинци - Транчо и хаджи Нико Цимцарот, като за последния казват, че бил по-богат от султана и че имотите му били пазени от брат му Алексо войвода. Рударството пък довело до развитието и на други свързани с металообработването занаяти, като ковачество, медникарство, ножарство, златарство и тюфекчийство /производство на оръжия/, а всяка разположена край реката къща била превърната в работилница. Точно през 17-и в., и благодарение пак на развитото рударство, Етрополе се превърнал в един от главните занаятчийски и търговски центрове в България и достигнал до най-големия си разцвет и икономическо благосъстояние, отбелязани в една преписка от 1684 г., обясняваща, че градът снабдява ежегодно Черепишкия манастир с желязо. Цветущото състояние на селището личи и от името на една от неговите западни махали, наричана Царската, както и от фактът, че след заселването тук на големи групи мюсюлмани, през 1768 г. населеното място било обявено официално за паланка /административно средище/ и за център на околия от 36 села. Със средствата, събрани в този период от развитата икономика на града, над Малки Искър били изградени няколко нови моста - Усиновия, Арнаудовия и Табашкия, а за нуждите на местните табахани /работилници за щавене на кожи/ от коритото на реката към града били прокопани няколко канала, най-известният сред които - Високата калдърма, бил с постоянно течаща вода. Зад турските гробища в Горни край пък по-късно били построени барутхана /работилница за производство на барут/ и тюфекчийница /оръжейница/.

           До 1878 г. градът официално бил разделен на три по-големи района - Горна, Долна и Средна махала, като за негови съставни части били смятани и много от нововъзникналите околни колибарски селища - Горунака, Равна, Лъга, Вранащица и Рибарица. Неофициално обаче в населеното място били обособени множество по-малки квартали. Махала Високата калдърма, например, била разположена край прокопания от р. Малки Искър канал, който водел към табашките работилници. Те пък съставлявали т.нар. Табашка махала, която се простирала на запад от Малкия пазар до р. Малки Искър. Самата махала Малки пазар представлявала обширен площад, доминиран от църквата Св. Архангел Михаил с метоха на Рилския манастир в нея и чешма с три сопа /чучура/, а понеже там били дюкяните и работилниците на християнското население на града, в пространството му се провеждал панаир във всеки неделен ден от седмицата. През средната част на селището от коритото на р. Малки Искър бил прокаран още един канал, чрез който в района се поддържала изрядна чистото, затова мястото, освен Средна махала, било наричано още и Царската махала. В същинския център на Етрополе била построена още една чешма с четири сопа, която била кръстена Зольовец по името на трагично убития от ревност момък Зольо, затова и кварталът около нея носел това наименование - махала Зольовец. Най-бедната част на селището била разположена в западния му край и била наричана презрително заради ниските си и схлупени къщурки Парцал махала. Освен че бил много сиромашки, този район на града бил и сравнително откъснат от останалата част на селището чрез коритото на Малки Искър, затова в края на турското робство към него били построени с безплатната ангария на раята още три нови моста - Парцалския, Кърцанския и Мутишовия. В Етрополе имало още и махала Кърчин, край река Кърчишница и едноимения извор Кърчин, около която са останките на най-старото селище под днешния град, както и махала Големия /Житния/ пазар, край площада в която били разположени най-известните ханове в града - Тацовия, Никовския, Хаджи Куновия и т.н. Горната махала била сравнително най-новата част на населеното място, простирала се от Часовниковата кула на юг до днешното Столарско училище и била застроена след сполетелите селището бедствия в средата и в края на 18-и в. Наред с всички тези квартали, в Етрополе си имали отделни махали и някои от по-изявените и многобройни тайфи /еснафи/ на местните занаятчии, като споменатата Табашка махала например, или пък тържището на етрополските железари - махала Ковачето, намираща се под Малки пазар. В свои обособени райони в града живеели и по-големите фамилии, като например Буцарската махала на едноименния род, или пък Пръдльовската махала на дошлата от Правец фамилия, чиито къщи били разположени около канала до Зольовец и къщата на чорбаджията Павел Панчов. Различните народности в селището също населявали свои етнически обособени квартали, които били разположени предимно край изграден от всяка от тях храм и за които става дума на съответните места в изложението.

           По време на най-големия разцвет на Етрополе главният път бил на изток от града, но с настаняването на все повече мюсюлмани в селището друмът се оказал в неговия център. А възлова роля за всичко това изиграли Часовниковата и Жилищно-отбранителната кули, нарочно издигнати поотделно в двете религиозно обособени части на населеното място - християнската и мюсюлманската. Първата от кулите - Часовниковата, била построена по поръчка на турците в центъра на селището от майстор Тодор през 1710 г., което я прави една от най-старите подобни сгради в цяла България. Часовниковата кула /или само Кулата/ е запазена и до днес, висока е 20 м. и се състои от три части, като нейното предназначение първоначално било за наблюдение и охрана, личащо си от оставените в стените й в три посоки мазгали /отвори/. На западната си страна съоръжението има и каменен циферблат на часовник с надпис, отбелязващ годината на построяването. Сградата се нарича още и Кулата при разклона, тъй като е разположена точно до мястото, при което до 1886 г. се разклонявали трасетата на Етрополския и Златишкия проходи. Интересното за този период било, че Часовниковата кула не била спомената сред наблюдателните постове край Етрополе, т.е. по онова време тя имала само възлово визуално, но не и градоустройствено значение. През 1821 г. майстор Дидо изработил и вградил в сградата часовников механизъм, а звънът на всеки кръгъл час от него се произвеждал от монтираната под покрива камбана, взета от разрушения преди това манастир Св. Атанас. Часовниковата кула е реставрирана и си стои и досега в центъра на Етрополе, като се е превърнала в символ на града, а през 1964 г. била обявена и за архитектурен паметник на културата.

         Наред с Часовниковата кула, далеч от християнския център на Етрополе - на около 250 м. на изток и в мюсюлманската махала на селището, било издигнато още едно подобно съоръжение - т.нар. Жилищно-отбранителна кула /Кулето, Еврейската кула, Колото/. Кога станало това не е известно, но вероятно било в края на 17-и или началото на 18-и в., а еднаквите материали и начин на градеж с Часовниковата кула насочват към сходен с майстор Тодор строител и към обща архитектурна школа и датиране. Въпреки че не се знае точната година на създаването на тази сграда, се знае точната причина. Жилищно-отбранителната кула била издигната от местната рударска общност за мюсюлманската администрация, контролираща рудодобива и преработката на добитите в района метали след издадения от султан Сюлейман I Рударски закон. Първоначално тази втора етрополска кула била дървена, като впоследствие старата постройка била заменена с каменна. Новата монолитна сграда била висока 18 м. и се състояла от четири части - партер и три етажа, била оградена с масивна каменна ограда и снабдена с бойници и с изкована от желязо порта, както и била във визуална връзка с другото подобно съоръжение в центъра на града. Жилищно-отбранителната кула била построена нарочно в ядрото на турската махала, като, според Радосвета Кирова, така се превърнала във фактор, придобил градоустройствени измерения и в източник на по-голяма сигурност за местната мюсюлманска общност. Въпреки че кулата имала разнообразни функции, нейното наименование - жилищно-отбранителна, показва основното й предназначение - да служи при нападение за дом и защита на тукашните етрополски турци. Според различни източници, при опасност в кулата можело да се настанят около 30-40 семейства, като, наред с другите удобства, в нейния двор имало и водоизточник. Заради него се твърди, че при кърджалийски нападения, затворените в сградата защитници издържали на двуседмична обсада. Поради всички тези причини, турците се отнасяли с особена почит към сградата и забранявали на децата и на кучетата си да се навъртат край нея, твърдейки, че нощно време от страните й излизали странни сенки.

           Кулата /или Кулето/ служила и като наблюдателница наред с другите подобни пунктове от този период при извора Бележката край р. Ябланица и в местностите Бачиище /Брега/, Побрат, Боготвор, Буелова дупка /носела това име заради стоящия на пост в нея човек, кръстен Бухала, защото той уж можел да вижда и в най-тъмната нощ/ и Лишаюв камък /наречен е така на турчина Алиша, който давал пост на него/. Кулата било използвана от местната турска общност при мюсюмански религиозни събирания и при обсъждане на въпроси на ислямското образование в селището, а в нея често отсядали и пътуващи еврейски търговци, посещаващи близките рудници. Другите наименования на съоръжението обаче - Еврейската и Колото, не идвали от ползващите го еврейски предприемачи, а от изобразената на върха му шестлъчна звезда във формата на коло /колело/, която по принцип е символ на евреите и се нарича от тях Печатът на Соломон. Въпреки че се смята за юдейски, този знак е разпространен и приет в исляма от дервишкия орден и служи главно като украса на сгради /същият символ бил изобразен и на унищожения в Етрополе след Освобождението турски хамам /баня//. Изградена първоначално за обслужване на местната минна индустрия, станала впоследствие ядро на периферната мюсюлманска махала и участвала в системите за сигнализация и отбрана в кърджалийския период, към края на турското робство сградата на Кулата постепенно била изоставена и започнала да се руши. След Освобождението местен българин я купил от двата братя-турци, като, по сведения на Александър Тацов, тогава постройката все още можело да се възстанови. И въпреки че през 1964 г. Жилищно-отбранителната кула била обявена наред с Часовниковата за недвижима културна ценност, в града на тази сграда никой не обърнал внимание и днес стените й са запазени на височина от едва 2 м.

         Освен за наблюдателни и защитни кули, развитието на икономиката в Етрополе довело до отделянето на средства и за просвета и духовност. По време на най-силния разцвет на града - 16-17-и в., котловината представлявала своеобразна Малка Света гора, а около населеното място съществували три манастира, най-голям, красив и известен сред които бил Св. Троица /Варовитец, Голям Варовитец/, разположен на около 5 км. на изток от селището в северното подножие на Черни връх. Тази света обител била създадена още през 12-и в. /1158 г./ по време на византийското владичество, за да брани българщината в района, и била свързана с легендата, че в пещера на това място се установил първо самият Св. Иван Рилски, преди да се оттегли по-късно в Рилския манастир. Това, обаче, вероятно е смесване на измислени с реални факти, тъй като през 1469 г. през манастира действително преминала процесията с мощите на светеца на път от гр. Търново към планината Рила. Друго предание гласи, че духовният скит бил посетен от цар Калоян и жена му - куманката Целгуба, която се замонашила тук след убийството на съпруга си, а по-късно се задомила за цар Борил. Трето сказание твърди, че в манастира бил заточен патриарх Василий - първият глава на възстановената самостоятелна българска църква след освобождението на страната ни от византийско владичество. Местността е свързана и с поверието, че в нея била намерена икона на св. Богородица, която била пренесена на вр. Св. Атанас, но от там се върнала уж нарочно пак на старото си място. Второто наименование на обителта - Варовитец, идва от едни от чудесата на местната природа - разположените в близост карстов извор Варовитец, поток Варовитец и водопад Варовитец, водите на които създали и оформили особен вид варовикова плоча, над която били построени манастирските сградиТвърди се също, че през Античността под днешните постройки на християнския скит имало крепост, както и че древните траки добивали там вар, която пренасяли на запад, за да оформят с нея светилището си на вр. Св. Атанас. За манастира през първите векове на турското робство се знае малко. Известно е само, че във връзка с разцвета на икономиката в близкия гр. Етрополе, през 1682 г. бил основно обновен и ремонтиран, а през 1833 г. жилищните сгради и оградата му били преиззидани и оформени в духа на Възраждането. Приблизително от този период датират замогването и големият разцвет на Варовитец, които го превърнали в най-значимия духовен и просветен център в страната ни след Рилския и Атонските манастири, и в най-големия в северните български предели.

         Във връзка с разцветът на духовността в манастира Св. Троица била и възникналата и развила се в него Етрополска книжовно-просветна и калиграфско-художествена школа, която е без аналог по българските земи и най-изявен представител на която бил калиграфът-орнаментатор йеромонах Даниил. По време на турското робство във Варовитец, в етрополския метох на Рилския манастир в храма Св. Архангел Михаил на Малки пазар в града и в близкия Черепишки манастир се създавали и преписвали богослужебни книги на български език с оригинални стил на изписване и украса. Този собствен почерк на манастира Св. Троица бил своеобразна нова писменост, наречена етрополски калиграфски полуустав, като само през 17-и в. от възникналата край Етрополе школа с нея били сътворени общо около 50 православни ръкописа. Така наречените етрополски икони доказват, че в манастира имало и иконописно ателие, а храмовата икона “Старозаветна Троица”, рисувана от зограф Недялко през 1598 г., е известна като първата подписана от български автор средновековна творба. Във Варовитец още през 1613 г. било създадено първото килийно училище в района, а през 1790 г. същото било преместено от духовника Евтимий в метоха на Рилския манастир в града, за да е по-близо до децата. Манастирът Варовитец е свързан и с национално-освободителните борби на българския народ, като през 1867 г. тогавашният настоятел на Св. Троица отец Хрисант укривал в него ранени комити от четата на Панайот Хитов, а по-късно тук на няколко пъти отсядал и Апостолът на свободата Васил Левски. През 1964 г. манастирският комплекс бил обявен за архитектурен, исторически и художествен паметник на културата.

          Вторият манастир по време на турското робство край Етрополе бил Св. Атанас /Свети Атанасий/, но понеже сградите му не достигнали до наши дни, мнозина автори се съмняват изобщо в неговото съществуване. Спорни са също и въпросите за местонахождението му, като се смята че той бил или на едноименния връх, или при водопад Враната вода /Малък Варовитец/, както и за времето на окончателното му разрушаване. Според мнозина, манастирът бил построен още през Античността от римлянин за неговата тайно приела християнството дъщеря, която тук се покалугерила. Заради нея пък, манастирът бил дълго време девически и станал мъжки едва след превземането на България от турците. Разказва се също, че светата обител била извънредно богата и притежавала много ниви и ливади, както и собствен самоков, който се намирал край сегашното дърводелско училище в Етрополе, а на същото място край реката имало и манастирска воденица. След падане на страната ни под робство манастирът бил само осквернен от османлиите, но продължил да съществува още дълго време чак до 18-и в., когато бил унищожен при големия земетръс на 11.03.1749 г., а монасите му избягали във Влашко заедно с част от етрополското население. Понеже Св. Атанас останал без свещенослужители, тогава тукашният жител Дедо Томо Лангерата започнал постепенно да събаря и последните останали стени на обителта и да взима строителен материал от тях за собствени нужди, а по-късно местните турци я доразрушили окончателно. Кога станало това не е известно, но от разказ на етрополеца Христо Маджара се знае, че през 1858 г. част от манастирските стени все още си стояли. Според едно запазено сред местното население предание, когато турците превзели Етрополската котловина, изклали всички калугери на Св. Атанас, освен един сакат старец, който не бил духовник. По-късно поробителите доунищожили манастира и постепенно взели всичкия му строителен материал, за да си направят с него къщи в Етрополе. Тогава едно семейство християни от града влязло във все още неразрушената обител и видяло на оцелелия трон да седи белобрад старец. Като се доближили до него обаче, той изкрякал като орел и излетял през разрушения покрив. Твърди се също, че край обителта Св. Атанас са горили вар, добивана при Варовитец, както и че на някои карти вторият етрополски манастир бил изобразяван като местоположение на Уменската поляна /Благова поляна/.

          По разкази на стари етрополчани, след катастрофалното земетресие през 1749 г. част от църковната утвар на манастира Св. Атанас била спасена и била отнесена в църквата на близкото село Осиковица. Когато пък било основано читалището в града през 1871 г., и били взети книги от местните жители, сред екземплярите се озовали и около двадесетина стари ръкописа от манастира Св. Атанас, всеки подвързан с кожа и тежащ повече от 7-8 кг., вписванията в които били с едри и прави букви, също като измислените във Варовитец полуустави. От духовната обител била запазена и старата църковна камбана със златни орнаменти и ангелчета по нея, която по-късно била вградена в механизма на поставения в Кулата на центъра часовник, за да се произвежда звън. На камбаната уж имало и надпис на гръцки, но всичко това било унищожено в края на 19-и в. от местни чиновници, които претопили ценния предмет. Твърди се също, че по време на кърджалийските нападения през 1793 и 1794 г. обителта Св. Атанас все още съществувала, тъй като богатите етрополци се укривали в нея и във Варовитец, а сиромашията „улавяла горйето“. Третият манастир по време на турското робство край Етрополе носил наименованието Рождество Богородично /Яковщица/, а за него съобщават руският славист Полихроний Сирку и Александър Тацов. Според тях, той се намирал в местността Робовица /или в местността Манастирски ливади под вр. Острома/ и бил унищожен от турците през 1740 г. Наред с църквите и манастирите, по време на турското робство в града и край него били издигнати и множество оброци. Най-главният и почитан сред всички бил този до църквата Св. Архангел Михаил, като стара легенда мълви, че на неговото място в древността се издигал още един, четвърти поред, местен манастир. За разрушеният при превземането на Етрополе от турците параклис Св. Никола вече бе споменато, но наред с сградата му в града по-рано съществувал и още един параклис с името Св. Тудор, разположен точно срещу Рачовската воденица.

         Макар богатството и разцветът на Етрополе в този период да били безмерни, няколко събития в началото, средата и края на 18-и едва не погубили града. През първите десетилетия на 18-и в. Етрополе постепенно започнал да губи привилегиите си, като първо му било отнето правото на местно самоуправление, а вследствие на това и стопанството му бавно започнало да запада. После силно земетресение през 1717 г. ударило околността и се оказало пагубно за рударството и местната металургична индустрия, като опустошило част от града и унищожило църквата Св. Петка. В същото време районът бил ударен и от голяма чумна епидемия. При все че добивът на злато и сребро край Етрополе бил съкратен още през 17-и в., обаче, и въпреки земетресението и чумата, през целия 18-и в. железодобивът в района все пак не престанал. Ала през 1749 г. Етрополе бил ударен от нова чума, вследствие на която жителите на селището се преместили на юг към т.нар. Горни край /Горният град/. Дотогава в населеното място имало и пет църкви, както и пет метоха на манастирите Варовитец, Рилски, Хилендарски, Черепишки и Гложенски, от които само Св. Архангел Михаил и църквата на манастира Варовитец се напукали, а останалите се разрушили. Наред с това, за върлуващата чума били обвинени местните християни, затова мюсюлманските власти в областта предприели опит за тяхното насилствено помохамеданчване. От тази участ етрополчани били спасени благодарение на тогавашния управител на града - Сава Бимбаши войвода, който съобразил да постави край изворите и реките заклани трупове на свине, а смрадта от разлагащата им се плът бързо отблъснала настъпващия към селището башибозук и водещите го фанатизирани ходжи. Друг важен фактор за по-нататъшното съсипване на Етрополе, и за частичната загуба на историческа, родова и селищна памет, била свързаната с тези бедствия подмяна на старото градско население със заселници от други краища на страната. Местните евреи, например, се изселили в София, т.нар. сърби-рудари /всъщност хървати/ изнесли капиталите си във Влашко, а и богатите българи също напуснали града, като на тяхно място се настанили християни от различни предели на страната, както и първите по-компактни маси с турци. Рударството се развивало добре в Етрополе докъм 1750 г. благодарение на т.нар. Сюлейманови рударски закони, покровителстващи рудодобива. Със западането на империята обаче всички дадени с този нормативни актове привилегии престанали да се спазват, което довело и до постепенното отмиране на рударството в града.

           Това, което станало с местното население през 1749 г. по време на втората голяма чумна епидемия, се повторило и при двете кърджалийски нападения над Етрополе в края на 18-и в. Основни причини за възникването на кърджалийството в края на тази епоха били постоянните загуби на войни, население и територии от Османската империя и свързаните с това повсеместно разбойничество, поскъпване на храните и данъчните тежести, както и изнудванията, а специално за Етрополе и упадъкът на желездобива и нарушенията в силно централизираната система за контрол и пласмент на добиваните в селището метали. Кризата с кърджалиите била свързана и със стесняването на пазарите, липсата на сигурност и хаос по пътищата, както и високите транспортни цени. Всичко това довело до анархия, а и големите суши в онези години повишили цените на зърнените храни, каквито в Етрополе, например, никога не са се призвеждали. Това пък накарало отделните еснафи в града да сключат редица споразумения между самите тях с цел по-голям контрол на конкуренцията, отнасящи се преди всичко до най-голямото, богато и влиятелно сдружение в селището в онзи период - табашкото - членовете и работниците на което образували в населеното място цяла махала. Всичко това било последвано от първото кърджалийско нападение над Етрополе на 28.11.1793 г. рано сутринта, като при него местните турци се скрили в Кулата, богатите българи във Варовитец, а по-бедните избягали в местността Умата - красив валог между града и манастира, който е заобиколен със стръмни скали и гори и изобилства с въртопи. Всъщност Умата се нарича целият северен склон на планината от Св. Атанас до манастира Варовитец и носи името си от това, че в него навремето копаели хума /бяла глина/. Знаейки, че рано или късно ще бъдат нападнати от кърджалии, още през лятото местните жители направили предварително в Умата колиби от клони и папрат и поставили в тях торби с брашно и стрита на прах изсушена коприва. Докато се криели в местността, те ядяли каша, приготвена именно с тези два продукта. Като видели безлюдният град пък, турците го ограбили, опустошили и подпалили, пощадявайки само метоха на Рилския манастир, за който игуменът на Варовитец - отец Григорий, дал за откуп голямата за времето си сума от 250 гроша. През същата година това се повторило общо шест пъти, а през 1796 г. се и потретило. Заради нападенията, по-заможните граждани започнали да се изселват в защитени с крепости и палисади населени места, а Етрополе постепенно обезлюдяло и по-късно старото му население пак било подменено с богати колонисти от съседните села /най-вече от Правец/.

         Въпреки всички природни и човешки катаклизми, обаче, през първите десетилетия на 19-и в. Етрополе пак успял да се възстанови и отново да се издигне, а икономиката му продължила да се развива все така добре, както и в миналото. Доказателства за това били строежът в града на нови къщи, като Хаджи Григоровата и Куновия чардак през 1820 г., Арнаудовата на заможния търговец Николчо Арнаудов, Павелпанчовата къща на чорбаджи Павел Панчов, в която през 1877 г. бил настанен щабът на ген. Гурко, Вълчевата и т.н. По-късно през 1853-1870 г. била построена и сградата на бившия турски конак, в която днес се помещава Историческият музей. Според данни от 1820 г., в този период в града се развивали общо 42 различни занаята, а заедно с с тях се задълбочавали и търговските отношения с по-далечни земи. В приписка от 1820 г. селището било наречено „великом града Етрополе“ - т.е. тогава той бил доста богат. През 1838 г. пък населеното място било посетено от пътешественикът Ами Буе, който писал, че тук все още могат да се видят следи от доскорошното интензивно рударство. Работещите до този момент в закритите вече мини бивши рудничари се преквалифицирали и се захванали със земеделие и скотовъдство в новите чифлици край Етрополе, земята в която била отдавана на изполица /под наем/ от местните чорбаджии. Постепенно работниците в тези стопанства започнали да усядат в тях, а така били създадени редица нови селища около града, като споменатите Горунака, Равна и Рибарица. След кърджалийските нападения в Етрополе оцелели и двете кули, както и хамамът, който след Освобождението бил доразширен с две курни и се сдобил с отопление. Евреите обаче останали в града едва до 1808 г., като трите им синагоги били сринати, а полилеят и сребърни плочки от най-голямата отишли в софийската синагога. Селището продължило да бъде и войнушко, като за Кримската война /1853-1856 г./ от Етрополе били събрани общо около 120 войнуци. През 1840 г. пък, при царуването на султан Абдул Меджид /1831-1861 г./, бил приет Закон за войнуците, като на мястото на старите чети били съставени съвременни доброволни формирования, наричани нови войнуци. През 1860 г. околията била присъединена към Ловешко, но през 1861-64 г. статусът й бил отново възстановен, а през 1869 г. в града била учредена и българска община. В този период Етрополе имал и двама кмета, така, както това било разпространено по онова време в много от най-проспериращите селища в Османската империя. Именно заради благоденствието на града, през 1863 г. ловешкият митрополит Иларион Болгарина поискал да премести епископското си седалище точно в него.

          Заради нуждите на занаятчиите и търговците в Етрополе от светско образование, през 1811 г. даскал Паун открил в двора на градската църква Св. Георги обществено-килийно училище, като негов първи учител станал Стефан Стоянов-Ушкача, а през 1828-1830 г. в селището била построена и една от първите в страната училищни сгради. По-късно в населеното място било открито и девическо килийно училище към метоха в църквата Св. Архангел Михаил, а през 1871 г. тук било построено и Главно мъжко училище. Етрополе произвело значителен брой учители, част от които се преместили в други население места и обучили и тамошното население. Бурното развитие на просветното дело в града довело и до разцвет на културата и духовността, като постепенно били възстановени всички разрушени по-рано местни църкви. Най-старата от тях - Св. Георги Победоносец, била построена върху основите на подобна по-стара средновековна сграда, а най-малката Св. Петка била издигната отново край коритото на р. Малки Искър. Подновяването на най-голямата от всички - Св. Архангел Михаил - започнало през 1825 г. от хаджи Бенчо тайно и без ферман, като новата й сграда била построена на мястото на по-старата и по-малка църква в т.нар. Сръбска махала до пазара, а, според Иван Кацаров, при подновяването й в предишния олтар уж бил намерен специален скроф /скривалище/ с укрити в него докумени. Това възстановяване обаче преминало през много затруднения и се проточило чак до 1837 г., заради появилата се през същата година чума, както и заради мъчнотиите по официалното снабдяване с разрешения от османските власти. Храмът Св. Георги бил възстановен окончателно през 1836 г., а строежът на новата Св. Петка /Света Параскева/ бил завършен чак през 1879-1881 г. Етрополци били и едни от най-дейните участните в национално-освободителното движение на българския народ, като масово взели участие в легията на Раковски, в четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и в тази на Христо Ботев, а около 40 от тях участвали и в българското опълчение. През 1870 г. Васил Левски основал в града революционен комитет в дома на местния даскал Тодор Пеев.

          Въпреки всички превратности на съдбата, Етрополе все така бурно продължавал да се развива и процъфтява, но в края на турското робство се случило така, че етрополци трябвало да се отказват на два пъти от налагани им от турците промени. Първият отказ бил през 1865 г., когато османлиите отписали града от област Ловеч, придали го към София и уж поискали да разширят местната околия, присъединявайки към нея изцяло турската тогава Златица. Вместо този град обаче, тукашните управници - етрополският кадия и богатият турски търговец на добитък и табак Салих Кьопавия, поискали от властите към Етрополе да бъдат придадени трите най-големи и богати дервентджийски села в Ботевградско - Правец, Врачеш и Новачене. Вторият отказ пък бил свързан със следното: Турция била наясно, че рано или късно ще има война с Русия, затова взела спешни мерки да укрепи проходите през Стара планина. Тогава управителят на новообразувания Дунавски вилает - Митхад паша, решил да поправи двата прохода през Етрополе, като за целта изпратил в града специалисти, които да трасират пътищата. Според етрополци обаче, с новите друмища в града им щели да бъдат настанени чужди чиновници, като така местата на някои от по-старите щели да изстинат, а и преминаващите през града войски трябвало да бъдат продоволствани от тукашните жители. Освен това, първенците на Етрополе решили да направят и всичко възможно, за да не допуснат настаняването в града им на турски гарнизон от редовни войски и на черкези, а пък желанието на Митхад паша било в селището да бъде разположен цял конен полк, за който да бъдат изградени и съответните казарми. Всички тези обстоятелства съвпаднали с омразата на софийския мютесарифин Фехим паша /помак от Тетевенско/ към етрополците, който при едно от посещенията си при Митхад паша му обърнал внимание за нуждата от турска колонизация на Ботеградското поле и за необходимостта Етрополе да бъде административно деградиран заради своите неотстъпчивост и твърдоглавие. По това време местните чорбаджии, като не знаели какво точно да предприемат, изпратили на Митхат паша писмо, в което му съобщили, че не желаят никакви промени в града. Щом прочел обръщението на етрополските жители, пашата възкликнал: „Аз им давам кожух посред зима да се стоплят, пък те го събличат“. Заради писмото на местните първенци, нуждата от турска колонизацията на предимно българската Ботевградска котловина и подучен от съветите на Фехим паша, Митхад паша решил вместо етрополските пътища да ремонтират близкия до сегашния Ботевград проход Арабаконак.

           До този момент - 1865 г., пътят Арабаконак бил слабо използван, тъй като северната му част по поречието на река Бебреш пресичала много мочурливи места. Новото трасе на Арабаконашкия път било завършено през 1866 г. и бързо иззело функциите на етрополските проходи, като съсипало икономически едноименното селище. На близкото до този нов друм малко село Самунджиево /днес Ботевград/ пък бил даден специален статут, като то било обявено за околийски център и за град, и заменило Етрополе и в административната му роля на местно средище. Така по-голямото, богато и старо селище било лишено окончателно от всичките си досегашни привилегии, било понижено от каймакамлък /околия/ в мюдюрлък /община/, а впоследствие било придадено и към Златица. Градът вече не бил център на района и изгубил търговското си и стопанско значение, а вследстие на това и икономиката му бързо западнала. И въпреки че през 1869 г. правата му на околийски център били пак възстановени, селището останало на около 15 км. встрани от новия път и вече нямало такова голямо влияние, затова и дюкяните му останали затворени, а улиците му обраснали с треви. Точно след тези трагични за Етрополе събития градът бил посетен през 1871 г. от пътешественикът Феликс Каниц, който заварил населеното място запустяло. След Освобождението статутът на селището продължил да бъде често променян, като то били последователно прибавяно ту към Ботевградска, ту към Златишка или Пирдопска околии. Част от населението му пък се изселило в Добруджа и в Софийско. При преоброяването през 1880 г. в Етрополе имало само 3263 жители заедно със сегашните села Лага, Бойковец и Рибарица, които тогава били част от махалите на града. До 1944 г. селището западнало изключително силно, като тогава само центърът му бил опесъчен, а по останалите улици имало много кал и мръсотия. В наши дни, осъществяващият чисто и без никакво замърсяване на околната среда производство рудник Елаците доста помага в благоустрояването на Етрополе, като населеното място постепенно възвръща предишния си изявен градски облик.    

         Разположен навътре в Балкана, днес Етрополе е заобиколен от всичките си страни с туристически хижи, като една от тях - Старопланинец, се намира до самия град, а освен нея, край селището са построени още и посестримите й Рудината, Звездец, Чавдар, Мургана, Кашана и Стражата. В наши дни от населеното място към техните сгради водят и добре маркирани туристически пътеки, но, въпреки това, понастоящем възможностите за туризъм от Етрополе към Стара планина са силно ограничени по две основни причини. Едната е намиращият се между селището и Балкана гигантски открит рудник Елаците, който е заел огромна площ, а предстои и неговото разширяване на запад. В миналото преходът от Етрополе към х. Мургана, например, ставал по рида Елаците, който вече е погълнат точно от въпросния рудник. Другата причина за ограничените възможности за туризъм над града е голямата и затворена за посещения територия на разположеното в гората на югозапад от селището военно поделение, като вероятно именно заради него тукашната х. Звездец е изоставена отдавна и не функционира вече от години. Така от селището към близките части на планината засега могат да се предприемат само три по-ясно обособени прехода: Първият е от Етрополе на юг по Златишкия проход към хижите Кашана и Мургана - красив и живописен маршрут, но следващ все асфалтираното трасе на златишкия път с често преминаващите по него транспортни средства. Вторият - от града на югоизток по рида Заногата към х. Стражата и оттам към билото на планината и върховете Капалу, Кордуна и Свищи плаз - доста стръмен в началото си, труден за ориентация и продължителен маршрут, подходящ за по-добре подготвени туристи. Той обаче може да се съчетае с посещение на манастира Варовитец, водопад Враната вода, вр. Св. Атанас и Черни връх. Третият преход е от селището на югозапад по долината на р. Долна Каменица и покрай върховете Камишов камик /1377 м./ и Баба към билото на планината при поляната Хаджийца и намиращата се от другата й страна х. Чавдар - бърз, лесен и разнообразен маршрут, удобен и за начинаещи туристи. Интересното на етрополските преходи е това, че началото на два от тях - тези на юг и югозапад към хижите Мургана, Кашана и Чавдар, започва от много любопитно място - разклонът в най-южния край на града /Горни край или Горният град/, при който днес се събират двата основни тукашни прохода - Златишкия и Етрополския. От там Златишкият път продължава на юг по широката долина на р. Малки Искър, изкачва се на билото на планината при седловина Кашана и се спуска от нея към гр. ЗлатицаЕтрополският проход пък се насочва от разклона по тясната долина на р. Равна в западна посока, изкачва се до билото на планината при Етрополската седловина и от това място слиза на юг към малкото Камарско поле. Странен факт е, че точно над въпросния разклон в най-южния край на Етрополе се издига и споменаваният на няколко места по-горе вр. Св. Атанас, на темето на който било разположено в древността главното светилище на местното тракийско население.

45.1. гр. Етрополе-вр. Камишов камък-вр. Баба-седловина Петте кладенци - качване  

         От разклона в най-южния край на гр. Етрополе към вр. Баба се поема на запад по асфалтовото шосе, следващо изградената през 1886 г. на юг от хълма Бачиище нова част от трасето на Етрополския проход. В този първи участък от маршрута се върви водоравно и срещу течението на р. Равна /Суха река/, която протича от дясната северна страна на пътя, докато от лявата южна се ширват просторни ниви, градини, ливади и поляни, украсени с надвесения над тях гребен на Централна Стара планина. Пространството между обработваемите площи и върха на Балкана е изпълнено в единия си край с подредени един до друг многобройни и красиво оформени от природата ниски и тънки ридове, носещи сборното наименование Ралници /или Ралиници/, а те бавно потъват по диагонал в разположената в другия край на очарователната картина долина на р. Малки Искър. 20 мин. след началото на прехода се достига покрай изворът Иванчовец до разклон, при който от шосето се отделя на юг широк черен път, водещ в посока на Балкана. Понеже страничният друм се изкачва до местностите Долно и Горно Кадиишко /Кадийско/, неговото наименование е Кадийският път. Като ориентир за местоположението на разклона с това вървище пък служат няколко големи бетонни сгради в подножието на планината, които остават вляво и се виждат отдалеч. Мястото е белязано добре и с аматьорска маркировка - сини ленти по дърветата. Тук шосето се напуска и по черния път се продължава на юг, като се навлиза в покритата с бял бор, бук и отделни смърчови дървета долна част на Стара планина. В нея се следва вече коритото на десния приток на Равна - р. Долна Каменица, като по долината на последната се преминава първоначално покрай бетонните сгради, днес превърнати в краварник, а скоро след тях се достига и до вдигната бариера, на която е мацната първата нормална туристическа маркировка от гр. Етрополе до тук - бяло-синьо-бяло.

         След бариерата Кадийският път постепенно започва да набира все по-голяма височина, като 15 мин. по-нагоре достига до още няколко стопански постройки, разположени на равна поляна вдясно /35 мин. след началото/. Както бе споменато малко по-горе, долината на р. Долна Каменица е едно от местата край града, в което по време на Античността била извършвана преработката на добитата в района руда, а намиращата се тук край трасето на друма равна площадка изглежда да е останала точно от този вид дейност. След сградите се преминава покрай чешма, а стотина метра по-нагоре се подминава и самотна къща, оставаща вляво от друма. На това място, и вдясно точно срещу къщата, се вижда втора равна поляна, заобиколена по неизвестни причини с рехава дървена ограда. Веднага след тях пътят описва остър завой, за да набере по-бързо още известна височина, продължава покрай малка пясъчна кариера на юг и след около 20 мин. достига до важен разклон /55 мин. общо/. На някои карти тук вляво и вдясно от почвеното шосе са изобразени шахти на древни рудници. При разклона основното вървище пресича реката и рязко завива в североизточна посока, докато от него се отделя по-рядко използвано разклонение, водещо на юг. От тук към крайната цел на маршрута може да се продължи по два начина - или по основния път, който се качва вляво на хребета Сухия рът, заобикаля по-плавно през Джурин дол и пасището Долно Кадиишко /Долно Кадийско/ и достига до разположената над разклона поляна Горно Кадиишко, или по второстепенното разклоние, което също води към последната местност, но по-стръмно и без заобикалки. Понеже туристическата маркировката е поставена по по-рядко използвания път, затова от разклона се продължава по него на юг, като се следва долината на Долна Каменица. Няколко минути по-нагоре обаче почвеното шосе достига до останки от отнесен от водите на реката бетонен мост и там внезапно свършва /65 мин./. Денивелацията от Етрополе до това място е около 300 м. След края на друма се продължава по тясна и недобре маркирана пътека с изкачване през сечище, в което вървището е много стръмно, а туристическите знаци са все по-трудно проследими. Поради тези причини, тук е най-добре пътеката, маркировката и коритото на Долна Каменица да се изоставят и да се продължи директно нагоре през разредена букова гора в основната южна посока, още повече, че натам се върви без ориентири за съвсем кратък период от време.

        Цялото сечище над отнесения от водите на реката мост се пресича за около 30 мин., като над него се излиза в северния край на просторното и равно пасище Горно Кадиишко, където се достига отново до черния път /95 мин./. Въпреки че Долно и Горно Кадиишко са поляни, в Етрополе под тези местности разбират обширните гори в близост до тях. Самото наименование Кадиишко пък е свързано с бившия собственик на местността, който навярно е бил някой от местните турски кадии /съдии/. За интересният топоним трябва да се знае, че той се среща под различни форми на още няколко места в околностите на града - Кадишката ливада на изток от селището и нивите Кадишковото на североизток от махалите му. Интересуващата ни местност Горно Кадиишко се намира на билото на дълъг рид от поредицата на Ралниците, разположен между Долна Каменица и оставащата на юг река Дончов дол, като тук, наред с това, че се достига пак до черния път, се вижда и продължението на маршрута. Горно Кадиишко е изключително обзорна поляна, от която се открива панорама на юг към останалата група на Ралниците и главния гребен на Балкана, на изток личи долината на Малки Искър, на североизток се белее част от Етрополе, а на север остава хълма Бачиище. На югозапад и запад пък хоризонтът е закрит от гористите склонове на високия и дълъг хребет Транчов рът /Транчо - умалително от Траян или Трендафил/, по-който се редят върховете Малка Етрополска Баба /1683 м./, Горния Пирон /1627 м./, Долния Пирон /1460 м./ и Камишов камик /1377 м./ и местностите Транчов дол и Транчовица, и по извития гръбнак на който преминава средната част от маршрута.

         От Горно Кадиишко се продължава със съвсем слаб наклон нагоре и на югозапад по черния път към Транчов рът, като в края на поляната се достига до нов разклон. Оттук напред е все едно по кой от двата края на друма ще се върви, тъй като по-нагоре те отново се събират. 10 мин. по-късно обаче се достига до поредния разклон, при който от основния път се отделя надолу и на юг друго равностойно като ширина и честота на използване вървище, водещо към местността Земници /Зимниците//105 мин./. Това е запазило се и до днес диво, отдалечено и потайно място, в което при избихване на честите чумни епидемии в миналото жителите на Етрополе бягали да се скрият. От разклона се продължава по десния край на черния друм, който навлиза в обширен пояс от стари букови гори, завива рязко на запад, заобикаля два къси странични рида и, като пресича изворните области на реките Долна и Горна Каменица, достига след 20 мин. до водеща вдясно и надолу широка алея /115 мин/. Нейнота трасе се подминава, като след още около 10 мин. пътят извежда до маркиран разклон. Едва тук става ясно накъде е продължила маркираната пътека, изгубила се по-долу в средата на сечището /125 мин/. От това място се следва напред вече маркирания черен път, който се качва на билото на хребета Транчов рът и след нови 10 мин. излиза при втори маркиран разклон в северното подножие на връх с интересното наименование Камишов камик /135 мин./. Според някои езиковеди, в миналото в гр. Етрополе живеели евреи, като хибридното еврейско-българско наименование на ниското заоблено връхче произлязло от един от техните необичайни празници, наричан Камиш байрам. Мястото при разклона е добре белязано с гъста маркировка и табелки, и е отбелязано на картите като Пироня, заради двата остри върха с това име - Долния Пирон и Горния Пирон, извисяващи се по-нагоре по Транчов рът. Разликата във височината между поляната Горно Кадиишко и билото на хребета при Пироня е 200 м.

          От разклона в местността Пироня се продължава по по-слабо използвания черен път на юг, като скалистото теме на вр. Камишов камък се заобиколя от изток и от другата му страна се излиза на гола поляна. От нея се открива впечатляваща панорама към главното било на планината и към виждащата се вече далеч в ниското долина на Сухата река. Оттук пътят продължава на юг, движейки се малко под билото на Транчов рът и от западната му страна, като 40 мин. след разклона при Пироня излиза на втора обширна поляна, разположена между върховете Долния и Горния Пирон /175 мин./. Местността е наречена Камишов камик по името на оставащия по-долу връх и е заобиколена с изключително красиви вековни букови гори, а по средата й се подминават две изоставени овчарски колиби и една чешма, носеща познато наименование - Чешмата при Камишов камик. От едноименния връх до колибите са изкачени още около 200 м. височина. След поляната туристическата маркировка изоставя за кратко черния друм и продължава по пътека, която заобикаля Горния Пирон от запад. В началото си това вървище се изкачва леко нагоре през покритата с разредена букова гора местност Млаките /млака - блато/, а в подножието на върха стъпва отново на пътя и от това място продължава напред вече водоравно и по неговото тясно трасе. В този участък от маршрута се навлиза в по-гъстите гори на местността Влашките колиби, като 30 мин. след чешмата се излиза от тях пред стърчащите останки на Етрополската мандра, виждащи се на около стотина метра вляво /205 мин./. В подножието на каменните руини се достига и до нов раклон, като тук от черния друм, покрай мандрата и на изток от нея, се отделя маркираната с жълто-бяло Екопътека „По стъпките на Бенковски”. От това място екопътека се изкачва към близкия вр. Малка Етрополска Баба и по Дебелия рът слиза към долината на р. Малки Искър. Маркировка по това вървище пък е поставена, защото се смята, че към края на Априлското въстание по нея в посока на Троянския балкан преминали остатъците от т.нар. Хвърковата чета начело с Георги Бенковски. От Етрополската мандра към главното било на планината се продължава водоравно и отново по черния път в южна посока, подсича се вр. Малка Етрополска Баба и се излиза в северното подножие на вр. Баба, покрай стръмният склон на който се завива рязко на запад. От завоя високо горе и на юг се вижда самото теме на върха, както и разположените отгоре му военни съоръжения. От панорамното място пътят подсича водоравно и северните склонове на Баба и след още около 35 мин. излиза от гората на главното било на Балкана в края на наподобяващата на равно плато обширна билна поляна Хаджийца /Аджийца//230 мин./.

          След излизането от гората вр. Баба се заобикаля по черния път и от запад и в средата на поляната Хаджийца се достига до белязаната със зимна колова маркировка главна старопланинска туристическа пътека Ком-Емине. От разклона с нея може да се продължи във всички посоки, като на югозапад, например, се пада х. Чавдар, на запад е Етрополската седловина и т.н. Нас обаче ни интересува етрополското землище и връщането наобратно към едноименния град, затова от разклона се продължава по трасето на пътеката КЕ на изток към друго кръстопътно място - седловина Пряслупа. По нов черен път, който следва билото на Балкана и по който са поставени знаците на пътеката КЕ, Баба се заобикаля водоравно от южната му страна и се достига до обширната седловина Равнището, отделяща характерната извита гърбицата на върха от първенеца на Етрополска планина - Марагидия /Говедарника, Напоя//1790 м./. Равнището също е възлово място, от което се отделя немаркирана пътека, водеща по Дебелия рът в североизточна посока към р. Малки Искър и гр. Етрополе. 60 мин. след излизането от гората се достига до разклон и в южното подножие на вр. Марагидия, при който от основната пътека КЕ се отделя още едно странично вървище, спускащо се по рида Прешивец на юг към село Мирково /290 мин./. За да се достигне до Пряслупа обаче, се пропускат и двете странични пътеки, като отново се продължава по черния път на изток. В този участък от маршрута се върви на няколко десетки метра от южната страна на главното било и от темето на слабо изразения Марагидия, като 10 мин. след заобикалянето на върха се достига до масивна сграда /300 мин./. Над нея на голия и покрит само с ниски треви гребен на Балкана се откроява интересна група от каменни морени, над която стърчат антени, обслужващи близкия рудник Елаците. Любопитните камъни носят наименованието Мирковските скали и са най-западният скалист връх от дългата поредица на т.нар. Етрополски зъбери, като двата обекта са са разделени чрез седловина Просяката. Етрополските зъбери пък са описвани и в други маршрути и представляват ниски връхчета, които са скалисти и почти отвесни от северната си страна, а на юг са тревисти и заоблени. Всички зъбери от поредицата са безименни, с изключение на най-източния от тях, който се нарича връх Челопешка Баба /1722 м./. От сградата на билото на планината се продължава пак по черния път на изток, подсичат се последователно от южната им страна Просяката и Етрополските зъбери и след 50 мин. се достига до седловина Пряслупа, разположена между Челопешка Баба на запад и връх Мургана /1639 м./ на изток /350 мин./. От тук също може да се върви във всички посоки, като към гр. Етрополе е най-добре да се продължи на изток в посока трасето на Златишкия проход.

 

01

Разклонът в най-южния край на гр. Етрополе

 

03

Разклонът към вр. Баба и хижа Чавдар

 

09

Разклонът на поляната Горно Кадиишко 

 

10

От Горно Кадиишко на югозапад към Транчов рът

 

12

Разклонът северно от вр. Камишов камик

 

13

Връх Камишов камък /Камишов камик/ и пътят, водещ назад към гр. Етрополе

 

14

Овчарникът под върховете Долния и Горния Пирон

 

15

Връх Пирона /Горния Пирон/ се заобикаля от запад

 

16

Разклонът при останките на Етрополската мандра

 

18

От пътеката на юг и нагоре към темето на вр. Баба 

 

32

От вр. Баба на север към останките на Етрополската мандра 

 

20

Излизането от гората на билната поляна Хаджийца

 

26

Северният край на поляната Хаджийца и мястото на влизане/излизане на пътеката в гората

 

28

От вр. Баба към вр. Говедарника

 

41

От вр. Говедарника назад към вр. Баба

 

42

Разклонът към Етрополе на седловина Равнището

 

35

Върховете Говедарника и Баба от изток

 

37

Сградата на билото на планината в близост до вр. Говедарника

 

38

От сградата на билото към Етрополските зъбери

 

43

От седловина Пряслупа назад към вр. Челопешка Баба и Етрополските зъбери

 

442

От вр. Челопешка Баба към седловина Пряслупа и вр. Мургана

 

2014-02-03 132733

Профил на маршрута

 

Прочетена 3001 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм